Един от безспорните апостоли на българския футбол е Стоян Орманджиев-Пашата.
Роден е на 10 януари 1920 година. Заслугите му са огромни. И с вълнение говори за своето детство: “Израснах в някогашните покрайнини на Варна, в квартал “Пясъците”. Прякора Пашата го нося още от махалата. Разпореждал съм се като паша на игрището. 15-годишен ме поканиха и заиграх десен бек на кварталния клуб “Радецки”. През следващата есен на мен и още три момчета от отбора предложиха да тренираме във “Владислав”. Този варненски клуб бе три пъти шампион на България. В първия тим не ме пускаха. Чувах да мърморят, че още съм млад. За един приятелски мач срещу нас “Шипченски сокол” дойде на колодрума без десния си бек Владимир Капзамалов. Нямаше кой да го замести. Шефовете на двата клуба се посъветваха и най-неочаквано ми казаха да облека екипа на… “Шипченски сокол”. Бях повече от смутен. След мача последва нова и много приятна изненада. Вечерта ме поканиха и почерпиха в една сладкарница митническият чиновник и бивш играч на националния тим Кирил Денев-Миндела, човек с висше образование, и председателят на “Владислав” Стефан Константинов. Обещаха ми твърдо поста десен бек. Най-после бях оценен.”
Внезапната поява на Пашата в състава на “Владислав” предизвиква малка рокада. Националът Иван Моканов, най-изтъкнатият футболист на клуба и по-възрастен с осем години, доброволно му отстъпва зоната на десния бек. Преминава в лявата част на защитата. Защо?
Обяснението дава Стоян Орманджиев: “На левия си крак аз не можех да разчитам…”. Този си недостатък той компенсира с интелигентност! С верен усет за събитията на терена. Уравновесен характер е,
не губи самообладание и в най-критични мигове. Прави и голове. Помага му и леката атлетика, състезател е в спринта на 400 метра.
Още в юношеска възраст Стоян Орманджиев изпъква като един от най-стабилните защитници в България. И с неговия принос “Владислав” е неизменно на челни позиции в държавните първенства. Полуфиналът през есента на 1937 г. в Русе с тамошния “Левски” завършва 1:1. Предстои допълнителен мач. Варненци нямат пари да удължат престоя си с един ден в крайдунавския град и губят служебно с 0:3. Следващия сезон са втори в новоучредената Национална дивизия, изпреварват ги съгражданите от „Тича“. Преди последния кръг от шампионата за 1939 г. „Владислав“ е начело с 22 точки и гостува на „Славия“, която е четвърта с 21. С гол на Крум Милев-Палаврата софиянци грабват шампионската титра. Съперникът им отново остава на второ място.
Настъпва съдбоносна промяна в живота на Стоян Орманджиев: “През лятото на 1939 г. завърших гимназия. Около средата на август се явих на конкурс в полувисшето жп училище в София, което се намираше в района около днешния Национален дворец на културата. За моя избор повлияха и успехите на софийския ЖСК. Силен играч в силен отбор става! Исках хем да играя, хем да уча. Бях от средно семейство,родителите ми не можеха да ме издържат с пари, имах сестра и брат. Предстоеше ми и казарма. От новия клуб ми подадоха ръка. Заниманията в училището започваха чак зимата и през есенния дял от първенството играх във “Владислав”. Във Варна застанах в шампионатен мач срещу бъдещите си съотборници от ЖСК. Отбелязах гол с глава. Поведохме с 2:1. Гостите изравниха със силен удар от 30 м на левия инсайд Георги Манолов-Гошката.”
От 1 февруари 1940 г. Стоян Орманджиев вече е футболист на ЖСК. Няма право да играе. Само тренировки, защото през есента обличал екипа на “Владислав”. Софийският му отбор, новак в Националната дивизия, печели шампионската титла. По-нататък и до края на състезателната си кариера варненецът е несменяем титуляр в дясната зона на защитата. Утвърден авторитет! На 4 април 1945 г. клубът променя името си на “Локомотив” и същия сезон за втори път триумфира като футболен първенец на България. Освен шампиони в продължение на девет години, с участието на Стоян Орманджиев железничарите са три пъти втори, веднъж трети и еднократни носители на националната купа (тогава купа на Съветската армия).
Футболът не е всичко в живота на Стоян Орманджиев: “На 20 октомври 1942 г. завърших жп училището. Съкратен курс. Записах се студент по финанси и икономика в Свободния университет на улица “Раковска”. Знаех, че министър на финансите няма да стана и едва ли ще работя като икономист. Исках да докажа, че футболистите не са ограничени хора, както мнозина мислеха. Нито един студентски изпит не съм отложил.
А се налагаше от войната да ни изпитват и в Свищов, и в Плевен. Година и половина работих на гарата в Скопие. Бях и запасняк, и студент. Пускаха ме редовно за изпити.”
Като футболист на “Владислав” Стоян Орманджиев привлича вниманието не само на варненци. В края на септември 1938 г. играе в мача между “Б” съставите на България и Румъния. Извикват го и за срещата след седмица в София на “А” националите ни срещу Германия. Пристига в столицата с ученическата си униформа. Сдържан, тих. Никаква изненада. Българите губят на старото игрище “Юнак” с 1:3 (1:1). Десетилетия по-късно дебютантът в тима споделя: “Вестниците оцениха най-високо играта на капитана Любомир Ангелов-Старото и моята. Започнах с голяма амбиция. Пазех център-нападателя на немците Гаухел и мисля, че бях по-добър от него. Той беше по-висок, в началните минути ми нанесе удар в главата, притъмня ми и приклекнах. През цялата си футболна кариера не съм контузван, лягал за помощ на игрището или изнасян на ръце. Аркада получих само през 1943 г. в София на мача с Германия.”
Стоян Орманджиев облича екипа на националния отбор в 20 междудържавни мача. В пет от тях е капитан. Равносметката му показва какъв е хала на българския футбол по онова време - 13 загуби (едната с 0:9 в Будапеща от Унгария), 3 равни и едва 4 победи. Три от тези победи са щастливи изблици, свързани с чешкия треньор Андор Хайду.
Под негово ръководство през септември 1948 г. българите постигат 1:0 над тогавашна Чехословакия, а два месеца по-късно засрамват прочутия тим на Унгария също с 1:0. Предизвикват световна сензация. Тактиката им е примитивна, но печеливша - игра “човек за човек”. По целия терен. С пределна мобилизация от първата до последната минута. Следващата есен с по-добра и технична игра преодоляват с 3:1 в Прага и отбора на Чехословакия. И толкова. По-нататък – пак познатата стара песен…
Първенството на България за 1948-1949 г. е последно за футболиста Стоян Орманджиев. След края на полусезона заедно със съотборника си Крум Милев, който вече е свалил завинаги футболните обувки, заминава на тримесечна треньорска школа в Москва. Като се завръща, продължава да играе за “Локомотив”. Пропуска само четири пролетни срещи. И край, последван от искрено признание: “Рано започнах и рано свърших като футболист. Можех и ми се искаше да поиграя още… По-нататък треньорската професия стана моя съдба”.
В новото за него поприще се хвърля най-напред като наставник на “Локомотив” (тогава “Торпедо”) в квалификационния турнир за попълване на 10-членната “А” републиканска група. През зимата преминава на работа в Републиканската секция по футбол и след няколко месеца поема ръководството на националния отбор. И припомня: “Най-важната ми задача бе да помогна за израстване на добре подготвени футболни специалисти, мои колеги. Беше много тежка и пряката ми работа. 30-годишен станах треньор на футболисти, с които съм играл. Започнах с 0:1 срещу Полша в София. През есента на 1950 г. пак в София завършихме 1:1 с фантастичния тим на Унгария - вратаря Гюла Грошич, капитана Йожеф Божик, Нандор Хидегкути, Шандор Кочиш, Ференц Пушкаш… Резултатът е добър за нас, но чувствах най-същественото. Отборът ни беше износен, фалирал. Не можеше повече. Написах докладна записка с предложение следващата година да не играем международни мачове. Да подготвим състав за олимпийските игри във Финландия. Получих разбиране и подкрепа.”
Отказът от международни срещи за цял сезон е доста спорно решение, но в случая дава обнадеждаващи резултати – победа с 1:0 над Полша във Варшава, 1:1 с Унгария в Будапеща. Съперник на олимпийските игри през 1952 г. в Хелзинки е отборът на бившия Съветски съюз. Мачът е в град Котка. Нашите футболисти заминават без лекар, а изникват проблеми. Засегната е халфовата двойка - Лазар Христов-Лазо отпада от стартовия състав поради наранена пета, капитанът Стефан Божков счупва ключица и нарушава подготовката си. Петър Аргиров и Крум Янев са с неизлекувани травми. През второто полувреме пострадва Гацо Панайотов и едва стъпва с единия си крак. Въпреки всичко нашите футболисти се борят мъжки. Редовното време завършва 0:0. Иван Колев отбелязва гол в първото продължение - 1:0. Физическите сили като че са изчерпани и в крайна сметка идва злощастна загуба с 1:2.
От следващите олимпийски игри през 1956 г. в Мелбърн нашият отбор се завръща с бронзови медали. Записва най-големия успех дотогава за българския футбол, но общото настроение не е за завиждане… Тъжно обяснение дава Стоян Орманджиев: “Можехме да спечелим и във Финландия, и в Мелбърн. Загубихме по един и същи начин. Бронзовите медали не ни донесоха радост! На полуфинала пак срещнахме Съветския съюз. От спортно-техническа гледна точка бяхме по-силни. Пак поведохме на руснаците в първото продължение, отново с гол на Иван Колев. Трагедията дойде в последните осем минути. Паднахме след две груби грешки в нашата защита. В съблекалнята момчетата плачеха. Запазих самообладание пред тях, плаках по-късно и неведнъж. Вратарят Георги Найденов два дни не отвори от мъка вратата на хотела. Един месец в София лежах като болен на легло, не излизах от вкъщи.”
Частична реабилитация идва в квалификационната група за място във финалния турнир на олимпийските игри през 1960 г. в Рим. С 1:1 в Москва и 1:0 в София българите преграждат пътя към Италия на футболистите от Съветския съюз. Стоян Орманджиев извежда националите в 76 междудържавни срещи, което е недостигнат рекорд. Точната равносметка е 30 победи, 20 равенства и 25 загуби. Последният му мач е през зимата на 1977 г. в Сао Паулу , завършил 1:0 за Бразилия пред 120 хиляди зрители.
След несполуки в продължение на 21 сезона срещу Румъния нашият отбор най-сетне записва победа с 2:0 над северните ни съседи. Зареждат се първо равенство в Западна Европа с един от колосите на световния футбол Франция – 2:2 в Париж и победа с 1:0 на стадион “Васил Левски”. В списъка на успехите са 1:1 с Дания в Копенхаген и 2:1 в София, 4:1 над Белгия и 3:2 над Холандия, 2:1 над някогашна Западна Германия. Българският футбол се представя достойно на всички континенти още преди световното първенство в Чили.
Четири сезона Стоян Орманджиев е наставник и на ЦСКА. Два пъти е шампион на България и веднъж носител на Купата на Съветската армия. Това не е най-забележителното. Негови колеги са записвали и по-големи успехи със столичните армейци на национално равнище.
Той ги изпреварва в друго. През 1967 г. достига до полуфинал за Купата на европейските шампиони - първият треньор извисил наш клубен
отбор на недостижимо дотогава равнище!
Срещу италианския “Интер” - 1:1 в Милано, 1:1 в София и след равностойна игра губи 0:1 в Болоня.
През 1974 г. Стоян Орманджиев е треньор на “Черно море” (Варна) и по-късно на австрийския “Алпине”. Пет години е първи заместник-председател на “Локомотив” (София) и председател на футболния клуб.
Умира на 10 октомври 2006 г.