Поли Троянова: Виждам болката и съм като съд, който постоянно се разширява, за да я поеме

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/9642158 Поли Троянова: Виждам болката и съм като съд, който постоянно се разширява, за да я поеме Поли Троянова: Виждам болката и съм като съд, който постоянно се разширява, за да я поеме www.24chasa.bg
Поли Троянова: Виждам болката и съм като съд, който постоянно се разширява, за да я поеме

Преди година Поли Троянова влезе в новинарските хроники с прекрасните рисунки, които тя направи по стените на неврохирургията в болница „Свети Иван Рилски“ в София. Жестът на Поли стана популярен като акт на благодарност за грижите, които лекарите полагат за нейния малък син. Марко е едва на годинка и половина, когато започва да се бори с тумор в мозъка.

Истината е, че не личната драма прави от Поли доброволец. Тя само й инжектира повече хъс в доброправенето. Завършила училище в Израел, Поли познава необходимостта да бъдеш полезен от много малка. В образованието й е заложен този начин на мислене и за нея няма нищо по-естествено от това да подадеш ръка, да бъдеш нечия надежда.

Днес Марко вече няма тумор, но проблемите не са приключили. Поли и семейството й правят всичко по силите си да възстановят нормалното му развитие, засегнато жестоко от болестта. И докато е в битка с личните си демони, борейки се за бъдещето на малкото си момче, Поли е на първа линия на още едно бойно поле – доброправенето. От началото на пандемията до днес тя и другите ангели от фондация „За Доброто“ помагат на десетки български лекари да получат предпазни облекла и апаратура, организират търгове, събират пари, учредяват стипендии за децата на лекари и учители, загубили битката с COVID-19, а от скоро имат и инициатива за осветляване на проблема с кошмарното състояние на българските болници.

„Аз съм като един голям съд, който вижда проблемите и се разширява още, и още, и още“, така казва за себе си Поли. В съда има много място за болка, но тя няма да бъде приспана там. От болката Поли прави палитра, с която ще нарисува още смели каузи и още упорити търсения на справедливост, емпатия и добро. Поли Троянова е по професия реставратор, а по душа тя умее да реставрира болката и да я превръща в надежда и живот.

Коя е Поли Троянова?

- Мисля, че в момента съм най-вече майка. Взех си третата година майчинство, за да се грижа за Марко, който мина тежка мозъчна операция и се нуждае от терапии и от доста рехабилитации. С големия ми син пък се налага да учим, той е в първи клас. Иначе съм реставратор и ми отне страшно много усилия да стана такъв. Първо учих в Академията в Йерусалим Fine arts (б.а. Изящни изкуства), но осъзнах, че по-скоро ме влече реставрацията. В Израел обаче не се преподава, затова тръгнах към Италия. Прекарах две години в учене на езика и накрая не ме приеха. Така, след 16 години отсъствие, се върнах в България.

 Майка ти е еврейка, а баща ти – българин. Кога заминахте за Израел?

- Да, заедно с нашите и с брат ми заминахме през 1990 г. Заживяхме в Яфо до Тел Авив. Там карах художествена гимназия. Имах най-страхотните години след 8 клас. След това минах казарма и след това – художествената академия в Йерусалим.

Казарма... Има ли нужда една жена от подобен тип опит?

- Не, нито жената, нито мъжът. Казармата е едно място, което не зачита човека. Това е гадно място. Но, както знаеш, в Израел е задължителна. Там обществото е много сплотено и солидарно. Ходенето в казармата е начин да допринесеш за него и за неговата сигурност. Така мислех и

отидох в казармата с удоволствие,
но с още по-голямо удоволствие излязох

Имах много високи оценки от художественото училище, което съвсем не е като да имаш високи оценки от обикновена гимназия. Казармата има добра система за насочване на хората, но с мен се объркаха и ме изпратиха на курс по програмиране. Беше брутално тежко и неподходящо за мен. Излязох оттам и за наказание ме върнаха в разпределителницата и ме направиха секретарка. Което си е вид понижение. Обаче аз бях секретарка на главнокомандващия на поделението, който беше супер пич и се разбирахме идеално.

Не успя ли да изрисуваш казармата?

- Не, нищо не изрисувах. Имах много административна работа, което ми е ценно до ден-днешен. После в Италия кандидатствах на най-доброто място – в Рим, в централния институт по реставрация. Там за 8 места кандидатстват 700 души. Успях да стигна до 12-о място и научих италиански, но не успях да вляза. След това приятелка реставраторка ми припомни, че в България има стара реставрационна школа и заминахме заедно от Израел през 2005 г. Дойдохме в нашата катедра и ми хареса, макар че материалната база е ужасно бедна. Тук учих реставрация 3 години и половина, признаха ми част от взетите вече изпити в Йерусалим.

Когато се върнах в България, оставих надалеч прекрасните си приятели. Дълго време чуствах липса на принадлежност и някак ми беше чуждо тук. Докато не се запознах с невероятните жени от „За Доброто“. Те са ми новото семейство. Сестри по душа! Прекрасни са!

А работиш ли по специалността си?

- Да, когато не раждам деца и не ги гледам. Иначе работя в Националната галерия. Бях главен реставратор там в период от три години. И най-вероятно ще се върна, но нещата се променят. Националната галерия е силно зависима институция и няма за приоритет опазването на произведенията, а една купчина други неща, които не са свързани с изкуството. Имах си сериозни разправии с директорката, защото аз не знам да си мълча. Понижиха ме в длъжност, наказаха ме дисциплинарно. Но аз вярвам, че трябва да работим в полза на произведенията.

Как всъщност стигна до проект „За Доброто“?

- Видях един пост на Кремена Кунева (б.а. една от създателките на проект „За Доброто“ и друга наша Вдъхновителка) във фейсбук. Бях в майчинство с второто ми дете, преди да се разбере, че той има тумор. И си казах: „Искам да направя нещо! Не мога да дам пари, но мога да дам труд!“. В един период, след като завърших академията в Йерусалим, си изкарвах прехраната с рисуване на детски стаи по домовете на хората. Децата ми казваха какво искат. Така се запознахме с Кремена, а първия път, когато рисувах в едно от детските отделения, тя пожела да й нарисувам калинка. Защото когато е пребивавала там с дъщеря си, е сънувала калинка. И сега на всички места, които рисувам, има по една калинка.

Случилото се с Марко ли те мотивира да доброволстваш така активно?

- Аз винаги съм го правила. В училище в Израел между четвърти и седми клас има предмет „Лична ангажираност“ и се работи с най-разнообразни каузи. Тогава работих с две сестрички с почти изцяло увредено зрение. Срещахме се, пишехме заедно домашни, учехме, забавлявахме се. От малка имам много силна емпатия и съм доброволствала в какви ли не каузи. А каузата на „За доброто“ ме повлече, много ми хареса. А ти знаеш,

доброто е заразно,
няма измъкване!

И после се случи това с Марко...

- Да. На година и месец Марко започна да прави епилептични пристъпи и постепенно се разбра, че има тумор в главата, който оперираха миналия април. Сега вече няма тумор, няма пристъпи, обаче има забавяне в развитието. Все още не говори, има някои проблеми с разбирането на речта. И сега се опитваме с помощта на специалисти да компенсираме това забавяне. Мозъкът е една необятна вселена и лекарите по етични причини не могат да се ангажират и да ми кажат, че детето ми ще проговори и ще бъде като всички други. Правим всичко възможно и се надяваме да даде резултат, но никой не може да ти каже, че всичко ще бъде наред.

Възхитително е, че докато ти имаш този проблем у дома, не спираш да си дейна извън вкъщи! Друга жена нямаше да иска да се върне в болницата никога!

- Ама аз имам да си дорисувам там! Цялата торба с бои и четки седи и ме чака в сестринската стая на неврохирургията на „Иван Рилски“. Те ми ги пазят. Дадоха ми две стаи, като едната беше много заета и имах само 8 часа на разположение, за да я изрисувам. Беше истински маратон, но успях. Буквално, когато започнах да си мия четките, влезе пациент от реанимацията.

Но аз не съм нищо специално. Сега, като започвам да свиквам с мисълта, че съм майка на дете с увреждане и общувам с други такива майки, виждам колко невероятни неща правят хората. Излизат от кожата си понякога, за да си помогнат.

Свиква ли се с тази мисъл?

Дълго време се борих с това и тази борба ми коства много. То е като процесите, през които човек минава, когато се срещне със смъртта на близък. Първо е отричане, после – гняв, и т.н. Защото

това е един вид огромна загуба –
да осъзнаеш, че детето ти не е като всички

Аз закопах дъното и осъзнах, че трябва да отида да потърся помощ. Оказа се, че аз съм високофункциониращ човек в депресия, който взима антидепресанти. Много добре са ги забъркали (смее се). Вече започнах да ги усещам и се чувствам много по-добре.

Това, което ти се е случило, направи ли те още по-емпатична и още по-нуждаеща се да даваш?

- Да. Запознах се с много жени, с които бяхме заедно с децата в болницата. С някои от тях още сме във връзка и се чуваме постоянно. Осъзнавам, че нашият проблем едва не е от най-страшните. Има толкова по-страшни неща. Ето, една жена изгуби детето си преди два месеца. Животът раздава щедро уроци.

Знаеш ли, аз живея срещу психодиспансера, което е много жизнеутвърждаващо, защото всеки ден се виждат супертежки случаи на хора с проблеми. Когато ги гледаш, стига да не извърнеш поглед, ти действат доста философски, дават ти пропорция.

Какво показва тази пропорция?

- Първо се нервирам, защото гледам по какъв начин се грижат за психично болните и ми е мъчно, защото този психодиспансер трябва да се телепортира някъде на зелена поляна с парк. Но виждам колко им е трудно и на хората, които работят. И на придружителите, и на полицаите, и на тези, които обикалят сградата на затворени врати и си говорят с близките през решетки. Пропорцията дава представа за една цяла палитра от неща, които ние обикновено си затваряме очите, за да не виждаме. А те съществуват. Същото е и с дечицата с увреждания. Сега разбирам колко много такива деца има, колко много съдби са засегнати и колко трудно е на родителите да се справят.
Гледам всички тези съдби и се чувствам като един съд, който се разширява, и разширява, и разширява, за да поеме още.

Има ли лимит този съд?

- Не, мисля, че е безкраен.

Всъщност този съд приема толкова много от болката, че ти сякаш искаш мощно да я компенсираш с цялото добро, което с фондацията създавате. Дай да припомним накратко на читателите какво свършихте дотук.

- Преди пандемията направихме ремонт на две отделения и започнахме трето в Пловдив. Когато кризата настъпи, помогнахме на около 120 болници в страната с предпазни средства, с аспиратори и с друга апаратура. До днес продължават да ни търсят. Паралелно с това създадохме фондация „За доброто“ и започнахме да мислим за по-мащабни неща.

Нашата цел е да накараме държавата
да започне да си върши работата

Искаме да изработим такъв обществен социален лост, който да може да е дейна и отговорна в детското здравеопазване. И много искаме в следващите 13-15 години да осигурим средства на всички деца от фонда за децата на героите (б.а. деца на лекари и учители, които загубиха живота си от COVID-19). Защото най-малкото ни дете е на три. И вече имаме 21 дечица.

Сега сме подхванали нова кампания. Събираме актуални снимки на детските отделения в страната. Проблемът първо трябва да излезе на светло, а след това да създадем някаква дискусия на тази тема. Защото не е нормално така да се лекуват нашите деца.

На фона на вашата дейност все още сте критикувани от някои хора, че не бива да вършите работата на държавата. Как се борите срещу това самосъзнание, че ние, хората, не сме държавата и няма нужда да решаваме обществени проблеми?

- Не става с борба в съзнанието на хората. Става с емпатия. Не можеш насила да накараш някого да доброволчества. Желанието да промениш и помогнеш, да не оставиш зад себе си това, което си видял и което те е ужасило, а да се върнеш и да го промениш – това не става с борба. Това е много дълъг процес, а борбата ни ще бъде с институциите.

Вашата борба е вашият пример – най-силното ви оръжие, нали?

- Да, така е. Всеки път се появяват още и още хора, които искат да участват. Обществото става все по-ангажирано. Този процес е тръгнал, нищо не може да го спре.

Това ли е което искаш да покажеш на синовете си – когато нещо трябва да се свърши, ти не се спотайваш. Не го наричаш чуждо задължение. Това ли е твоята майчинска мисия?

- Искам моите синове първо да са емпатични хора. Ето, сега едно детенце в класа на Антон е болно и той по собствена инициатива й се обажда всеки ден, за да я забавлява. Аз бях страшно горда от това. Той е на 7 и е изключително интелигентен. Каза ми: „Мамо, аз се тревожа за Яна. Искам да й се обадим“. Ако децата ми са емпатични личности, всичко друго е на втори план.

"Вдъхновителки" е кампания на "24 часа" и MILA.BG, която събира историите на обикновени жени с необикновения талант да мотивират и вдъхновяват другите. Жени, които умеят да променят средата. Жени, които умеят да движат напред други жени. Жени, които са мотор за подкрепа и мощно личностно израстване. Ще ви разказваме за тях на страниците на в. "24 часа", както и на двата ни сайта - 24chasa.bg и MILA.BG.

Кампанията "Вдъхновителки" се осъществява с подкрепата на "Филип Морис България" и Eucerin.

Спечели безплатна реклама на стойност 10 000 лв за твоя бизнес!

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

Други от Вдъхновителки 2020

Покажи още

Последно от

Последно от

Последно от

Последно от

Последно от

  • mila
  • mama
  • zdrave
Следвайте във Viber