Историята на Дара Борисова е история за буря в тишина. Дара – в ролята на бурята, и светът, в който е родена и израсла - тишината. Свят, колкото тих, толкова и шумен, защото именно тя успява да го разлюлее в буря от вдъхновение всеки ден...
Родена в семейство на глухи родители, Дари владее жестовия език и познава нуждите на глухите хора. Не е изненада, че започва да работи към организации, близки на каузата на глухите. Уверена, че нейното призвание е да бъде учител на такива деца, тя мечтае да създаде център, където те ще бъдат обучавани чрез игра, преживявания и изкуство и където ще развиват максимума от потенциала си и ще получават безпрекословна подкрепа за летящ старт в живота. Дари не е човек, който мечтае дълго. Тя предпочита да сбъдва. Нейната Академия „Анди и Ая“ става реалност и от началото до днес се е разраснала неимоверно. Дари е бурята, която завихря хора и възможности около своята кауза, за да може да се посрещнат нуждите на все повече деца и семейства, а един ден... един ден Дари мечтае нейният модел на обучение да бъде прегърнат от други хора, да се създадат центрове из цялата страна и да има достъп до подобен тип модерно образование за възможно най-много деца със специални потребности.
Дари не се бори само за каузата на глухите деца. Докато изгражда своята Академия за приключения, тя се бори и за живота си. Туморът на хипофизата в началото я сваля на земята, за да трансформира впоследствие начина й на мислене и да се превърне в екстра двигател на нейното желание за живот. Дари е благодарна на болестта за хвърленото предизвикателство и отказва да изпадне в отчаяние дори когато разбира, че самата тя не може да има деца. Защото тази диагноза не е вярна. Дари вече има деца – всички онези късметлийски хлапета, които попадат във вихъра на нейната грижа, в сбъдването на нейната мечта за тях.
Дари, отраснала си сред глухи хора. С какво беше по-различно твоето детство?
По-различното, от една страна, е, че научаваш два езика едновременно – жестовия език, който е много красив, различен, емоционален. Вербалната комуникация е едва 30% от общуването ни, всичко останало е език на тялото, мимики, и т.н. Особено като си дете и си емоционален, и когато си „буря“, както казва моята сестра за мен, е много по-лесно да общуваш на този език. Аз всъщност съм израснала при моите баба и дядо, които чуват. Живеейки в малко градче като Гоце Делчев, растейки сред природата, това беше един от най-щастливите периоди в живота ми. Имала съм пълната свобода за всичко и това се опитвам да предам на децата, които обучавам – че няма нищо по-ценно от свободата и че трябва винаги да съхраняват детското у себе си. Всичко, което се случва в момента в ежедневието ни – като технологиите например, е по-скоро ограничаващо, отколкото даващо свобода.
Още от малка ли знаеше за своята мисия и искаш да си учител и ментор на деца?
По данни на моята баба още като дете, когато са ме питали каква искам да стана, съм казвала „детски учител“. Спомням си, че като тийнейджър обичах да събирам децата от махалата и да минаваме през различни приключения. Първият ми осъзнат избор да стана слухово-речеви рехабилитатор беше в 8 клас. Успях да дефинирам цели две големи мечти тогава – да стана учител на глухи деца и да завърша НАТФИЗ. Години по-късно работех в НАТФИЗ като преводач на класа по пантомима. Там се запознах и със съпруга ми. И всъщност сбъднах и двете си мечти. Имах колебания дали да се занимавам с деца с интелектуални нарушения или с глухи деца. Като студентка станах доброволец в училището за глухи и всъщност децата направиха избора вместо мен. Макар че имаше период, в който исках да се откажа от глухата общност, защото у тях понякога има мисленето, че светът им е длъжен и че чуващите хора са им длъжни. Докато аз смятам, че човек трябва да се изправи смело срещу всичко, което се дава в този живот като предизвикателство, и да се бори. Тост „Аз съм глух, на мен ми е трудно. Ти си чуваща – на теб ти е лесно“ не е моята максима.
Какво те накара въпреки това да избереш глухата общност?
Този, който ми върна вярата в глухите хора, е моят съпруг, който е изключително борбен човек. Имал е доста труден живот, но точно той ми даде увереността да продължа да вървя по този път. Продължих, защото видях как самият той малко по малко се променя, живеейки с мен. Той вижда, че на мен не ми е по-лесно, защото чувам, и че полагам същите усилия като него, за да постигам успехи. Че дори понякога на мен ми е по-трудно, защото ако аз остана без работа, нямам средства, на които да разчитам. Докато глухите хора имат пенсии, макар и минимални.
Как той подкрепи твоето начинание с Академията?
Първоначално създаването на Академията беше подкрепено от фондация „Заслушай се“, но аз трябваше да създам устойчивост на тази Академия. Така се роди „Deaf Kids Power” - това е социално предприятие на моя съпруг, който самият е минал през много трудни периоди по време на образованието си в училището за глухи, а след това в НАТФИЗ. Той винаги казва: „Не искам децата да преживяват това, което аз съм преживял.“ „Deaf Kids Power” създаде едни книжки с кауза, на които аз съм автор, илюстратор е Борис Бъндев, а моята сестра е създател на стиховете и техен редактор. Приходите от тях се реинвестират в образованието на глухите деца.
Какви са посланията в книжките?
Едно от посланията е, че нагласите на хората трябва да се променят. Да осъзнаят, че глухите деца не са по-различни от чуващите. Чрез книжките искаме да създадем една по-позитивна нагласа за глухотата и глухите деца да не будят съжаление. Напротив – искаме да ги покажем като герои. Нашата героиня е глухо момиченце, което има неограничени способности. Няма нещо на света, което да я спре да постига нещата, които желае.
Какво точно правите в Академията за приключения?
Имаме и доста чуващи деца тук, имаме деца на глухи родители, които чуват, имаме дори деца с множество увреждания – широка е палитрата. Имаме две основни възрастови групи – между 5 и 7 години – те идват два пъти седмично и провеждаме курсове по арттерапия. Чрез изкуството се учим на нови думи, да говорим, да изразяваме себе си. С по-големите деца между 1 и 5 клас имаме разнообразни модули – български, английски, забавна математика и логика и т.н. Имаме и модул по информационни технологии, подкрепен от Telerik Academy School. През останалото време децата идват тук на т.нар. занималня без учител – изграждаме умения, така че детето да поеме отговорността върху това, което има да напише като домашно.
Как те чувстват децата?
Те би трябвало да го кажат. Знам, че ме обичат и че тук се чувстват у дома си. Не само децата, но и родителите намират спокойствие и уют при нас. Родителите много помагат на нашата кауза не само за своите деца, но и за останалите. Най-големият ни показател, че се справяме, е, че дори през ваканциите децата искат да идват.
Как стои въпросът с толерантността към глухите и имаш ли амбиции да работиш в тази посока също?
Това е точно мисията на книжките. Когато говорим с компании, които искат да подкрепят каузата, винаги нашето условие е по някакъв начин книжките да достигнат до семействата. Тоест не да подкрепят само Академията. Каузата е повече хора да чуят за глухите.
А какво не знаем за глухите деца?
Обществото не знае много неща за глухите деца – на първо място, че те са изключително разнообразни. Има деца, които са глухи при раждане, други, които оглушават впоследстие. Има глухи деца на глухи родители, които усвояват жестовия език като първи. Има деца, които не могат да се разпознаят в обеществото като глухи, освен ако не се види апарата. Има глухи деца, които имат и допълнително увреждане – може да са сляпо-глухи, може да са с церебрална парализа и глухота, може да са с някакъв синдром и глухота и т.н. Като начало трябва да се каже на обществото, че глухотата не е болест. Глухотата е състояние. Тя не е заразна и не трябва да буди съжаление. Когато човек срещне друг глух човек, е добре да бъде отворен.
Самата ти си имала здравословен проблем – как те промени болестта?
Всъщност аз продължавам да имам този проблем. Той е част от мен – над 20 години живея с тумор на хипофизата. Промени ми изключително много – минах през това да отричам проблема, през това да обвинявам всички за проблема, през това да осъзная, че всъщност аз съм проблемът, докато реших, че всъщност нямам проблем. Смятам, че всеки от нас е отговорен за болестите, които има, независимо какви са те. Аз самата поех отговорността за това да имам тумор. В периода, в който ми се случи, бях изключително недоволен и мрънкащ човек, а моята същност е позитивна. И тялото реагира на това, че аз вървя против себе си по някакъв начин. Негативните мисли и емоции се натрупват и избиват някъде като болест. Нарекох тумора „алармата ми“ - като червена лампичка, която свети и ми напомня, че нямам цялото време на света да случа това, което искам да ми се случи.
Моят тумор не развива злокачествени образувания и аз не бих умряла от него, но дава много странични ефекти, които може да дадат сериозно отражение върху живота на човек. Осъзнах, че не е важно колко живее човек, а как живее. Всеки ден трябва да даваме 100, ако трябва и 200 процента от най-доброто от себе си. Не толкова защото може да няма утре, а по-скоро защото трябва да го направим днес. Не знаем чий живот може да променим, не знаем по какъв начин това, което правим, може да се отрази на останалите.
Какво искаш още да дадеш и промениш?
Искам да изградя нещо, което ще остане след мен. Искам Академията да се разрасне и моделът да се разпознае от други хора, които да последват примера ми. Искам да оставя нещо, което ще продължи, дори когато мен ме няма. Искам също да оставя у всяко дете по нещо, така че, когато то порасне, да следва със същия хъс мечтите си като мен.
Какво стана, когато разбра, че самата ти не можеш да имаш дете?
Аз имам много деца. Вярвам, че съм оставила следа у много от тях. Когато разбрах, че не мога да имам собствени деца, дори не приех тъжко новината. Съпругът ми я прие доста по-тежко от мен. Защото аз знам своя път и знам, че поради една или друга причина Вселената ми е дала важна мисия и тази важна мисия всъщност компенсира това, че аз не мога да имам деца. Защо да отгледам едно-две свои, като мога да помогна на десетки и стотици други деца?!
След като съпругът ти прие тежко новината, проучихте ли за алтернативи, чрез които да се сдобиете и с ваше собствено дете?
Да, има алтернативи – мога да се оперирам, макар че е много-много рисковано в моя случай. Затова аз реших, че е по-важно да съхраня себе си, да се погрижа да своя живот, вместо да го рискувам за дете, което е много вероятно да не мога да износя до деветия месец. Говорила съм с редица лекари и те казват: „Ще го извадим в края на шестия, в началото на седмия месец.“ Но аз отговарям: „Абсурд! Не мога да го причиня на едно човешко същество! Не мога да обрека едно дете на това да се роди с увреждания.“
Имало е период, в който ти също си губила слуха си. Как звучи тишината?
В тишината човек може да чуе много повече. Когато това се случи и на мен, осъзнах, че тишината е необходима, за да може човек да чуе вътрешния си глас, особено в един много динамичен и много шумен свят. Осъзнах, че тишината може да е ценна – например можеш да спиш далеч по-спокойно, да не чуваш тропането на съседите. Единственото, с което не можах да свикна, докато не чувах, беше липсата на музиката.
А ако познавате други вдъхновяващи жени, пишете ни за тях, а ние ще разкажем историите им. Имейлът, на който може да номинирате своята вдъхновителка, е [email protected].
"Вдъхновителки 2018" е кампания на в. "24 часа" и MILA.BG и ТУК може да прочетете историите на останалите ни героини.