12.4.1991 г.: Пророческо най-първо заглавие на “24 часа”
Депутат залага брадата си срещу брадата на свой колега, че разкриването
на доносниците на ДС няма да въздейства върху парламента
Странно е понякога как написаното тук и сега след години се оказва пророческо. На 12 април 1991 г. излиза брой 0 на “24 часа” със заглавие “Парламентарна воалетка забули доносниците”. Най-първата водеща дописка на всекидневника информира, че “скоро няма да се разберат имената на 28-те народни представители, доносничели на Шесто управление”. Депутатите очевидно протакат, Михаил Неделчев увърта, че има още много работа, от което вестникът прави логичния извод, че “темата за доносниците ще продължи да се появява и занапред, в зависимост от хода на политическите борби”.
Днес, 27 г. по-късно, мрачното заключение се потвърждава: разкриването на архивите на репресивния апарат все още е най-болната обществена тема, основен недостатък на младата демокрация, която така и не си изгради адекватно отношение към прокобата “Държавна сигурност”. Лустрацията не мина, агентурното минало не е законова пречка за влизане в парламента или за заемане на ръководна длъжност, то просто се регистрира като факт. Само понякога изтеглят кандидати с досиета от кандидатдепутатските листи, но тези хора така или иначе не са особено важни фактори в политиката.
Наскоро се заговори за закриване на Комисията по досиетата и за да опровергае слуховете, ГЕРБ организира кръгла маса на тема “Комисия по досиетата - настояще и бъдеще”. “За съжаление, след 28 г. ние отново говорим за досиета на бившата Държавна сигурност. През всички тези години много бяха обещанията, а малко действията по осветляване на досиетата. През този период бяхме водени от стремежа за по-добър живот”, заявява водачът на мнозинството Цветан Цветанов на форума.
Изглежда, машината на времето непрекъснато ни връща в отправната точка отпреди 27 г.
Двама генерали организират прочистването
На 29 януари 1990 г. генерал Атанас Семерджиев подписва докладна записка (рег. №ІV-68) с гриф “Строго секретно”, с която започва прочистването на архивите на ДС.
Уточнено е изрично от делата на изключената агентура да се запазят личните файлове на чужди граждани, а работните да се унищожат. Ден преди Кръглата маса, на 5 февруари 1990 г., е издадена втора секретна докладна за ускоряване на процедурата по унищожаването на досиетата.
След години Семерджиев и дългогодишната шефка на архивите генерал Серкеджиева са обвинени за унищожаване на над 132 000 дела. На първа съдебна инстанция получават ефективни присъди, но на втора съдебното решение е отменено. Делото така и не приключва с осъдителна присъда.
Според единствената ревизия на архивите на ДС, извършена от дирекция “Информация и архив" в МВР през 1994 г., по заповед на Семерджиев са унищожени около 40 процента от архивните дела. В различните управления на ДС са унищожени оперативните дела за периода 1985-1989 г.
Дългото и мъчително отваряне на досиетата
Въпросът за отварянето на досиетата на ДС се поставя публично за първи път на Кръглата маса на 6 февруари 1990 г. В 7-ото велико народно събрание се сформира комисия по досиетата, оглавена от депутата от БСП Георги Тамбуев. Малко преди тя да огласи решението си, във вестник “Факс” е публикуван “Списък на доносниците” с 33 имена на избраници предимно от БЗНС. Комисията “Тамбуев” така и не излиза с доклад и досиетата стават средство за манипулации.
През 1992 г. в последните си дни правителството на Филип Димитров задължава МВР да издава служебни бележки за чисто минало. Идеята е гражданите да подават молби за установяване на връзки с ДС. Кабинетът на Любен Беров отменя тази процедура.
През 1994 г. парламентът решава, че архивите на ДС вече не представляват държавна тайна. Не се приема обаче процедура за достъп до тях, една част се пазят в МВР, а друга в специалните служби.
През 1997 г. най-сетне се приема закон за отваряне на досиетата на политиците, висшите магистрати и администратори, за да бъде прекъсната “тяхната зависимост от бившите тайни служби за сигурност."
Управляващата коалиция ОДС заявява, че ще бъдат отворени 250 хиляди досиета на хора във властта, но после кръгът се стеснява. Вътрешният министър Богомил Бонев оглавява парламентарна комисия, която изготвя списък с 93 имена на сътрудници. Конституционният съд обаче обявява, че трябва да се огласяват само картотекираните, и финално от трибуната са обявени 23-ма.
През 2001 г. се сформира нова комисия, начело с депутата Методи Андреев, чиято дейност силно се затруднява при идването на кабинета “Сакскобургготски”, а на следващата година законът за досиетата е отменен.
През 2002 г. се приема закон, който обявява документите на ДС за класифицирана информация. Нито една специална служба, съхраняваща архиви, не изпълнява разпоредбите му.
Чак през 2006 г. след компроматен скандал управляващата тройна коалиция се обявява за отваряне на досиетата на няколко журналисти, сред които Георги Коритаров. Под силен обществен натиск парламентът гласува Закон за досиетата. На следващата година избират 9-членна комисия, оглавена от депутата от БСП Евтим Костадинов, която успява бързо да изгради Централизиран архив за документите на тоталитарните служби. За 7 г. са събрани и документирани папки, надхвърлящи 13 хиляди линейни метра.
През есента на 2013 г. по време на кабинета “Орешарски” депутати от кръга на бившия соцлидер Сергей Станишев публично признават, че подкрепата им на закона през 2006 г. е било грешка. Заявяват, че комисията е изчерпала своето съществуване и трябва да бъде закрита, а архивите - предадени в Държавния архивен фонд. Те обаче не получават подкрепа и дейността по отварянето продължава.
Емил Кошлуков: Партийният дом гореше със сини пламъци
Около 23,00 часа на 26 август 1990 г. в Партийния дом пламва пожар, нахлуват мародери, разграбвайки имущество от 94 помещения на първите етажи. Макар да не е категорично доказано, битуват основателни предположения, че тогава изгарят най-скандалните архиви на БКП, а пожарът е дело на добре подготвени подстрекатели.
Емил Кошлуков, който по онова време е лидер на Независимите студентски дружества и член на Координационния съвет на СДС, става свидетел на събитията.
“Когато се запали Партийният дом, аз бях на вечеря, - разказва той. - Обаждат ми се приятели, тогава нямаше джиесеми, в ресторанта ми звъннаха. Аз изскачам, отивам пред Партийния дом, тълпа отвън, гоним, викаме: “Спрете, това е безумие! Утре ще излязат критиките и атаките, че ние сме го направили.” Но наистина пламваха стаи на различни етажи по странен начин. Примерно пожарът е на първия и втория етаж и изведнъж на петия виждаш пламък. Откъде накъде, как? Самият пожар беше много съмнителен. А някои от пламъците - чисто сини, все едно че е бензин. Вече имаше мародери вътре, изнасяха някакви неща, но това беше на първите етажи, където едва ли е имало кой знае какво. После се оказа, че сумати документи са изчезнали.”
Кошлуков също е убеден, че прочистването на досиетата, ваденето на важните неща от тях е направено точно през тези първи години на прехода. “Пожарът може би е бил претекст да изчезнат. Според мен службите са го запалили”, казва той. “Всъщност това е координирано и от службите, те са имали много агенти, в чиито досиета са били документирани икономически важни неща, много от тях са били инкриминиращи, особено факти за БКП, възможно е дори да са били документирани престъпления. Ако това не се беше случило, днес щяхме да знаем много повече и за икономическата, и за политическата ситуация. Но ние не палехме, а гасяхме.”