Между 500 произведения от цял свят ме наградиха с почетния златен медал на Ватикана на името на Данте Алигиери, разказва известният художник
- Що е то да попаднеш във Ватикана, г-н Рашидов?
- Като всичко в живота, което спокойно можем да наречем случайност, и Ватиканът по един странен начин за мен стана съвсем случайно. Моето първо докосване до католическия християнски свят е достойно за разказ, защото всичко, което се случи, беше като в приказка. И то изглежда така.
- Как?
- Току-що завършил Художествената академия, ме бяха приели от първите ми участия в изложби като член на Ателието на младия художник в СБХ. Моето първо ателие в живота ми бе кухнята в едно приземно апартаментче. Една сутрин разбрах, че в Равена са поканени няколко български заслужили и народни художници да участват в световно биенале. В коридорите на галерията на “Шипка” 6 при случайна среща със секретаря на секция “Скулптура” Валентин Старчев той ме попита дали да дам свое произведение за участие в световното биенале в центъра на Данте Алигиери в Равена на тема по трилогията “Божествена комедия” и дали имам произведение на тази тема. След три дни мога ли да го представя.
Конкретната
тема беше
“Чистилището”
С ясното съзнание, че нямам такова произведение, аз възкликнах и с почуда, и с остроумие: “Да, имам.” Бях щастлив, че за първи път ми се удава възможност да покажа мое произведение зад граница, не че толкова бях показвал и произведения в моята страна. И за три денонощия сътворих във восък и отлях в бронз една скулптура и я нарекох “Вратата на Чистилището”. По-късно се появиха статии със заглавие “Вратата на читалището”, но нейсе, нали сме си наши. След месец се получи писмо от Италия, което пазя и до ден днешен , с щастливия текст, че между 500 произведения от цял свят международното жури ме удостоява с почетния Златен медал на Ватикана на името на Данте Алигиери. И така заминах с влак до Италия - със сто долара в джоба,
с четири
наизустени изречения
на италиански,
с нови маратонки,
старите ми дънки и с едно топло яке.
В Равена, в центъра “Данте Алигиери” бях посрещнат от директора Северино Рагацини, а министърът на културата на Ватикана кардинал Пупар, ми връчи диплома за моето удостояване. Той е жив и здрав и до днес, на преклонна възраст. По-късно заминах за Рим, където имах кратка аудиенция при папа Йоан Павел Втори, който ми връчи един плик с паричната част от наградата, както и медала с образа на Данте от чисто злато.
Гледах като втрещен, не вярвах на очите си и не разбирах дори какво се случва. Каква приказка, а!
- Усещането за божественото...
- Божественото започна още при влизането в коридорите на Ватикана. За един художник е страхотно чувство
да минеш на метри
и да докоснеш
въздуха
на големите
художници,
чиито творби са на ватиканските стени като Микеланджело, Рафаело, Караваджо, Веронезе. А пред самата врата на Библиотеката ме посрещнаха творбите на един от художниците, които много съм харесвал и харесвам - Доменикос Теотокопулос (Ел Греко). Всичко това в една помпозност на стара барокова архитектура и с мирис на средновековна история.
- За какво сте се помолили там?
- Ако кажа ,че съм се помолил за каквото и да е, би било лъжа. Това е едно място, където за мен спря времето, и животът, и дъхът но това е изненадата, която преживях за първи път.
- Кои произведения на изкуството са ви впечатлили там?
- Трудно може да се каже, че нещо конкретно и много ме е впечатлило, тъй като харесвах всичко. Ватиканът е държава и за щастие, тя е инвестирала много в едни от най-големите архитекти и художници, но не бих скрил, че бях изумен от Страшния съд на Микеланджело в Сикстинската капела. Тогава усещането ми не беше, че гледам творба на художник, а виждах изригнал вулкан, който с цялата си лава потича върху теб. Силен, агресивен, нежен. Гениален.
- Как тълкувате посланията на папата?
- Последните дни отново се появиха дежурните специалисти по всички въпроси, които, за жалост, предозираха публичното пространство с анализи и какви ли не етикети и оценки. От многословието като че ли не прихванахме основното послание, с което папата дойде. Той дойде не само с призив за мир, а
дойде да сподели и
да търси съпричастие
в тревогите и
безпокойството
от напрежението на планетата - свят, който прилича на кипящ вулкан, готов всеки момент да изригне. Той дойде обезпокоен за бъдещето на човечеството и с призив за помиряване на хората и съхраняване на нашия свят в добруване, а не във война. Светът е в особена криза, в каквато не е бил от последната световна война. Но смятам, че се получи точно обратното - отново дадохме повод част от световната преса да реагира недобре към България. Явно, че робуваме на хора, които пишат зад граница, но минават границите, когато носят лош имидж на българската държава, без да носят никаква отговорност за това. И сигурно така ще бъде, докато ги търпим. А иначе папата като прогресивен човек дойде добре подготвен, с ясното съзнание и очакване за онова, което му предстои и с мисията, с която той управлява Ватикана и католицизма в света.
- Бронз или рисунка - за какво сте вдъхновени сега? Да рисувате, да ваете...
- Не съм спирал нито да вая, нито да рисувам. Това е част от мен и от живота ми.
Моите теми са
самият живот -
такъв, какъвто е, изцяло подчинен на моята емоционалност. Отложих за догодина своя изложба в Москва в залите на Международната академия по изкуствата, като тази година ще имам изложба в Пловдив през септември с част от моята колекция от западноевропейско изкуство и с мои произведения. Тя ще е в градската Художествена галерия на Пловдив.
- Вие помагате (последният пример е спасяването на Павел Васев) - как да бъдем щедри, как да отворим сърцето си да бъдем човеци?
- Сигурно е така. Може би това е отражение от моето детство, защото като дете знаех радостта от помощта и милосърдието. Но по-важно е да използвам възможността и да благодаря на други достойни хора, с които имам честта да се познавам и да общувам. За мен случаят с Павел Васев е пореден урок както за благородството на хора, които са запазили човека в себе си, както и други, родени с бездушието си. Когато посрещнах на летището приятеля си Павел Васев, съм благодарен на един човек като Калин Сърменов, който пръв ми се обади с готовност да помогне, както и на всички останали приятели, които направиха възможно да заплатим досега 12 хиляди евро, за да е Павел жив, на Димитър Рачков - един от малкото, който лично ми се обади с готовност да помогне с каквото трябва. Изключително съм благодарен на помощта на българския посланик в Москва Атанас Кръстин - той е пример какъв трябва да бъде един дипломат. Прекланям се пред всички български медици, а в случая - пред лекарите и ръководството на “Пирогов”, които направиха всичко, за да бъде Павел у дома, благодаря на Цветан Цветанов, който помогна с партийни средства, на здравния министър Кирил Ананиев, който пое своята отговорност и прояви човечност и не на последно място - на премиера Бойко Борисов, който за разлика от онези, чието милосърдие се състои в това да раздават мерцедеси, то неговата “томбола” на държавник е да спасява човешки живот. Примерите са много - от трагедията в Охрид, през Христо Мутафчиев и до днес, а в крайна сметка това е и
една от най-важните
роли на един премиер
- да е грижовен към
всеки български
гражданин,
попаднал в беда. Аз знам, че това няма да прозвучи приятно в ушите на някои хора, но в крайна сметка в това е неговата сила на държавник.
- Ще ви провокирам с един стих на Дамян Дамянов: “Вдигни очи ! За мен вдигни очи ! Защо? Не питай ! Просто погледни ме ! Помилвай ме и просто помълчи... И ако искаш двама да мълчим.”
- Мъдър поет. Връщате ме към едни вечери, пълни с песни и поезия, заедно с Дамян и Надежда Захариева прекарани в къщата на поета Христо Фотев в Равадиново. А колкото до мълчанието - това ми напомня на мъдростта на царя, който изпрати едно послание до своите министри преди време да бъдат господари на мълчанието, а не роби на думите. Тогава точно във в. “24 часа” , на зададен въпрос по повод мълчанието отговорих така на Негово Величество: Да не се страхува от приятелите си - те могат само да го предадат, да не се страхува от враговете си - те могат само да го унищожат, а да се страхува от тези, които мълчат - с мълчанието си те правят възможно едното и другото.
- Как да бъдем щастливи, г-н Рашидов?
- Всеки по своему. Аз я нямам тази рецепта - как всички да бъдат щастливи.
- Да се примирим ли или да се борим?
- На 68 години единственото,което успях да разбера е,че ние сме народ, който се бори вече 1300 години. Явно се налага да продължим
- Какъв знак да оставим в България от посещението на папа Франциск?
- Във всичко прекрасно, което се случи, се намериха една шепа хора, които наричайки себе си с какви ли не сладурски имена, отново си позволиха да сложат едно леке върху чистото име на България.