Детството на Зорница Мълчанкова преминава по спортните зали и площадки на предимно считани за мъжки спортове като баскетбол и футбол. Нейният баща изгражда у нея такава любов към спорта, че той се превръща в неин начин на живот. Заради баскетбола Зори напуска дома си в Гоце Делчев и заживява сама в София на 14-годишна възраст. С клуба на „Левски“ тя постига страхотни успехи и тъкмо когато получава покана за националния отбор, тежка травма я вади от играта.
По-късно продължава да се състезава, следва нова контузия и тя е изправена пред най-тежкото решение в живота си. Зори прекратява състезателната си дейност. Веднага идват покани от чужбина за треньорска работа, но баща й изрича думи, които решават хода на събитията по-нататък: „Ела си вкъщи, тук двамата може да свършим много хубави неща за спорта!“ И макар че от 14-годишна живее в големия град, Зори се връща в Гоце Делчев, за да се посвети на новата си мисия.
Днес баща й вече го няма, но Зори е създала свой клуб по баскетбол и е успяла да запали толкова деца за спорта, че вече не й стигат силите да поеме всички желаещи. Затова тя кандидатства по програма за развитие на местните тютюнопроизводителни общности "Забавно лято, грижовна есен" и печели 10 000 лв към "Академия местни предприемачи". Тя продължава да получава оферти от други, по-големи градове, но всеки ден огънчето в очите на децата, които я наричат „тренер“, я изпълва със смисъл и нови дози вдъхновение.
Заради твоя баща ли избра точно баскетбол?
Той обичаше всеки спорт и постоянно бяхме или на басейна, или ритахме футбол с момчетата, или играехме заедно с него. Тренирала съм и тенис на корт, но ми беше скучно. Плуването също не ме спечили, защото харесвам колективните игри. В тези игри отборът става твоето семейство и това изключително много ми харесва. И да, моят баща беше баскетболист и ме накара да обичам този спорт повече от всеки друг. Имахме състезание в София, където ме забелязаха от „Левски“ и получих покана да играя за тях. На 14 години се преместих да живея в София, за да играя за „Левски“. Три години бяхме вицешампионки на България.
На 14 години получаваш покана от „Левски“ да се състезаваш в София. Как се раздели с родителите си толкова малка?
Никога няма да забравя, когато баща ми каза: „Ако знаеш какво стана?! Обадиха се от „Левски“...“, а майка ми го прекъсна: „Не, абсурд!“ Имаше дълги спорове в семейството, защото тя се притесняваше как ще се справям, какво ще вечерям и т.н. Но в крайна сметка родителите ми ми се довериха и ми позволиха да се докосна до този спорт – цял живот ще им бъда благодарна за това изживяване. Защото то ме научи да съм изключително самостоятелна и да взимам смело решения.
С твоя отбор ставате три пъти вицешампиони. Докато другите тийнейджъри не знаят на кой свят са, ти печелиш медали. Трудно ли беше?
Борбата ми започна по много интересен начин. Когато отидох в „Левски“, всички ме гледаха като някакво момиченце от малък град – някакъв си там Гоце Делчев. Започнах с 0 номер, тръгнах като резерва и това ме накара да се боря страшно много. След първия мач на републиканско станах титуляр, започнаха да ме викат при по-големите и всички съотборнички започнаха да ме уважават. Видяха, че аз не съм просто някакво момиченце от малък град.
Създаде ли приятелства?
Приятелства ли?! Създадох семейство и сестри в цяла България! Където и да отида, мога да се обадя на някое момиче. Любовта ни към баскетбола ни събираше и създаде връзка помежду ни за цял живот.
И все пак не ти ли липсваше нещо в тийнейджърстовото – време за музика, да речем, за теб самата, за гаджета?
Нищо не ми липсваше! В общежитието си имахме достатъчно комуникации, а сърцето ми принадлежеше само и единствено на спорта.
Какво разби сърцето ти?
Контузия на 15 години на републиканското първенство, когато играехме за първо и за второ място, ме изкара за една година от състезателния процес. Претърпях операция на коляното, от която имах 6 месеца възстановяване. Беше тежък период за мен, защото точно когато се контузих, треньорката от националния отбор дойде при мен и ми каза „Зори, не плачи! Избрахме те! Продължаваш за националния отбор!“ Но контузията възпрепятства развитието ми. След края на училище продължих в Национална спортна академия образованието си за учител и тренирах за няколко софийски и един пернишки отбор, защото „Левски“ нямаше жени. За жалост на 23 години получих втора контузия на коляното, което пак ме извади за една година. И реших, че е крайно време да приключа, защото съм цялата в травми.
Какво ти помогна да излезеш от този тежък момент?
Аз още не съм излязла от него. В момента съм учителка и все още играя с учениците. Футбол, баскетбол – спортът е завинаги. И баща ми беше така, Бог да го прости! До 60-годишна възраст не спираше да играе. Това, че ме оставиха на 14 години сама, ми помогна да взема решението. Не ми беше трудно да се разделя с големите отбори, с престижа, беше ми трудно да се разделя със спорта. И затова не го направих.
Както винаги, моите родители бяха до мен. Баща ми ме посъветва да се прибера. Каза, че в Гоце Делчев с него може да постигнем много неща. Аз имах предложения от чужбина за треньорска работа, но реших, че когато съм имала нужда от родителите ми, те са били за мен, а сега те имат нужда от мен и аз ще бъда до тях.
Само заради тях ли се върна или това, което ти каза баща ти, че може да направите заедно, запали нова искра у теб?
Много хора искаха да се върна тук. Беше ми трудно, защото аз 12 години изкарах в София. По-голямата част от съзнателния си живот съм живяла в столицата. Вече трета година съм в Гоце Делчев и още свиквам. Когато се върнах, регистрирах собствен клуб „Яворов“. Големият проблем в Гоце Делчев е, че няма спорт за момичета. Има единствено клуб по гимнастика.
Може би това е начин на мислене в малките населени места?
Не, напротив, интересът е голям. Тренирам с над 30 деца на всяка тренировка. Всеки ден ми се обаждат и ме питат кога ще се събираме отново. Това мислене, че за жените спортът няма смисъл, е мъжко. За мен е точно обратното. Много повече цели биха се постигнали с момичетата, защото всичко, което те правят, го правят на макс и с огромно сърце. Мъжете не са по-борбени от нас. Да не забравяме кой дарява живота!
Тоест ти не просто тренираш едни деца баскетбол, ти възпитаваш жени?
Така е. Освен това баскетболът възпитава на дисциплина, отговорност, колективизъм. Повечето родители се притесняват да не им се карам много. Всъщност на децата им харесва да има контрол, да има дисциплина. Те ме слушат и се раздават от все сърце. Няма ден, в който дете да не се е записало.
Сигурно им харесва, защото освен спорт и възпитание ти им даваш всеки ден и своята лична мечта?
Най-вероятно им я давам. Много искам да им покажа как едно хоби може да се превърне в нещо повече от работа, в целия им живот.
Усещаш ли промяната в тези деца за три години?
Усещам ги страшно мотивирани. Имам предложение от един друг град за треньорска дейност, но когато ги видя с какво желание и с какъв хъс идват, сърце не ми дава да ги оставя.
Виждам, когато сме в почивка или ваканция, как тренират, защото постоянно ми пращат клипчета и снимки.
Разкажи за конкурса и наградата за „Млад предприемач“, която ти наскоро получи.
Искам да благодаря на „Филип Морис България“ и Фондация „Бикоуз“ за доверието, което ми оказаха. Разбрах за техния конкурс от мой познат, който ми предложи да кандидатствам по програмата им. Бях на един месец от регистрирането на клуба ми и си помислих: „Кой ще седне да дава пари на едномесечен клуб?!“ Реших, че все пак съм длъжна да опитам и го дължа на децата, и им писах. Бях одобрена за Академията за местни предприемачи и минах няколко страхотни обучения в София. Треньорите в Академията ме научиха ме на безценни неща – как самостоятелно се подготвят бизнес планове, как се презентират идеи и т.н. Беше ни казано, че наградата ще се присъди на човек, който представи идеята си от цялото си сърце, не със заучени фрази. И наистина беше така.
Каква е твоята идея, с която ти спечели наградата от 10 000 лв?
Моята идея е свързана с развитието на момичета по баскетбол. Но на първо време целта ми е да си намеря треньор, защото в момента изнемогвам сама – аз съм и учител в училище, и треньор.
Кое те мотивира, изнемогвайки, да продължаваш в това темпо?
Мотивира ме баща ми. Той вече не е сред живите, но съм виждала как той работи и знам какво той ми завеща. Приела съм го като личен мотив да следвам нашите общи мечти.
Знаеш ли, ти си вдъхновяващо съчетание между поглед напред към целите и здраво захваната за корените си жена.
Да, камъкът си тежи на мястото. Това е призивът ми към всички млади хора - нещата, които може да се постигнат в малък град, са много по-големи, отколкото нещата, които може да се постигнат в големия град. Защото големият град е пренаситен. Истината е в малките градове. Върнете се в тях, дайте им шанс и те ще ви се отблагодарят!
"Вдъхновителки 2018" е кампания на в. "24 часа" и MILA.BG и ТУК може да прочетете историите на останалите ни героини.