Как Живков „влиза под кожата” на ръководителите на КПСС и СССР?

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6867921 Как Живков „влиза под кожата” на ръководителите на КПСС и СССР? Как Живков „влиза под кожата” на ръководителите на КПСС и СССР? www.24chasa.bg
Хрушчов категорично отрязва Живков България да стане 16-а република на СССР

Какво точно е представлявала идеята за превръщането на България в 16-та република на СССР? Кой е неин автор? Кой я подкрепя и защо? Какви са били плюсовете и минусите и за двете страни?

Отговорите на всички тези въпроси дава проф. Драгомир Драганов в книгата си „Как за малко щеше да ни няма”. От откъсаа по-долу ще разберете как се е развивала тази идея през годините от Георги Димитров до Тодор Живков.

Всяка целувка на Живков с Брежнев носи икономическа полза за България
Всяка целувка на Живков с Брежнев носи икономическа полза за България

Идеята за България – 16 -а република на СССР – мит или реалност?

Как Живков „влиза под кожата” на ръководителите на КПСС и СССР?

И така, ровичкайки из архивите, попаднах на документите от пленумите на ЦК на БКП от 1963–1964 и от 1973 г., на които се е обсъждал въпросът за „сливането на България със СССР”, т.е. за превръщането ни в 16-а съветска република.

Преписах, естествено, на ръка (за фотокопирна техника беше абсурдно да се мечтае) по-важното от тях и старателно го кътах до времето след 10 ноември 1989 г. После в два броя на тогавашния (все още) в. „Народна култура” главният му редактор Стефан Продев без колебание помести статиите ми „Как за малко щеше да ни няма” и „Как изобщо щеше да ни няма”, в които описвах какво се е случило на въпросните пленуми.

Основната ми теза в тези две статии, базирана изцяло върху документите от пленумите, беше, че на два пъти – през 1963–1964 и през 1973 г., управляващата тогава комунистическа партия и лично нейният ръководител Тодор Живков всъщност са обмисляли възможността за закриване на България като суверенна държава и за превръщането й в част от многонационална империя (в случая – СССР).

Всъщност пленумите от началото на 60-те и 70-те години, на които се обсъжда идеята за „все по-тясно сближаване, а в перспектива и за сливане” на НРБ със СССР, без да броя този от 31 юли 1963 г., когато тя само е подхвърлена от Живков, са три. Основният, проведен на 4 декември 1963 г., е посветен изцяло на този въпрос, поради което заема централно място в настоящата публикация. Необходими са обаче поне три уточнения.

Първо, още в доклада си пред VIII конгрес на РКП(б) през 1919 г. Ленин твърди, че всички нововъзникващи комунистически държави ще се присъединят към Съветска Русия и ще образуват с нея обща, „всемирна (т.е. общосветска или общо световна) съветска република”. Която (общосветската, де) ще има и „обща (на Всемирната република) програма”.

Второ, след провала на плановете за „трите вълни на световната пролетарска революция” и възприемането на тезата на Сталин за възможността за „изграждане на социализма в една отделно взета държава” тази идея минава на заден план. Но отново е подхваната от Жданов през 1947 г. Той обаче очевидно подценява мнителността на Сталин. Според А. Авторханов замисълът на „вожда на световния пролетариат” е да погълне, но „поетапно”, източноевропейските държави от т.нар. „съветска сфера на влияние” и да ги направи част от новата съветска империя.

Жданов обаче разбира погрешно този замисъл на Сталин и се опитва да „ускори” процесите. Един от резултатите на това „ускоряване” са и изявленията на Георги Димитров от януари 1948 г.

Под силното въздействие на високоградусни алкохолни напитки във влака от Букурещ до София Димитров обявява предстоящото създаване на „балканска федерация” между „народите на народните демокрации – на Румъния, България, Югославия, Албания, Чехословакия, Полша, Унгария и Гърция – запомнете, и Гърция”.

Сталин, директно повлиян от Берия, вижда в тази идея опит на „народните демокрации” да се откъснат от съветската сфера на влияние и да създадат нещо като „втори СССР”, но без самия СССР. И може би – и против него като начало на „нова всемирна съветска република”.

В резултат през 1947–1948 г. замисълът за присъединяване на която и да е от страните от т.нар. „народни демокрации” към СССР умира. Умират – някои твърдят, че по мистериозен начин – и двамата му основни автори – Жданов (1948 г.) и Димитров (1949 г.). С тяхната смърт идеята престава да е актуална поне до началото на 60-те години.

И така стигаме до третото – възраждането на този замисъл, поне в България. За първи път Живков повдига същия този проблем на пленума на ЦК на БКП от 31 юли 1963 г.

Подобна точка изобщо не фигурира в дневния ред. Но в заключителните си думи по повод обсъждането на информация на Ст. Тодоров за поредното съвещание на СИВ Живков споделя, че „от няколко години” го била осенила „една идея”.

„Тук трябва да кажа, че тази идея не е моя, това е идея фактически на другаря Димитров”, добавя скромно той. А „идеята” е проста – „да се обърнем с едно писмо към ЦК на КПСС и към правителството на Съветския съюз, в което да поставим въпроса, да аргументираме необходимостта от създаването на по-тясна връзка между съветската и нашата икономика в перспектива с нейното сливане. И по-нататък политическо сливане”.

Но основният дебат за „по-тясната връзка между съветската и нашата икономика в перспектива с нейното сливане” и „по-нататък политическо сливане” се провежда на пленума на ЦК на БКП от 4 декември 1963 г., протоколите от който са представени в сборника. Тъкмо този документ е причината за спора искал ли е Живков да станем 16-а република на СССР, или просто е хитрувал.

Между 1957 и 1963 г. в комунистическото движение се реализира „голямата схизма” между КПСС и Китайската комунистическа партия. И Живков – а следователно и БКП, а следователно и управляваната от нея България – не се колебаят на коя страна да застанат.

В рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) след 1958 г. на България е отредена ролята на „аграрна държава”, сиреч, на страна – производител на евтини земеделски продукти, докато Чехословакия, ГДР и др. са „възнаградени” да бъдат индустриални.

Решението е просто – България ще доставя евтина земеделска продукция (главно домати, чушки и грозде) на останалите „братски държави”, а те ще ни внасят скъпи промишлени стоки.

Това според мен също е един от аргументите на Живков да се обърне през 1963 г. към Хрушчов с искането за присъединяване – първоначално икономическо, а „в перспектива” и политическо – на България към СССР.

Първият опит приключва неуспешно. От една страна, защото Хрушчов ясно заявява, че въпросът не е в това дали българският народ би загубил своя национален суверенитет. Истината е, че при евентуално сливане СССР би се лишил от един „независим” глас в международните организации, а след 1955 г. България е член на ООН и всичките й структурни подразделения.

И от друга страна, защото по онова време очевидно започва да зрее недоволство срещу Хрушчов сред най-близкото му обкръжение. То кулминира през октомври 1964 г. с вътрешнопартиен преврат, когато той е свален от поста първи секретар на ЦК на КПСС. А Живков е достатъчно хитър, за да не прави резки движения, докато не се ориентира в настроенията на новото ръководство на СССР и КПСС.

Впрочем не може да се отрече невероятният усет на Живков да „влиза под кожата” на ръководителите на КПСС и СССР. Освен категоричната му (и безкритична) защита на позицията на Хрушчов в разразилия се в края на 50-те и началото на 60-те години спор с Мао Дзъдун, който пък е подкрепен от генералния секретар на Албанската партия на труда Енвер Ходжа, като легенда се носи една негова фраза при посещение на наша делегация в Москва, че целта на БКП е „да си свери часовника” с КПСС. На Хрушчов тази фраза толкова му харесала, че постоянно призовавал „братските партии” към „сверяване на часовниците”...

Съществуват документални доказателства, че поне към 1968 г. Живков е успял да впечатли с верноподаническите си чувства и наследника му Леонид Илич Брежнев, като доста точно улавя намеренията на СССР за налагане на т.нар. „доктрина на ограничения суверенитет” спрямо страните от съветската сфера на влияние. Според „доктрината Брежнев”, както е по-популярното й име, всички страни от съветската сфера на влияние могат да опитват промени само и единствено в рамките на „социалистическия строй”.

За първи път тази доктрина е приложена още в хода на събитията от 1968 г. в Чехословакия, завършили с военната интервенция и окупацията й от страна на пет държави членки на Варшавския договор. А ето и твърденията от юли 1973 г. на тогавашния външен министър на България Петър Младенов: „За чест на нашата партия по време на чехословашките събития, когато ръководителите на братските партии обсъждаха положението в Чехословакия, пръв другарят Живков на базата на задълбочен марксистко-ленински анализ определи положението като открита контрареволюция и предложи мерките (т.е. военна интервенция), които сега всички ние оценяваме като единствено възможните и правилните”.

Брежнев се отблагодарява „щедро” за предложението. При посещение на Живков в Москва през септември 1968 г. е постигнато “принципно споразумение” СССР да доставя на България внушителни количества нефт, газ, електроенергия, както и черни метали, дървен материал, целулоза и „много други стоки, които са жизнено важни за българската икономика”.

В съобщението обаче – внимание! – присъстват и доста прелюбопитни детайли – че по време на разговорите между Брежнев и Живков са били разменени и мнения по „по-нататъшното развитие на всестранното сътрудничество между КПСС и БКП, между СССР и НР България”, по „осъществяване на съветско-българското икономическо сътрудничество”, по „координиране на народностопанските планове на СССР и НР България за 1971–1975 г.” и т.н.

За разлика от по-скоро емоционалните пленуми от 1963–1964 г., този от 17–19 юли 1973 г. е не само по-скучноват, но и доста по-страшноват.

Пленумът единодушно гласува „Основните насоки...”. А два месеца по-късно, от 18 до 21 септември 1973 г., на посещение у нас е Леонид Илич Брежнев.

Освен че на гърдите му са закачени още две отличия – златна звезда на „Герой на НРБ” и орден „Георги Димитров”, в правителствената резиденция „Воден” се водят и съвсем конкретни разговори за по-нататъшното икономическо и политическо сътрудничество между двете страни – поредното увеличаване на доставките на нефт, корекции (увеличаване) на експортните цени на селскостопанската продукция към другите социалистически страни и т.н. Брежнев обещава.

В информацията си на последвалото заседание на ЦК на БКП обаче според Живков „ние се споразумяхме със съветските другари да не разгласяваме широко нито документа, приет от юлския пленум, нито нашата съвместна догово- реност с КПСС да действуваме в това направление”. Това вече наистина е тъжно. Защото излиза, че всичко, включително и перспективата за загуба на национална идентичност, за втори път след 1963 г.30 се върши зад гърба на носителя на тази идентичност – българския народ.

Истината е, че по линия на първото, икономическото направление, печелившата страна е България. По второто обаче, за политическото сближаване, в следващите няколко години като че ли настъпва затишие. Защо?

Основната причина, поне според мен, е в нарастващото напрежение в отношенията между СССР и част от държавите от неговата сфера на влияние. Още в края на 60-те години например Чаушеску в Румъния започва все по-самостоятелна политика. От 1974 г. насетне, и особено след избирането на кардинал Войтила за папа през 1978 г., в Полша се чувства подем на националистическите настроения.

Даже и в държавата с един от най-строгите режими – Чехословакия, през 1977 г. се поставя началото на дисидентско движение, което получава широка международна подкрепа. Унгария от своя страна пък винаги е била, макар и по-скоро неофициално, достатъчно дистанцирана от общите процеси в социалистическия лагер.

При това положение евентуалното присъединяване на България към СССР би поставило на сериозни изпитания „доктрината Брежнев”, доколкото би разкрила цялото лицемерие на теорията за „ограничения, но все пак суверенитет”. Очевидно в Москва добре схващат опасностите от подобен провал на „доктрината”, за да рискуват.

От друга страна, в средите на международната общност България и без това е известна като най-предания сателит на СССР. И от тази гледна точка евентуалното й „сливане със” (или по-скоро вливане в) него вече би изглеждал по-скоро формален, отколкото същностен факт.

Трето, макар и само като моя хипотеза, замесването на България в атентата срещу папата (1981 г.) може би също е повлияло за „охладняване на ентусиазма” на СССР спрямо идеята за сливане. Защото това би означавало не само косвено, но и съвсем пряко да поеме отговорността за атентата.

Смъртта на Брежнев (ноември 1982 г.) и последвалата смяна на трима генерални секретари на ЦК на КПСС оставя на заден план политическата идея за евентуалното присъединяване на България към СССР. Първо, защото този път Живков няма достатъчно време да се ориентира в новата политическа обстановка. И второ, защото с идването на Горбачов (1985 г.) и прекратяването от страна на СССР на икономическите привилегии, от които дотогава се ползва България, обезсмислят и този аспект на процеса.

Проф. дин Драгомир Драганов

Из „Как за малко щеше да ни няма. Всичко от архивите по идеята „България – 16-а република на СССР”

Книгата може да поръчате тук!

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

Други от Възход и падение

Звездата от 90-те години Шаги ще пее хита си Boombastic в Бургас

Звездата от 90-те години Шаги ще пее хита си Boombastic в Бургас

Къци Вапцаров

Къци Вапцаров каза колко плаща за образование на сина си в Германия

Лолита Османова
Снимка: Инстаграм

Григор Димитров и Лолита май се сгодиха

Хасан Адемов не спира да  помага на младите си колеги

Хасан Адемов не спира да помага на младите си колеги

  Мишел и Ерос се женят през 1998 г.

Фенове на Рамацоти искат да се събере с бившата Мишел, която го остави

Звезди зад решетките

Звезди зад решетките

Покажи още

Последно от

Последно от

Последно от

Последно от

Последно от

Последно от

  • mila
  • mama
  • zdrave
Следвайте във Viber