Да се срещнем на площад „Проф. д-р Александър Чирков”

https://www.24chasa.bg/novini/article/9273305 Да се срещнем на площад „Проф. д-р Александър Чирков” Да се срещнем на площад „Проф. д-р Александър Чирков” www.24chasa.bg
Април 2017 г. Проф. Чирков във Варна СНИМКИ: АВТОРЪТ
Април 2017 г. Проф. Чирков във Варна СНИМКИ: АВТОРЪТ

Кардиохирургът ни напусна самотен и огорчен. Оценяваме „светилата”, когато ги няма, а приживе ги съсипваме с мълчание и забрава

В началото трябва да направя важно уточнение - никога аз или член от семейството ми не сме били пациенти на проф. Александър Чирков. Нека е ясно, че няма и грам пристрастие в думите, които ще прочетете. Имах единствено скромната привилегия да бъда сред хората, с които професорът си говори често и откровено. Толкова откровено, че не криеше тъгата, болката и разочарованието си от това, което се случва в България. Част от това случване беше неговото лично огорчение в последните 14 г.

Винаги ме връхлиташе безпомощност след тези разговори. Исках да имам магическа сила да отмия страданието му, опитвах да му вдъхна кураж, но знаех, че минути, след като се разделим или затворим телефона, мъката ще го връхлети отново.

Така беше и последният път. Обади ми се на 7 ноември, за да ми каже, че е пристигнал от Германия във Варна, че в края на месеца ще дойде в София и както винаги иска да поговорим по теми, които го вълнуват. Е, този път не успяхме... Но си спомних един от предишните ни разговори: „Обади се на Бойко и му кажи...” Професорът мислеше, че с Борисов може да се говори така, както се говореше преди повече от 20 г., когато организираше охраната на царя. „През 2001 г., когато царят спечели изборите, се събрахме в хотел „Хилтън”. Тогава му препоръчах да направи Бойко главен секретар. Аз ги запознах години преди това. Царят си търсеше охрана и му предложих Бойко, когото познавах покрай Живков. Ако той не знае и не вижда какво съм направил за тази страна, аз няма да му се моля”, каза ми професорът и през 2017 г.

Сега изпитвам вина, че не се обадих на никого, за да изкрещя за тъгата, която този достоен българин носеше. Но тогава си мислех, че силата на журналиста не е да звъни по телефона, а да пише. Интервюто със заглавие „Дадох 360 000 евро свои пари, а ми взеха болницата” бе прочетено близо 300 000 пъти в сайта на „24 часа” преди повече от 3 г. и сигурно още толкова в съботното издание на вестника. Но да не би някой да чу болката на професора? Да не би да се трогна от нея?

Отидох тогава, през 2017 г. във Варна, за да се видим, когато ми каза, че си е тръгнал завинаги от София. „Край със София. Не искам да живея в град, който ми открадна болницата.” Говореше за 18 юни 2006 г., когато тогавашният министър на здравеопазването Радослав Гайдарски издава заповед, че проф. Чирков няма да е вече директор на болница „Св. Екатерина”. „Помня деня, защото беше рожденият ден на дъщеря ми Кармен”, каза професорът. „Намирам за крайно несправедливо да отгледаш едно дете, защото „Св. Екатерина” ми беше като дете, и някой да ти го отнеме. Но изглежда съм живял с илюзии.”

Формалният повод за отстраняването бил финансов преразход. „Не съм допускал сериозен преразход, докато 20 г. бях изпълнителен директор на болницата. Моето правило е да вземам от богатите и да лекувам бедните и безпаричните, които не могат да си го позволят. Даже бях наредил да се постави надпис в „Св. Екатерина”, че се забранява да бъдат питани пациентите дали имат пари за диагностика и лечение. Веднъж научих от пациенти, че двама лекари са опитали да им вземат по 5000 лв. Казах им, че ако не ги върнат, ще ги уволня”, каза проф. Чирков.

Не отрича, че болницата задлъжняла със 130 000 лева. „Използваха това за повод, а не видяха че преди това съм осигурил 22 млн. лева от мои контакти в чужбина чрез моята фондация. Жена ми направи една сметка и изчисли, че за около 33 г. – от 1984 г. до 2006 г., нашето семейство е дало около 360 000 евро лични пари, за да помага на България – от изпращане на доктори на мои разноски да специализират в чуждестранни болници и университети до водене на персонала на „Св. Екатерина” за по една седмица в Австрия – хем да си починат, хем да видят как функционират тамошните болници. Помагах на България, а те ми откраднаха болницата. Не знам дали някой разбира, че не става дума за директорски пост. Става дума за принципи! Не мисля, че е нормално да изградиш нещо от нулата и да ти го вземат. Това е все едно да ти отнемат детето”.

Това бе единственият път, в който очите на кардиохирурга, който е видял много, се изпълниха с влага. „Не изпитвам нито отчаяние, нито гняв, а тъга за тази несправедливост. Но такъв е животът”, си даваше сам кураж докторът.

Много се учудил, когато един ден синът му Алесандро му казал: „Татко, през ръцете ти са минали хиляди, а сега нямаш нищо.” „На мен пари не ми трябват – няма да ги нося в гроба. Когато създадох „Св. Екатерина” преди повече от 40 г. тук се изредиха светила на световната медицина и здравеопазване, които не можеха да повярват, че в малка изостанала България може да има такава болница. А веднъж Живков му казал: „Знам всичко, което сме причинили на вас и семейството ви, професоре, знам за магазините, които сме ви конфискували и за това, което е трябвало да изтърпите. Прави ви чест, че сега се връщате да помагате на България.”

В началото мисли, че болката от безцеремонното му изхвърляне ще мине. После се надява някой да види колко нечестно е това. Накрая се отказва да се бори и прави своя окончателен избор – Варна. Трябва да те връхлети наистина голяма мъка, за да можеш месеци преди да навършиш 80 да продадеш жилището си на едно от най-хубавите места в столицата и да избереш дом на другия край на България. За проф. Чирков това означаваше да се раздели с приятелите, които обича, с учениците, с които се гордее, и с надеждата... че някой има нужда от него. „Явно никой няма потребност от мен в София”, въздъхна тъжно професорът.

Докато вървяхме през пролетта на 2017 г. в морската градина и в центъра на Варна, го видях, обграден от обич и внимание, които несправедливо му бяха отнети и беше позабравил. Десетки хора го спираха да го поздравяват, да му изразят благодарност или просто да му кажат няколко мили думи. Виждах, че хем му е драго, хем искрено се притеснява. Един мъж се хвърли да му целува ръцете, а очите на една жена се насълзиха, че вижда пред себе си „Лекар с главно Л от плът и кръв, който го накарал да се гордее, че е българин”. Колко лекари могат да изтръгнат такава искрена човешка реакция?

„Драго ми е, когато мога да помогна или съм част от личната съдба на хората. Тъжно ми е, когато гледам колко нещастни, отчаяни и безпомощни са днес българите”, каза професорът.

Настоях да го снимам пред надписа „Варна” в морската градина, защото разбрах, че тук е новият му дом, че тук той има отново надежда да завърши това, за което мечтаеше повече от 15 г. – да изгради модерна кардиологична болница – нещо, което не се получи нито в София, нито в едно малко градче на север от Бургас. „Това ще бъде най-добрата кардиологична клиника в Европа. Няма да има друга такава!”, мечтаеше на глас професорът. Разказваше, че проектът е готов от 8 г., но финансиране няма. Първоначалната идея била парите да дойдат от негови контакти в Австрия и Германия, „но после ми казаха, че България е много корумпирана и се страхуват средствата да не потънат”, бе откровен професорът. И сподели, че е близък приятел с някогашния финансов министър и министър-председател на провинция Заксел Анхалт проф. Вернер Мюлк, който бил откровен, че трудно ще се намери някой да даде пари, защото България не е правова държава.

Професорът обаче не се отказваше. Пътуваше всеки месец от германския град Фрайбург, където живееше, за да консултира пациенти, пристигнали от цяла България, във варненската Първа градска болница. Беше прочел наскоро, че има две скали с по 17 показателя, които могат да направят човека щастлив и нещастен. „Наредих да изработят едно табло и да го сложат в болницата във Варна, за да могат хората да се просвещават и да опитват да следват само показателите за щастието и да се отърват от нещастието.” Въпреки това сам се чудеше на себе си: „Живея в един от най-хубавите градове между Швейцария, Германия и Франция, но още ми се идва в България. И аз не знам защо го правя. Трябва да съм малко луд”, казваше с лека самоирония професорът.

Един от най-интересните му разкази е тъкмо как човек като него, с добре изградена кариера в Германия, решил да се върне в България в далечната 1981 г. „Намериха ме от българското посолство. Помолиха ме да създам модерна българска кардиохирургия”. Това станало след като Людмила Живкова потърсила контакт с него. „Бе чувала, че хора от властта идват за операция в Германия и поискала да се запознае с мен. На срещата ме покани да се върна да правя подобни операции в България. Каза ми, че вуйчо й Атанас Малеев е министър на здравеопазването и ще сторят всичко необходимо, за да подпомогнат работата ми. Тогава организирах един немски екип и дойдохме да оперираме в България. Заварихме невероятна картина - не можеха най-обикновена сърдечна операция да направят, да не говорим за операция на деца или трансплантация”, спомня си кардиохирургът.

Но истинският мотор на завръщането му бил министърът на културата Георги Йорданов, с когото до край го свързваше топло приятелство. „Той идва няколко пъти в Баден Вюртенберг, срещна се с премиера на провинцията Лотар Шпет, с шефовете на клиниката, в която работех, за да ги уговори да ме пуснат, защото те не бяха много съгласни”, споделя Чирков.

Като пристигнал в София, решил че с обучение и търпение, нещата могат да се оправят. „Всяка вечер събирах екипа от лекари и сестри в болницата. Говорех им с различни римски постулати. Един от тях бе: „Не бива да правиш другиму това, което не искаш да сторят на теб.” Четях им лекции за най-новите медицински тенденции в света и в Европа, за взаимоотношенията между хората, че не може да има добро здравеопазване, когато няма хуманни отношения. Бях създал школа, но изглежда в България завистта винаги побеждава”, разсъждаваше професорът. Според него и в други страни по света има завист, но там отношенията между хората и мисловната култура са на толкова високо ниво, че хората правят компромиси в името на общата кауза и градивната работна атмосфера. „Тук сякаш всеки чува само себе си. Много често се толерира посредствеността, а войнстващата омраза, нахалството и некадърността се оказват по-силни. България е пълна с примери, в които способни хора си тръгват огорчени или остават на заден план заради други, които по една или друга причина са овладели властови позиции или не се подчиняват на закона.”

Кардиохирургът открито изразяваше мнение, че завистта, която съсипва България, е продукт на примитивност, на липса на възпитание. „Ако човек е възпитан добре, той ще контролира всичките си действия и ще може да овладява това, което нарушава взаимоотношенията с другите, за да има хармоничен живот, а не омраза”, каза ми веднъж професорът.

Когато през 1981 г. събрал семейството си, за да им съобщи, че българското правителство иска от него да организира модерна съвременна болница като в САЩ и Западна Европа, те казали: „Да, татко, отивай да помагаш на България.” Жена му Мариане също го подкрепила. „Да бъдеш водещ кардиохирург във втория университет в Европа и да го напуснеш, трябва да не си много наред... – шегуваше се професорът - но аз го направих, защото България имаше нужда. Болница “Св. Екатерина” бе построена и с мои лични средства, и със средства, дарени от спонсори в Германия, Холандия, Австрия и САЩ на моята фондация”, споделяше той.

След като през 2006-а го изгонили от болницата, която създал от нулата, жена му казала, че нито лев повече няма да даде за България. „Децата ми също бяха разочаровани, че се отнесоха така с мен. То не беше и за вярване”, казваше професорът и сам се успокояваше: „Но народът отдавна нарича тази болница Чирковата, а както е известно народът никога не греши.”

След като организирал и обучил висококвалифициран лекарски екип, през май 1986 г. извършили първата сърдечна трансплантация на сърце в Източния блок - на малкия Иванчо от Кърджали. Бил награден с орден “Стара планина” от Живков. По онова време в болницата редовно идвали медицински светила от цял свят и се дивяли как може да има такава болница в малка изостанала България. „Дойде и съветският министър на здравеопазването Евгений Чазов, който каза, че иска да има в Москва такава кариологична болница и такъв кардиохируг. Дойдоха и професорите Кули, Сатър, Балас. За да поддържам равнището на специалистите, наложих продължаващото обучение. Изпращах лекари и сестри да се учат в елитни клиники и университети, а после се връщаха и оперираха не само в България, но и в Иран, Сирия, Либия и Алжир”.

Но освен златни ръце проф. Чирков имаше харизма, която бе дар от Бога. Удоволствие и ценен житейски урок бе да гледаш как като с магическа пръчка мъдро разрешава споровете между приятели на маса или дрязгите между колеги в клиниката. Говореше благо, с топлина и притчи. За всеки случай имаше древноримска сентенция или пример от световната история, която обичаше и познаваше в детайли. „Още древните са казали, че обединението изгражда малкото, разединението разрушава голямото. Нека се обединим около разумното начало и бъдем добри дори към лошия. Това е начинът, чрез който да го култивираме и приобщим към цивилизованото общество”, нареждаше професорът.

Мечтата му бе да види България правова държава. „Прилагането на правото и закона и наказването на онези, които го погазват, е в основата на всичко. В една правова държава хората имат страх от закона. Те знаят, че ако направят нарушения, могат да ги осъдят, да ги поставят в затвора. Сега в България не е така. Каквото и да направиш, не влизаш в затвора. Живеем в мафиозна демокрация”, не криеше огорчението си.

С надеждата да работи за правова държава бе влязъл преди години в българската политика. „Бях първо във Валикото Народно събрание, в СДС, после работих за връщането на царя. Смятах, че така ще допринеса за промяна на мисловната култура на хората и администрацията. Но не стана. След като анализирах ситуацията, стигнах до извода, че още е рано. България не е в онзи цивилизационен стадий, който позволява да се постигне този успех. Разочарован съм от хората в политиката”, не криеше професорът. Той често цитираше една мисъл: „Бъди промяната, която искаш да видиш около себе си. Няма нужда да се обичате, но можете поне да се уважавате и да не причинявате зло на другия.” Всеки, общувал с него, можеше да гребе с шепи от мъдрите му житейски уроци, стига да имаше очи, уши и ... сърце за това.

Самият той прощаваше на някои от учениците си, които забравяха ръката, която им е подал. „Това е характерна черта за балканеца. Той не обича да си спомня откъде е тръгнал. Много от добрите ни кардиохирурзи като проф. Генчо Начев, проф. Людмил Бояджиев и други лекари и медицински сестри изпращах на обучение в Америка и Западна Европа. Използвах поканите, които получавах от известни чуждестранни клиники за специализации на тяхна издръжка. Контактите и близкото приятелство с колеги на Запад, с които бях работил и се познавах добре, помогнаха на тези момчета да се научат да оперират. Не съжалявам за това, не губя, че не признават направеното. Нека това тежи на тяхната съвест”, казваше професорът. И живееше с топлината на тези, които го обичаха.

През декември 2013 г. Сити Клиник кръсти Клиниката си по кардиохирургия на името на проф. Чирков. Присъствах на тази топла церемония. „Това е най-малкото, което можем да направим, за да засвидетелстваме признание и уважение към най-изтъкнатия кардиохирург у нас, положил основите на модерната кардиология и кардиохирургия, обучил много лекари, които продължават делото му за европейско ниво на лечение”, каза тогава един от най-добрите ученици на професора проф. д-р Иво Петров. „Радвам се не защото поставиха плоча с моето име, а защото тук виждам онези отношения между хората, за каквито винаги съм мечтал – човечност, съпричастност, грижа, благост...”, каза ми тогава професорът.

Затова може да е закъсняло признанието, но се надявам някой да опита да възстанови справедливостта и да кръсти болница или площад на името на професора.

Да се срещнем, говорим и чуем на площад „Проф. д-р Александър Чирков”! А там горе той ще е щастлив да уталожим вътрешните си демони и демоните на прехода и да извадим от пепелта себе си и България, която толкова обичаше. Макар и със закъснение той го заслужава.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

Други от България

След три инстанции Янев е осъден – условно СНИМКА: Антоанета Маскръчка

Условна присъда за пенсионера, прегазил 6-годишния Мартин в Сандански

Таня Михайлова КАДЪР: Би Ти Ви

Зам.-министър Михайлова: От февруари учениците се връщат в клас постепенно

Премиерът Бойко Борисов пристигна на проверка в Сливница КАДРИ: Фейсбук

Борисов: Оглушително е мълчанието на Радев за задържането на Навални (Видео)

Политологът проф. Румяна Коларова КАДЪР: БНТ

Проф. Коларова: При победа на ГЕРБ ще се окаже, че Радев е креслива алтернатива

Петър Марков. Снимка Би Ти Ви

Д-р Петър Марков: Английският щам е по-смъртоносен

Малките стъпки към големите мечти за 7 700 000 лева

Малките стъпки към големите мечти за 7 700 000 лева

Покажи още

Последно от

Последно от

Видеосъдържание

  • mila
  • mama
  • zdrave
Следвайте във Viber