Ком-Емине е легенда. Най-елитният планински маршрут в България. Финал на трансевропейския пешеходен маршрут Е3. Мечтата на всеки планинар.
Обаче е малко дълго. И сложно. Защото линейно е 21 дни. Първо, трябва да можеш да ходиш 21 дни без прекъсване. Второ, трябва да ги имаш тия 21 дни. Аз не съм във физическа форма да вървя толкова без почивка. А и кой ще ме пусне да липсвам близо месец. И то в разгара на лятото – когато или няма джан-джун човек в работата, или семейството се гласи да тръгва на море, като дълбоко не разбира защо тоя пътеводител на Стара планина пак се е появил на масата в хола.
Решението е да ходя Ком-Емине на части. Ще открадна събота и неделя, ще взема няколко дни от отпуската и като дадат някой дълъг уикенд по националните празници – ще го натаманя някак. Така направих преди две години с българската част на Е4: Витоша-Верила-Рила-Пирин и Славянка. Ходих я на парчета - от Великден до Димитровден. Ама там беше само 260 км. Тук са 650 - близо три пъти по-дълго. Логистично е по-трудно, особено в частта на Централен Балкан. Ще отнеме повече време. Но като го карам на етапи, ще го мисля в движение.
Етап I е с кола до
прохода Петрохан
- качване връх Ком (откъдето тръгва Е3 в България), и обратно до прохода. По пътеводител 8 часа в двете посоки, 29 км и 1200 сумарна денивелация. Трудност 2/5. Проста логистика: с кола до прохода Петрохан или с автобусен транспорт, който има спирка на най-високата точка.
Неделя. 6,30 сутринта. Мъчително се събираме по София. Групата е 4 жени и 1 куче. Пепа вече се води планинска лъвица. Заедно минахме по-голямата част от Е4 в България преди 2 години. Рада още не е чак лъвица, но пък е с характер – ако знаете веднъж какъв сняг ни пра през август на Страшното езеро в Рила, а тя ходеше все едно нищо. Гери е нова. За нея знам само, че ще е с куче.
То, кучето, доста ме притесни. Не за друго, ами е порода Джак Ръсел териер - мъничко, с къси крачета. И как с тия крачета ще ходи цял ден по пресечен терен? Даже питах колко тежи, евентуално да го носим в раницата. Сега, ще помоля, всичките там санбернари, немски овчарки и разни други да се изпълнят с респект. Малката Брауни ще ги сложи в джоба си. Мина си ги тия 29 км, без да ѝ мигне окото. А най-смешна е, като влезе в локва (не пропусна нито една). Отгоре се виждат две очи и две големи уши. Пори водата като подводница. После цялата в кал хуква да гони пеперуди. Най-издръжливото куче на света.
Разбира се, на прохода пием кафе, ядем мекици и мъчително пренареждаме раници. Стартираме с половин час закъснение. Как пък веднъж не тръгнем по график като хората…
Пътеката към върха
тръгва от
най-високата точка
на прохода Петрохан
Първо минава покрай неработещата х. “Варвара” и потъва в гората. Понякога сече асфалтов път, който води до тв ретранслатора на връх Зелена глава (1653 м.н.в.). Ясно обозначена с табели и бяло-червено-бялата маркировка на трансевропейския маршрут Е3. Стабилна мобилна връзка.
След около час и половина гората свършва и излизаме на поляните в алпийската част. Снеговете са се стопили, но е влажно и мокро. (С локви, които правят Брауни особено щастлива). Обсипано е с цветя в нежни цветове. Пътеката се вие като нишка по билото. Вече се виждат Малък Ком (1959 м.н.в.) и Среден Ком (1985 м.н.в.), а зад тях е самият Ком (2015 м.н.в.), известен още като Голям Ком.
Вече сме на откритото. Хем съм стъпила отново на Пътя, хем не съм. Защото официално Ком - Емине започва от самия връх. И всъщност още вървим натам, откъдето трябва да тръгнем. По поляните над гората вдигам темпото. Трябва да стигна до там. Веднага. Лудостта на Ком - Емине ме е погълнала. Прави крачките ми по-широки. Бързам. Защо трите се бавят зад мен? Къде се мотаят? Не виждат ли колко близо е Началото?
Чувам само вятъра и
ритъма на стъпките.
През целия ден не
срещаме никого
Само веднъж отдалеч се разминахме с група с колела. Вече сме на високото. Щастлива съм. Понякога ми е трудно да обясня на хората в ниското защо го правя.
В подножието на върха пътеката се разделя - надясно и надолу води към старата и новата х. “Ком”, а право нагоре - след около 30 минути, до върха. Обаче има и слизане. Тук спирам. Еуфория, еуфория, ама сме на планина. Май трябва да поговорим.
Защото днес всъщност поех риск над обичайното за мен. Откъм Сърбия идва буря с градушка. От два дни я следя. Ако ни завари на билото - лошо, много лошо. Но пък всички метеорологични източници твърдят, че ще ни стигне в късния следобед или даже вечерта.
Надявам се на стабилен прозорец поне докъм 5-6 часа. Да, де, ама ако са сбъркали с два или три часа и ни удари на откритото?
На небето няма нито един облак. Даже поривите на вятъра поспряха. Моите апокалиптични сценарии не звучат убедително. “Стигнали сме дотук, на слизане ще е по-бързо и ще наваксаме”, казва Пепа.
“Е, как така няма да го качим” - това е Гери. Рада даже не участва в дискусията. Подминава и продължава нагоре. Обаче, ако бяха решили да се върнем, щях да го направя. Честно. Вярно, с чувството, че е дълбоко несправедливо, ама щях да се върна. Все пак оставяме раниците до разпределителния кол, за да не ни тежат.
До горе летя. Стигам първа. На пирамидата има знаме. И указателна табела “Ком - Емине”. Сочи на изток. Някой е залепил мидички на нея. Като въздишка. Обещание за море. Докосвам ги.
И в този миг Пътят ми започва.
След това идват другите. Знаете как е - снимаме се, борим се да разкараме сръбския мобилен оператор, хвалим се на целия свят, ядем сандвичи, пием студено кафе, та така…Някъде под нас в ниското са Берковица, Монтана, селата, пръснати по полето, язовир “Огоста”. Ние сме на хребета.
От върха по традиция
вземаме по две
камъчета. Едното е
за спомен, а другото
трябва да хвърлим в
морето от нос Емине
Когато стигнем, де.
Следобедът е тежък. Слънцето жули по вратовете. Въздухът не помръдва.
Време е да тръгваме. Но вече сме в правилната посока – връх Ком остава зад гърба ни и правим първата крачка към Емине и морето. Един ден, не знам кога, дай Боже здраве и късмет, ще бъда там.
(Между другото Кирил Николов – Дизела прави Ком - Емине за 4 дни, 13 часа и 5 минути.
Обаче той е нечовек. Затова няма да седна точно сега да се комплексирам.)
Като пълни отличнички слизаме по график, остава ни време за кебапчета и бира на Петрохан. Рада даже май успя да хване някакъв светски ангажимент вечерта в София.
Бурята връхлита преди полунощ. Градушка няма. Но светкавиците режат небето като ламарина. Над града се излива порой.
Сега разбирате ли защо толкова много бързаме? Само не питайте защо тогава изобщо сме тръгнали. Нямам разумен отговор. Освен този: Това е Ком - Емине, човек. Ком - Емине!
P.S. Изгоряла съм на потник (пак!). Боли ме рамото. Имам синини от раницата. Краката ми се подбиха (няма да нося сандали поне седмица). Появиха ми се лунички. Защо в понеделник трябва да ставам от леглото? Обаче, ако изключим всичко това - се чувствам като богиня!