За нерадостната си съдба вина имат и самите наставници “Левски” смени петима за сезон, “Лудогорец” - четирима
В националния отбор стана мода който реши, да си грабва шапката
На 25 март “24 часа” си свърши работата - информира, че Петър Хубчев напуска националния отбор, а негов най-вероятен заместник е Красимир Балъков.
Новината, изглежда, бе крита толкова ревностно, че вестникът бе обвинен, че е забил нож в гърба на българския футбол.
Месец по-късно “24 часа” зададе въпрос дали това все пак е вярно, но нито от БФС, нито от Хубчев получи отговор, различен от “без коментар”.
Това е поредното доказателство колко се е обезценил трудът на българските футболни треньори.
“Левски” направи рекордните 5 треньорски смени от началото на сезона. “Лудогорец” има четирима наставници за по-малко от година, ЦСКА - двама. Сега и националният отбор остана без водач, при това по собствено желание, а не заради лоши резултати. Изводът? Съдбата на треньора в България е доста нерадостна.
Главната вина за това положение имат футболните шефове. Които все още
робуват на
мнението на все
по-оредяващите
фенове
Изборът на треньори се дискутира главно във фейсбук, а стадионите зеят празни. Но във футбола най-лесното винаги е било да хвърлиш вината върху треньора за собствените си управленски неудачи.
Най-яркият пример за това е “Левски”. Когато Славиша Стоянович си тръгна, а собствеността и властта се смениха, тимът бе на една крачка от “Лудогорец” и пред ЦСКА в класирането. Сега с новите шефове и новите треньори е на 11 точки от лидера. А наследникът на Стоянович Георги Дерменджиев остана само 88 дни.
В Разград така и не намериха човек, който да се справи със своенравните звезди на отбора. Опитите за това се провалиха с гръм и трясък. Димитър Димитров-Херо си тръгна, след като спечели титлата, но му сложиха надзорник в лицето на Паулу Аутуори. Бразилецът след няколко месеца реши, че вместо да се кара със сънародниците си, е по-добре да отиде в Колумбия. На негово място дойде Антони Здравков, а накрая в битката за титлата бе решено да се заложи на Стойчо Стоев. Който за краткото време след завръщането си успя да си навлече гнева на Марселиньо пред цяла България.
А феновете искат успехи. Нищо, че след 7 поредни титли в Разград на мач продължават да ходят по една шепа хора. В София освен агитките никой не стъпва на стадиона. При загубата от “Берое” зрителите на новата трибуна на “Левски” се брояха на пръсти. На “Българска армия” положението е абсолютно същото.
Всъщност през този сезон напук на всичко има и положителна тенденция. За първи път от дълги години насам повече от
половината
треньори имат
шанса да
завършат
първенството,
което започнаха. Това са Николай Киров (“Ботев”, Пловдив), Илиан Илиев (“Черно море”), Александър Томаш (“Берое”), Бруно Акрапович (“Локо”, Пловдив), Златомир Загорчич (“Славия”), Росен Кирилов (“Витоша”), Сашо Ангелов (“Ботев”, Враца) и Красимир Балъков (“Етър”). Но и това нямаше да е факт, ако не бе инатът на ръководствата на “Берое” и “Локо” (Пд) да не се поддава на натиск от запалянковците.
Самите треньори също имат вина за ситуацията. Националният отбор в последните години стана нещо като изпитателен полигон за друга кариера. Първият удар в тази посока бе нанесен от Димитър Димитров-Херо, който го заряза през 2000 г. заради “Левски” и “Литекс”. Сега двама от последните трима национални треньори постъпиха по същия начин. Ивайло Петев предпочете “Динамо” (Загреб), а преди месец “24 часа” разкри, че Петър Хубчев си тръгва заради “Левски”. Или заплатата е малка, или натискът е прекалено голям, или просто националният отбор стана някакъв полигон за треньори, които после да търсят реализация другаде. А може би и обстановката не понася, както намекна Хубчев. Членове на изпълкома през ден коментират националите.
Преди години бе направен плах опит за институционализиране на професията. Зад идеята уж бяха всички - Любослав Пенев, Стойчо Младенов, Стефан Грозданов и много други. Трябваше да се работи за промени в Кодекса на труда и още куп неща, за съжаление, отдавна забравени. Защото въртележката е тотална и всеки смята, че ако рита срещу собствениците, това ще му попречи да си намери нов отбор.
За липсата на треньорска сигурност вина има и БФС, който от години не прави нормални нормативни документи, а всичко е в полза на клубовете. За да може да се смени по-бързо треньора.
В същото време в Европа е точно обратното. Можеш да смениш наставника, но му плащаш заплатата до края на контракта, както е в Германия. Или пък му броиш милиони лири компенсация, както е в Англия.
Заради това свестните ни треньори предпочитат да работят и се задържат в чужбина. И не искат да чуят за българското първенство.
Който се е
върнал, все
е изгорял
- като Павел Дочев например. Той бе спряган даже за треньор на националния, после пое ЦСКА, за да бъде уволнен без време.
Всеки път, когато предстои да се смени треньорът на “Левски” или националния отбор, Станимир Стоилов и Димитър Димитров-Херо са начело на списъка за нови наставници. От 2007-а насам, или вече 12 години.
Абсурдите са пълни. Георги Тодоров поема “Левски” временно сигурно за рекорден път и влиза в историята като човека, който е бил най-много пъти на поста.
Не е по-различно и в ЦСКА. Ако не е Любо Пенев, ще е Стойчо Младенов, Миодраг Йешич или някой друг от обръча. В Разград минаха през четирима, за да си върнат Стойчо Стоев. Преди същото ставаше с Георги Дерменджиев.
Защото на европейските треньори трябва да им гарантираш
сигурност,
за да реализират
идеите си
Да не забравяме, че имена като Делио Роси, Рюдигер Абрамчик, Луиджи Симони, Славиша Йоканович, Лотар Матеус и куп други си тръгнаха от София с етикет “некадърник”. Само че Йоканович вкара два отбора в най-скъпото първенство - Висшата лига на Англия. Нищо, че за България беше един слаб треньор.
В националния отбор положението не е по-различно. След Балъков, който в момента изглежда без алтернатива, ще останат малцина от четвъртите в света, които имат треньорски лиценз за това ниво и не са минали през поста на селекционер - Йордан Лечков, Емил Костадинов и Ивайло Йорданов. Със сигурност и техните имена ще бъдат споменати при евентуална следваща смяна на Балъков.
Националният отбор все пак е различен от клубните. Там и причините за смените на треньорите са по-различни. Винаги. Защото не кой да е, а Лотар Матеус написа в биографията си: “В момента, в който президентът седна не на нашата маса, а на тази на сина си, знаех, че всичко е приключило.”
А въртележката с треньорите ще продължи с пълна мощност. Поне докато има футбол в България.