Диана-Мария Райнова, дъщеря на скулптора Боян Райнов и племенница на писателя Богомил Райнов разказва патилата на семейството си.
- Как са се запознали баща ви Боян Райнов и майка ви Стела Добрева, г-жо Райнова?
- Били са в един курс на Художествената академия. Той - живопис, тя - скулптура, но тогава първите три години всички са учели заедно. Баща ми е син на Николай Райнов, а майка ми е от Пловдив и е от рода на Иван Андонов, съратник на Захарий Стоянов по Съединението на България. Актьорът Иван Андонов е неин първи братовчед.
Родителите ми се запознават, влюбват се и рано-рано се женят. След завършването на академията през 1946 г. отиват на специализация в Париж в Akademie de beaux arts при проф. Марсел Шимон и Жан Люрса. Там през 1947 г. се раждам аз.
През 1951 г. специализацията им приключва, но на майка ми предлагат асистентско място на преподавател в същата академия.
Пред двамата
се отварят
светли перспективи
Но през 1951 г. нейните баща и майка се разболяват. Дядо ми е брат на летеца Христо Топракчиев - той и Симеон Петров са първите български летци.
- През октомври 1912 г. поручик Топракчиев извършва разузнавателен полет над Одрин. Лети ниско и всява ужас у турците...
- Обаче той е и първата жертва на българската военна авиация. Загива при злополука в края на 1912 край Одрин. Моят дядо Добри Топракчиев бил минен инженер. Той открива мина “Марица”. Заболява от малария и черният му дроб е сериозно увреден. Ние с майка ми заминаваме за София да ги видим.
И когато тя решава да се върнем в Париж, властите не разрешават. Баща ми го викат в българското посолство във Франция и настояват да се прибере в България. Той отказва, все още си мислел, че ние с майка ми рано или късно ще заминем при него в Париж.
- Вие сте били на 4 години. Имате ли някакви спомени от Париж?
- Да, макар и бегли. Спомням си, че срещу нас имаше къща, в която живееше една котка и стопаните й я държаха на синджир. Имам спомени от Айфеловата кула, от моста на Сена, където ходехме на разходка. И когато сме се върнали в София, съм питала мама къде ми е кулата, къде ми е Сената. Един ден тя ме завела при Руския паметник и казала: “Ето ти кулата, за Сената ще мислим...”
- Как преживя майка ви тази забрана?
- Тежко. Но нищо не можеше да се направи. Пращаше писма, но не получаваше отговори. Нито баща ми е получавал нейните писма, нито тя - неговите. А в Париж му вземат българския паспорт и започват да го водят невъзвращенец. Non patrie - без родина. Остава на улицата без документи, без работа, без нищо... По късно, когато го видях, разправяше, че е работел като фризьор на кучета, рисувал много красиви шалчета, които продавал на жените. Успявал да изкарва прехраната.
- А майка ви?
- Тя започва да работи тук, за да ме издържа. Правеше скулптури. И на нея й е тежко, но се справя.
- През 1953 г. чичо ви Богомил Райнов е изпратен за културен аташе в посолството ни в Париж. Убеждавал ли е баща ви да се върне в България?
- Те не са се срещали, не са се виждали.
- Защо?
- Ами... такова било времето. Богомил беше писал във вестник “Литературен Фронт”, че Вълко Червенков му забранил. И че са го изпратили културен аташе с условието, че няма да се среща с брат си. Може би чичо ми е искал да го види, но... Може би се е страхувал? Не мога да кажа.
От баща ми знам, че веднъж се разболял и постъпил в болницата. Втората му съпруга, художничката Фей Видал, отива в българското посолство и казва на Богомил, че брат му не е добре.
На другия ден
чичо ми отива
в болницата, но е
придружаван
от военния аташе
Което ме кара да мисля, че на Богомил наистина са му дали някакви ултиматуми. Това е единствената им среща в Париж. Сигурно не му е било лесно - да знаеш, че брат ти е там, и да не можеш да си общуваш с него...
- Вие растете и тръгвате по пътя на семейството към Художествената академия...
- Да, завърших скулптура при проф. Величко Минеков. Първата година не ме приеха, не ми стигнаха 6 стотни и го изживях много трагично. Но на втората година ме приеха с много висок бал.
- През годините правихте ли опити да пътувате до Париж?
- Като дъщеря на невъзвращенец мен не ме пускаха и до Солун. Никъде не можех да пътувам. Аз си знаех това и не правех и опити. Веднъж се записах за екскурзия до Англия и пак не ме пуснаха. И все така не знаехме нищо за баща ми...
- Кога и как го видяхте за първи път?
- Трябва да е било през 1978 г. Записах се в екскурзия до Париж, организирана от Съюза на художниците, и майка ми ме накара да подам документите си.
Каза ми: “Ако те пуснат - добре, ако не те пуснат - ти си знаеш!” . Пуснаха ме, някак си се промъкнах в общия списък на групата. Когато тръгвах, майка ми каза, че ние нищо не знаем за баща ми - нито какво работи, нито има ли друга жена. “Ти отиваш с нагласата да гледаш музеите, които много те интересуват, и да видиш родилния дом срещу градината “Тюйлери”, в който си се родила.” Такива напътствия ми даде.
- Но май съдбата била решила друго?
- Има такова нещо. С Десислава Минчева, Христо Алексиев и други колеги се разхождахме край Айфеловата кула.
И изведнъж насреща
си виждаме
Лавандулата
Нашият колега художник Александър Петров, който все рисуваше лавандули и оттам му излезе прякорът. Абсолютно случайно се срещнахме сред навалицата туристи от цял свят.
Каза ни, че е на специализация в българските ателиета на СБХ. Тогава имаше такава практика - наши художници да ходят за по 3 или 6 месеца да специализират в тези ателиета. Лавандулата ме пита какво правя в Париж.
Обясних му, че съм на екскурзия, а той пита дали сме се видели с баща ми. “Ти знаеш ли колко е известен той?” “Нищо не знам за него.” Лавандулата каза: “Искам те утре на това място в същия час. Аз ще взема от Дора Валие, която е писала за баща ти, неговия телефон и адрес и ще ти ги дам.”
- Как приехте всичко това?
- Ами започна едно вълнение, колегите ми също се вълнуват с мене. На другия ден отивам на същото място, Лавандулата идва и казва:
“Баща ти те чака в
отсрещното кафене...”
Краката ми се подкосиха. Неописуемо е това, което почувствах в този момент. Даже и сега, когато си го спомням, се вълнувам много. Отидох, но не сама, а с няколко колеги. Да ме придържат и поддържат, ако се наложи. Татко беше облечен в бяла риза с българска бродерия...
- Влизате, виждате го и какво се случи нататък?
- Той поглежда към нас и не може да разбере коя е дъщеря му, защото в групата имаше още две жени. Казах, че аз съм дъщеря му и той ме прегърна. В заведението беше и втората му съпруга Фей Видал - една много мила жена. Баща ми попита какво правим в Париж. Казах му, че сме на екскурзия и искаме да разгледаме парижките музеи. “Качваме се в колите и отиваме в моето ателие - нарежда той. - Аз съм с кола, жена ми е с кола, отиваме цялата група!” Ателието му се намираше в “Антони”, едно предградие на Париж. Квартал с много художнически ателиета. И цяла нощ си говорихме и пихме вино розе. Той ни разказа за изкуството си, какво е правил, как е живял. Цялото ателие беше пълно с негови скулптури.
- Не трябваше ли тези скулптури да бъдат някъде навън?
- Баща ми, когато продавал или монтират някъде в Париж или друг град във Франция негова скулптура, винаги си е правел копие, което оставя в ателието. Не можел да се раздели с произведенията си. През цялото време съпругата му ме държеше за ръката и шепнеше: “Жо тем, жо тем...”. Двамата нямаха деца и тя ме приемаше много топло. Прибрахме се в хотела и трябаше да даваме писмени обяснения къде сме били цяла нощ.
- Баща ви пита ли как е майка ви?
- Да, разбира се. Каза ми: “Диана, искам да знаеш, че ако не беше станало така - тя да се върне в България, никога нямаше да се разделя с нея, защото ние много добре се разбирахме.”
През 1991 или 1992 г.
майка ми отиде
в Париж да
ги види двамата
Спомням си, че преди да тръгне, купи най-хубавото бижу, което съм виждала, за подарък на Фей Видал. Тя беше много добър живописец, поканила майка ми в нейния апартамент и ателие. Било е много приятно преживяване и за двете.
- А защо баща ви не пожела да се върне в България след 1989 г.?
- Преди тази дата у него е имало страх да се върне, защото можело да не го пуснат обратно. А след това... не искаше да остави ателието си, имаше много работа. Неговата любов беше скулптурата. Не му се искаше да си дойде, без да покаже какво е направил през тези години. Искаше завръщане с една изложба.
Направих чудеса да организирам такава изложба с негови произведения, докато беше жив. Ходих в Министерството на културата, в Агенцията за българите в чужбина, във Френския културен институт...
Трябваше да се отпуснат някакви пари за пренос и застраховка на произведенията му. Само французите казаха, че поемат една част от сумата, защото той беше френски гражданин. А такъв става през 1982 г., когато издават френска марка с негова скулптура и се прави голяма изложба с негови работи в музея на пощите.
Цял Париж е бил
облепен с плакати
с неговото име
После става почетен гражданине на “Антони”, предградието, в което живее и където се намираше ателието му. Кръщават и площад на негово име и монтират там монументална скулптура.
- Вярно ли е, че се е движел в тогавашния елит на Франция?
- Да, бил е приятел с Пикасо, Жан Кокто, Сезар, Дюбюфе, с Рьоне Шар. Илюстрирал е няколко книги на Шар. Правил е изложби в галерия Kaie dТart. Зервос, притежателят на галерията, бил импресариото на Пикасо. Много ми се иска да направя изложба - Боян и френската култура, за да се види нивото му.
Тук, в България почти, не се знае за него. Затова пренесох тук всичките му произведения, след като той почина. Аз съм единствен негов наследник. Не пожелах нищо да продавам в Париж. Много исках приживе той да дойде в България и да направи изложби. Не се беше връщал над 60 години.
- Докато търсехте средства за изложба на баща ви, поискахте ли помощ от чичо ви Богомил? Той беше човек с влияние в страната.
- Не. Не съм търсила лични връзки, а помощ от институциите, защото мислех, че така трябва. Но всички се оправдаваха, че нямат средства за такава изложба. Много хубаво би било, обаче няма пари. Когато татко почина, първата ми работа беше под егидата на френския посланик да направим изложба във Френския културен институт с негови работи. Излъчен беше и филмът на Даниела Кънева за него. Тя единствена го беше открила в Париж и заснела. Филмът течеше по време на изложбата. Тогава на откриването дойде и Богомил.
- Вие през годините срещахте ли се с чичо си Богомил?
- Срещахме се в Художествената академия - аз студентка, а той преподаваше естетика. Най-много се готвех за неговите изпити. Непрекъснато се притеснявах, защото колегите ми знаеха, че съм негова племенница, и не можех да си позволя да говоря глупости...
- Какви бележки ви пишеше?
- Винаги шестици ми е писал и разказвал на роднини, че много добре съм се подготвяла на изпитите при него.
- Извън тези изпити през тези години никога ли не се срещахте с него, не общувахте ли?
- Не. Един път само съм ходила у тях. Той беше колекционер и на монети. Имах нужда от експертиза на специалист за една сребърна монета - от кой век и т.н. Но чичо ми поначало беше човек, затворен в себе си. Двамата братя Райнови бяха коренно различни като характери.
Богомил беше интровертен, докато Боян беше отворен към всичко. Цяла Франция можеше да дойде в ателието му. На един умряла майка му и той идва да изпият по чаша вино, на друг му се роди дете - и той отива при него да сподели радостта си. От всички къщи в квартала само вратата на неговия дом беше винаги отворена.
- Доста труден характер е бил Богомил Райнов, доколкото знам...
- Така казват. Всички много трепераха от него по време на изпити в академията. Късаше много. Аз винаги седях на първата банка и си водех записки. Всичките му лекции съм ги записвала. Колеги от 3-4 випуска искаха записките ми, за да четат за изпитите. Лекциите му бяха много интересни. Идваха и външни хора да слушат..
- Коя година почина баща ви?
- През 2005 г. а през 2007 - и Богомил.
- Вие ходихте ли на погребението на баща си?
- Да, извикаха ме, защото жена му беше починала една година преди него. Трябваше по спешност да подпиша документите за погребението. Изпращането му беше
най-интелигентното,
което съм виждала
Организирали го неговите приятели. В ателието бяха подредили всичките му скулптури, а в средата имаше арфа. Една жена свири на арфата, а друга чете негови любими стихотворения от Рьоне Шар.
Всички държат по една чаша розе - любимото на баща ми, и казват “Наздраве, Бояне! Наздраве...” На френски и на български. Така го изпратихме - с поезия, с музика и с чаша вино.
Много тежко преживях смъртта му, защото всяка година преди него погребвах по един скъп за мен човек. През 2001 г. почина майка ми, 2003-а загина синът ми Ивайло, 2004-а умря мъжът ми, а през 2005-а - баща ми. Сега живея в къща с дъщеря ми Теофанаа и внучка ми Леда.