По буквите: Василев, Ефтимов, Стругацки

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/10216323 По буквите: Василев, Ефтимов, Стругацки По буквите: Василев, Ефтимов, Стругацки www.24chasa.bg
По буквите: Василев, Ефтимов, Стругацки

Последните рецензии на Марин Бодаков

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представяше по три нови литературни заглавия в сайта toest.bg. И питаше с какво точно тези книги ни променят.

Препубликуваме последните му рецензии в 24chasa.bg в памет на известният поет, писател и журналист, добрият човек, който ни напусна на 8 септември.

„Шествието“ от Кирил Василев

Кирил Василев не е между популярните, но безспорно е един от най-сериозните автори у нас. Неговият глас идва от най-мрачните дълбини на високия модернизъм. Това е глас не само просветен, но и на вече просветлен. Глас, който си дава сметка за девалвацията на епифаниите днес, но продължава да очаква онези мигове, при които от случаен битов детайл внезапно избликва Битието – и бързо се вледенява в релефно скулптирани строги стихове. Този глас не бърза.

Поетическото пространство у Кирил Василев става мястото на синхронизация на личния упадък с упадъка на света. Това е съпротивата на поета спрямо свят, който иска да живее без Бог, но и не може да живее с Бог. Свят, в който по пътя към смъртта в съзнанието на лирическия Аз постепенно изчезват всички различия между нещата – и може би точно тук е религиозната (о)мая на текстовете в „Шествие“.

Същевременно пред нас е задушевна книга, в която можем да разпознаем, вече рафинирано, собственото си унижение и самоунижение, собственото си отчаяние и примирение. Но и могъща политическа – и напълно конкретна в този свой спектър – книга, която доблестно отказва всякакъв компромис в назоваването на човешкото състояние. И с падащия екзистенциален мрак.

Септември

Мускулести сиви облаци
и люспи бледа светлина
залепнали по тях

магистралата е празна
и няма цел
освен да откроява виадуктите
потъмнели от дъжда
като колони в разрушена катедрала

прашното жълто
на слънчогледовите ниви
догаря безкрайно
като отговор на съдбовен въпрос
узнат твърде късно

запази това
което няма как да се запази
пространството поглъща без остатък
ти си цялото му минало.

„Стратегии без тактики“ от Йордан Ефтимов

„Карантинописи и други микроесета от LinkedIn и от склада на ума“

Дали още „медията е съобщението“, както твърди Маршал Маклуън през 1964 г.? Дали средството, в случая LinkedIn, е посланието на Йордан Ефтимов? Не.

Преди всичко публикациите на автора в тази онлайн социална мрежа, посветена на производството и култивацията на делови контакти, са публикации на саботьор. Те са в разрез с принципите на мрежата, според които през списъците от познанства можеш да си търсиш работа. Ефтимов обаче залага на функцията на LinkedIn да създава групи по интереси – и я радикализира, ако щете. Неговите находчиви текстове, винаги по конкретен повод, са по същество иновативни новини, в които ерудитската находчивост и етическата подозрителност към фактите са форсирани до дупка. В случая LinkedIn се превръща от инструмент за кариерен просперитет в израз на удоволствието да мислиш, да знаеш, да правиш привидно случайни връзки, да бъдеш свободен… И именно свободата впечатлява в „Стратегии без тактики“.

Както и лекотата – независимо дали пише за смъртта на Еко, или за празните площади по време на карантината, или за това кой е по-подходящ автор на паметник на Радичков – Емил Попов или Георги Чапкънов. Йордан Ефтимов е непредсказуем. И непровинциален – той плува с широк замах в интелектуалния бульон на сериозните чуждестранни медии. Съгласен или не с неумереността му, го чета с интерес, защото, ще – не ще, той все ще настъпи мазолите на популярната култура, а и на академичния елит.

И да се върна към Маклуън. Текстовете на Ефтимов, пренесени от интернет на хартия в тази книга, оцеляват, при това с непокътнати способности. Оказали са се с много по-висок срок на годност. Може би защото доц. д-р Йордан Ефтимов вижда игривите връзки между нещата по-отчетливо от самите неща, вижда нещата на ръба. На визионера Маклуън такъв опит би му харесал.

Със „Стратегии без тактики“ аз поне страшно се забавлявах.

„Милиард години до свършека на света“ от Аркадий и Борис Стругацки

Превод от руски Здравка Петрова

Това не е първото издание на повестта у нас – публикувана в Русия през 1976 г., през 1983 г. излиза на български; следват още две издания. Днес, в превода на една от най-големите дами на преводаческото изкуство – Здравка Петрова, „Милиард години до свършека на света“ е вече в пълния си блясък – добавени са всички съкратени от цензурата пасажи.

Признавам, че имам алергия към научната фантастика – и успях да се скарам с госпожа Петрова относно любимата ѝ книга. И двамата сме убедени, че това е гениално произведение на братя Стругацки, но ако за нея то еднозначно е литература, аз имам своите задръжки и смятам, че публицистичната мощ в повестта надвишава чувствително литературата. И за мен това е похвала.

Аркадий и Борис Стругацки са не само гениални визионери – те са и морални гении. Моята интуиция твърди, че през литературата те правят далеч по-големи залози.

Без да издавам особено сюжета, мога да разделя героите на два типа персонажи – физици и лирици. Аз лично гравитирам към лириците. И когато Природата решително възроптае срещу разкриването на нейните тайни, бих се отдръпнал от изследванията си – и ще се подслоня в семейството си, за да го защитя. При това без особени размишления за собственото си достойнство. На физиците ще оставя копнежите по научно безсмъртие, Нобелова награда и преди всичко – обясненията за своя провал чрез намесата на извънземна цивилизация.

Тоест книгата е за избора, който правим. Аз малодушно предпочитам отвръщането от науката, когато тя отправя прекомерни предизвикателства към Природата, а и към самомнението и суетата ми. Както ме увери госпожа Петрова, в едно интервю Борис Стругацки също отдава предпочитание на този избор.

Голямата преводачка обаче заостри вниманието ми към един конкретен пасаж, вече по теми отвъд еднозначния избор. Ето:

През миналия век, казват, дори са се застрелвали, за да не капитулират. Не защото са се страхували от мъченията или от концлагера, не и защото са се страхували да не проговорят пред инквизиторите, а просто ги е било срам… В нашия век хората се застрелват, защото ги е срам от другите – от обществото, от приятелите… А през миналия са се застрелвали, защото са се срамували от себе си. Разбирате ли, в наше време кой знае защо се смята, че човек винаги може да се разбере със себе си.

И тук хлътнахме още по-дълбоко в повестта, защото аз веднага контрирах с обяснението, че срамът от себе си може да бъде неизтощим двигател за добри дела и изобщо за беззаветно посвещение на другите. Да не се самоубиеш е по-страшното решение (справка – руският филм „Остров“ на режисьора Павел Лунгин). Но г-жа Петрова го смята за „заобиколно пътче“.

Изключително важна книга по въпроса докъде може да стигне науката и на каква цена – особено когато природата започне да ти се опъва, да те саботира. Или да те подкупва с кариера и награди. Гениална книга.

(А със Здравка Петрова, разбира се, се сдобрихме…)

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

Други от Култура

Бисера Прахова - брилянтна художничка на 84 години!

Бисера Прахова - брилянтна художничка на 84 години!

Проект за "Шипка"

Иван Милев - човекът на банкнотата от 5 лева

Община Берковица пусна снимка на лауреатите.

Елена Алексиева спечели наградата на името на Йордан Радичков

„Трансхуманизмът – програмираната еволюция на homo sapiens”

„Трансхуманизмът – програмираната еволюция на homo sapiens”

Първият за сезона балет – посветен на 90-годишнината на Петър Луканов

Първият за сезона балет – посветен на 90-годишнината на Петър Луканов

Ирина Митева в ролята на Фани Попова-Мутафова

Филм за Фани Попова-Мутафова, която не убиха след 1944 г.

Покажи още

Последно от

Последно от

Последно от

Последно от

Последно от

  • mila
  • mama
  • zdrave
Следвайте във Viber