Защо героите от ренесансовите портрети никога не се усмихват? А историческите личности, увековечени на черно-белите снимки, са задължително сериозни? Как така усмивката отсъства в картините и фотографиите от миналото?
Въпросът с липсата на каквато и да било усмивка на едновремешните изображения е бил предмет на няколко изследвания през изминалите години. Едно от тях е на Никълъс Джийвс, художник, писател и преподавател в Школата по изкуство в Кеймбридж.
За разлика от сегашните снимки, на които всеки от нас вади широка усмивка, черно-белите портрети показват сериозни и умислени хора. Те продължават практиката на ренесансовите художници да изобразяват крале, кралици, принцове и принцеси със сериозни физиономии. Разходете се из който и да е музей или галерия и ще видите едно и също – всички знатни особи, изобразени на поръчаните от тях портрети на едновремешните майстори на четката, са далече от мисълта за усмивка.
Ако видите усмихнати или смеещи се хора по картините, става въпрос за бедни, луди, пияни или подпийнали. Богат човек и усмихнато изражение са несъвместими понятия. Изследователят има обяснение –
през Ренесанса
портретът бил
идеализирано
изображение
на съответната личност, което трябвало да бъде завещано на поколенията. Затова и пресъздаването на физическите характеристики било от второстепенно значение, те били обикновено омекотявани и леко променяни. По-важно било пресъздаването на моралните качества. Със сигурност никой крал, принц, богат търговец или кардинал не смятал, че да бъдеш забавен и весел, е морална характеристика, достойна да бъде оставена като свидетелство за бъдещето.
Когато се появяват първите черно-бели фотографии, те на практика се оказват продължение на рисуваното с четки от художниците. Сниманият трябвало да бъде документиран по най-достоен начин – т.е. като сериозен човек.
Концепцията за този начин на мислене е изразена от Марк Твен в писмото му до вестник: “Снимката е най-важният документ и няма нищо по-лошо от това да останеш за бъдещето с глупава усмивка, фиксирана на лицето ти за вечността”.
Тържествената, сериозна, строга физиономия на портрета символизирала, че изобразеният е аристократ с висок морал. Усмивката в портрета или картината символизирала точно обратното – беден и вулгарен човек, представител на най-нисшите класи в обществото. Спомнете си например картините на холандските майстори от XVII век, помислете и за Рембранд – той става известен с реалистичните си картини на бедни хора от народа, които се смеят, пият или празнуват.
Или с други думи – усмихнат на картина, значело човек от простолюдието или пиян.
Караваджо също рисува усмихнат персонаж – Ерос като голо дете, което се смее.
С настъпването на черно-белите фотографии се повтаря практиката на богатия аристократ – сериозен и строг. Имало обаче и още един проблем - операцията по позирането пред фотографската камера била дълга, а не само в рамките на миг, както е сега, така че
сниманият
не можел да държи
продължителна
изкуствена усмивка
Същият проблем съществувал и при Ренесанса – като оставим настрана моралните качества, предадени чрез строгата физиономия, изобразяваната знатна личност не можела да седи с часове със замръзнала усмивка на лицето, за да бъде нарисувана.
С напредъка на технологиите обаче нещата взели друга посока. През XX век вече фотоапаратите можело да хващат и мига на движението и настроението. Освен това културата вече не била толкова елитарен феномен както в миналото, а станала много по-народна и масова. Броят на фотографиите се увеличил многократно, много хора имали възможност да си правят често снимки, така че не било необходимо повече да мислят как ще оставят за поколенията един-единствен портрет, който да увековечи моралните им стойности.
Хората започнали да се усмихват и дори да се смеят на снимките.