„С мисъл за края” – по-човешкото лице на неизбежното

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/7498830 „С мисъл за края” – по-човешкото лице на неизбежното „С мисъл за края” – по-човешкото лице на неизбежното www.24chasa.bg

За мъдростта и силата пред лицето на неизбежното, с което всеки от нас рано или късно се среща, пише сертифицираният терапевт по познавателно поведение Катрин Маникс в книгата „С мисъл за края” (ИК „Сиела”). В духа на Пол Каланити и неговия мемоар на годината в Goodreads за 2016 г. „И дъхът стана въздух”, Катрин Маникс описва етапите, през които преминават повечето хора в края на дните си, обяснявайки как, вместо тези дни да бъдат съпроводени с болка и отчаяние, да са изпълнени с грижа, обич и внимание.

След излизането на български на носителя на наградата на читателите на Goodreads за най-добър мемоар за 2016 г. – „И дъхът стана въздух” от д-р Пол Каланити, номиниран също за книга на годината Waterstones – по книжарниците вече е друг лекарски мемоар: „С мисъл за края” от Катрин Маникс.

В книгата си Маникс, която е сертифициран терапевт по познавателно поведение с дългогодишен опит в палиативните грижи за хора, страдащи от тежки и неизлечими заболявания, разказва докосващи реални истории от границата между живота и смъртта, които нейни пациенти са преживяли пред очите й. Със съчувствие и дълбоко разбиране и вникване в психологията на момента, в който човек се изправя лице в лице със смъртта, Маникс описва етапите, през които преминават повечето хора в края, и как те могат да бъдат съпроводени не с болка и отчаяние, а с внимание, грижа и обич.

Историите, които авторката описва в „С мисъл за края” (с подзаглавие „Умирането, смъртта и мъдростта в ерата на отричането”) не са тъжни. Маникс се позовава на традициите, които векове наред са помагали на хората да си отидат, обградени от близките си, в мир и спокойствие, и обяснява как тази забравена мъдрост може да бъде приложена отново дори в нашето съвремие.

В предговора на книгата си Маникс пише: „Повечето от нашите пациенти са в последните месеци от живота си и това ни дава определено разбиране за начина, по който живеят хората, когато знаят, че умират. И точно тази част от нашия опит бих искала да предам в историите, които ще разкажа – как умиращите преди всичко се справят с живота като всички нас. Това, което съм направила, е да предложа на читателите своите очи и уши, своето място до леглото на умиращите, своето участие в разговорите и своята гледна точка за събитията. Там, където за нас има уроци, те са дар от хората, чиито истории са събрани тук. Там, където има грешки, те са изцяло мои. Време е да се говори за умирането. И това е моят начин да помогна за този разговор.”

Катрин Маникс прекарва няколко десетилетия в грижа за хора, заболели от тежки и неизлечими болести. Сертифициран терапевт по познавателно поведение от 1993 г., Маникс започва работа в определяната като най-добрата в света клиника за подобряване на психическото здраве – британската CBT clinic. Кариерата й преминава през различни етапи като консултант по палиативни грижи в болници, хосписи и частни домове, а книгата й „С мисъл за края” е пряко вдъхновена от професионалния й опит.

Преводът от английски на „С мисъл за края” е на Надя Златкова, а корицата е на Фиделия Косева.

Откъс от „С мисъл за края”, Катрин Маникс

НЕОБЕЩАВАЩО НАЧАЛО

Кариерата в медицината неизбежно води до срещи със смъртта. Моето запознаване със смъртта започна с едно все още топло тяло и продължи с необходимостта да говоря за смъртта на пациенти с техните опечалени семейства. Това все още беше далече от разговорите за смъртта с хора, които умират, разговор, който по време на обучението ми не се насърчаваше от медицинската практика, но все пак беше някаква подготовка и ме научи да слушам. И слушайки, започнах да различавам модели, да забелязвам прилики, да оценявам възгледите на другите за живеенето и умирането. Открих, че си задавам въпроси, че съм омагьосана, и също така открих усещането за посока.

За първи път видях мъртвец, когато бях на осемнадесет. Беше първият ми семестър в медицинския университет. Беше мъж, умрял от сърдечен удар в линейката по пътя към болницата. Парамедиците бяха опитали безуспешно да му помогнат и дежурният лекар в спешното отделение, който ме обучаваше, беше извикан, за да установи смъртта в линейката, преди екипът да пренесе тялото в моргата на болницата. Беше мрачна декемврийска вечер, мокрият двор на болницата грееше в оранжево под светлината на уличните лампи и в сравнение с тях вътре в линейката беше стряскащо ярко осветено. Мъртвият беше мъж на четиридесет и нещо, широкоплещест и с високо чело, очите му бяха затворени, но веждите му бяха повдигнати, създавайки усещане за учудване. Докторът светна в очите му, преслуша гърдите му за пулс или звук от дишане, разгледа електрокардиограмата от последните мигове, когато сърцето му е биело, и след това кимна на екипа. Те отбелязаха часа на този преглед като час на установяването на смъртта.

Всички слязоха. Аз също тръгнах да излизам. Мъжът лежеше по гръб с разкопчана риза, на гърдите му се виждаха подложките за кардиограмата, в дясната му ръка беше включена система. Изглеждаше така, сякаш спи. Може всеки момент просто да се събуди, нали? Може би трябва да изкрещим в ухото му, може би трябва само да го разтърсим силно, не може да не се събуди.

– Хайде! – извика ми докторът. – Имаме да вършим достатъчно за живите. Остави го на екипа.

Поколебах се. Може би е направил грешка. Ако стоя тук достатъчно дълго, ще видя как човекът си поема въздух. Не изглежда умрял. Не може да е умрял.

Тогава докторът забеляза колебанието ми. Качи се обратно в линейката.

– За първи път ти е, а? Добре, вземи слушалката си. Сложи я на сърцето му. – Започнах да ровя в джоба на бялата си престилка (да, носехме такива по онова време) и извадих новия, лъскав инструмент, който щях да използвам в бъдещата си професия, тръбичките му бяха заплетени в накрайниците за ушите. Сложих слушалката на гърдите на мъжа – там, където трябваше да бие сърцето. Чувах далечния глас на един от членовете на екипа, който казваше на някого, че иска захар в кафето си. Нямаше сърдечна дейност. Обучаващият ме лекар взе края на стетоскопа ми и го завъртя така, че да улавя звуци от пациента, не от околния свят, и отново го сложи върху сърцето. Сега настъпи абсолютна тишина. Никога не бях чувала толкова плътна тишина, нито бях слушала така съсредоточено. И сега забелязах, че човекът изглежда малко блед. Устните му бяха тъмноморави и езикът му се виждаше и също беше тъмен. Да, мъртъв е. Съвсем отскоро. Все още се чуди как да е мъртъв. „Благодаря ти“, казах аз на бледия мъж. Излязохме от линейката и минахме през оранжевия дъжд обратно към спешното отделение.

– Ще свикнеш – каза добросърдечно докторът, след това взе нов картон и продължи вечерната си смяна. Бях озадачена от абсолютната простота, от липсата на някаква обредност. Следващият ни пациент беше момиченце със запушен с бонбон нос.

Докато бях студентка, имаше и други смъртни случаи, не така живо запомнени, но в първия месец след като се дипломирах, спечелих рекорда на болницата по броя на издадени смъртни актове. Това беше просто защото работех в отделение, в което имаше много хора с неизлечими болести, а не поради някаква лична отговорност за смъртта им, моля да ме разберете правилно. Скоро започнах да си говоря на малко име с консултанта на опечалените, една мила жена, която донасяше книгата с актовете, за да бъдат разписани от доктора, който беше установил смъртта на пациента. Точно както бях видяла в линейката пет години по-рано, аз установих смъртта на четиринадесет души в рамките на първите ми десет дни (или може би обратното) и консултантът на опечалените се пошегува, че може би трябва да получа награда.

Това, което тя не видя обаче, е огромната крива на познанието, която изкачвах. Всеки един от смъртните актове беше за човек и всеки един от тези хора имаше семейство, на което трябваше да се съобщи за смъртта и което искаше да знае причината любимият им човек да си отиде. През първия месец на клиничната си практика имах двадесет разговора с опечалени семейства. Седях с хората, докато те плачеха или се взираха безизразно в бъдеще, което почти не можеха да си представят. Пиех чаши чай, направен по нареждане на старшата сестра от една от опитните санитарки и донесен на табла („С истинска покривка, ако обичаш!“ „Да, сестра.“) в кабинета на старшата сестра, в който лекарите влизаха само с личното ѝ разрешение. Разговорите с опечалените бяха изключение – предполагаше се, че за тях има разрешение и без да се иска специално.

Понякога бях втора цигулка и слушах, докато по-опитен лекар говореше със семействата за болестта, смъртта, защо лекарствата не са подействали или защо инфекция е отнесла човека точно когато левкемията му е започнала да се повлиява от лекарствата. Членовете на семейството клатеха мрачно глави, отпиваха от чая, ронеха сълзи. Понякога бях единственият лекар на разположение, когато другите преглеждаха външни пациенти или беше след работно време, а понякога сама правех чай, откривах успокоение в познатата процедура, забелязвах детайлите на чашите и чинийките с цветя и позлатени ръбове, които старшата сестра предоставяше за тези най-специални посетители, а след това си поемах дълбоко въздух и влизах в стаята, за да съобщя най-лошата възможна новина.

За своя изненада открих, че тези разговори, колкото и странно да е, ми вдъхваха надежда. Семействата рядко бяха напълно неподготвени – това беше отделение за хора с животозастрашаващи болести. По време на тези разговори научавах толкова много неща за мъртвите, които ми се искаше да съм знаела, когато бяха живи. Семействата разказваха истории за уменията и талантите им, за добротата и интересите им, за техните странности и особености. Разговорите почти винаги бяха в сегашно време, имах усещането, че обичаният от тях човек все още е тук по някакъв начин, може би докато тялото все още е на същото легло или за него се грижат някъде другаде в болницата. Но след това те се спира¬ха, поправяха глаголното време и започваха да репетират бъдещото си поведение в огромната загуба, която постепенно и страшно напомняше за себе си.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

Други от Култура

250 сини звезди за звездите на Народния театър

250 сини звезди ще украсят пространството пред централния вход на Народния театър. “Театралният звездопад” е част от третото издание на най-очакваното театрално събитие на сезона - “Театър пред театъра”. Сканирайте с телефона си кюар кода върху звездите и той ще ви информира къде и кога ще се играе спектакълът с тяхно участие!

Американският писател Ерик Уайнър даде 4 съвета на българските журналисти

Авторът на бестселъра “География на блаженството” Ерик Уайнър даде 4 съвета на българските журналисти на специално организирана среща от БТА. “Забавете темпото. Бъдете като Леонардо да Винчи, интересувайте се от всичко. Бъдете като Сократ - философи. Бъдете позитивни”, посъветва Уайнър, който е специален гост на Шестия световен конгрес на

Показват на снимки в Несебър последния руски император

Изложба с копия на фотографии от живота на последния руски император Николай II бе открита в Артиум център в Несебър. Снимките са с висока художествена и архивна стойност, правени са от личния дворцов фотограф и пресъздават не само интимни, но и исторически моменти от царуването на монарха. При откриването на експозицията бе прожектиран и

7-годишната Стела представя първата си книга

Стела Тасева е на 7 и е най-младата българска авторка. Заглавието на първата й книга – написана и илюстрирана от нея, е „Животът на едно необикновено прасенце“. Тя ще бъде представена тази вечер в София, съобщи БНР. Пред БНР Стела сподели, че се е вдъхновила от майка си. Тя разказа, че много обича животните и затова е решила в книжката да се

Седмица на киното започна във Велико Търново със „София Филм Фест“

За поредна година в старопрестолния град гостува Международният фестивал „София Филм Фест“. В рамките на пет последователни дни жителите и гостите на Старата столица ще могат да гледат едни от най-силните и въздействащи филми, създадени през 2018 г. Сред продукциите има носители на престижните награди „Златна палма“ и „Златна мечка“,

Александра Костова ще играе Петя Дубарова (Видео)

Младата актриса Александра Костова ще играе главната роля във филма посветен на Петя Дубарова - "Петя за моята Петя". Звездата на 18-годишното момиче изгря с филма "Маймуна" преди 3 години. Във филма зрителите ще видят и Юлиян Вергов, както и дъщеря му Алека, която е тръгнала по стъпките на известния си баща.

Последно от лого

Новини

Последно от лого

Последно от

Последно от

Още от Култура

Галерията, подведена с рисунка на "Камасутра": Станахме жертва на измама

Във връзка с работите, обект на измама, в изложбата “Модернизъм и авангард. Българската перспектива” колекционерът Николай Неделчев, екипът, който стои зад проекта и галерия “Структура” се извиняват на всички, подведени неволно. Това съобщение разпространиха от екипа на изложбата "Модернизъм и авангард.

Престижна награда спечели врачанската регионална библиотека

Регионална библиотека „Христо Ботев“ във Враца новият носител на националната награда „Христо Г. Данов“ в категория „Библиотеки и библиотечно дело“ за уебсайта „Карта на времето - дигитален архив на област Враца . Най-голямото отличие в областта на културата бе връчено на директора на врачанската библиотека Силвия Врачовска на официална церемония

Фондация "Никола Манев" създадоха в Чирпан

Близки и приятели на големия художник Никола Манев учредиха днес в Чирпан фондация с неговото име. Манев почина миналата година на 25 август три дни преди да навърши 78 години. Фондация "Никола Манев" бе създадена в родния дом на поета Пейо Яворов, който е на метри от художествената галерия, която творецът приживе завеща на община Чирпан.

Виж културните събития в НДК от 17 до 23 юни

20-тото издание на ежегодния преглед на българската фотография „ФОТОАКАДЕМИКА” продължава в НДК. Всеки ден до 20 юни от 11:00 ч. до 19:00 ч. на Полуетаж Запад може да разгледате впечатляващите фотографии от юбилейното издание на националния конкурс. Ученици от 15 училища по изкуства в цялата страна се включиха със свои произведения в Националния

Представиха проект за музей на Георги Парцалев в Левски

Екипът на архитектурно студио от София днес представи проект за музей "Георги Парцалев" в родния град на актьора - Левски, съобщиха инициаторите, цитирани от БТА. Идеята е да се съхрани паметта за големия български артист, чието творчество е национално културно наследство. Архитектурното решение предвижда създаване на голям културен център в град

Върнахме на Турция незаконно внесени културни ценности

България върна на Турция 63 артефакта, от които 56 монети /златни, сребърни и бронзови антични, римски и византийски/, шест бронзови антични апликации и една бронзова фибула. Церемонията се състоя в Националния археологически институт с музей при БАН в присъствието на заместник-министъра на културата Румен Димитров и зам.

Последно от

Последно от

Най-важното

Избрано от Google

Следвайте във Viber