България има чудесни икономически
отношения с арабската държава
Днес Сирия е един от центровете на световния разговор.
На територията на тази неголяма арабска държава се пресичат икономически, военни и геополитически интереси на много държави: САЩ, Русия, Турция, Иран, Израел...
Наскоро американският президент Доналд Тръмп обяви, че ще изтегли американските войски оттам и сирийският пъзел беше отново разпилян.
България предимно си мълчи по въпроса, защото политиците ни са разделени кого да подкрепят. А преди години между България и Сирия съществуват чудесни отношения.
В края на януари 1972 г. българска делегация, водена от Тодор Живков, пристига на посещение в Дамаск. Това става само месец и половина след като Петър Младенов е избран за външен министър на България. Той наследява на поста дългогодишния дипломат №1 Иван Башев, загинал при трагични обстоятелства на Витоша на 13 декември 1971 г.
Както ще прави през цялото си министерстване, Петър Младенов изчита внимателно всички материали, подготвени от МВнР и други ведомства. Прочита и много странична литература.
В делегацията за Сирия има дългогодишни и опитни политици, икономисти и други специалисти. Но обикновено при такива посещения
отговорността
за техния успех
или провал
носи външният министър. “Истината е, че тогава имах твърде смътна представа за тази отговорност”, откровен е Петър Младенов.
Освен него в делегацията са и Петър Танчев – първи зам.-председател на Държавния съвет и лидер на БЗНС, секретарят на ЦК на БКП Иван Абаджиев, тогава един от любимците на Тодор Живков, министърът на външната търговия Иван Недев и др.
Живков винаги канел в такива делегации и по някой интелектуалец – най-често от ловната му група, в която са Георги Джагаров, акад. Ангел Балевски, проф. Пантелей Зарев и др. Този път щастието се усмихва на поета Любомир Левчев, главен редактор на “Литературен фронт”.
Президент на Сирия е Хафез ал Асад. Той и президентът на Египет Ануар Садат са двете най-авторитетни фигури в Арабския свят по онова време.
Но за разлика от египетския лидер, който никога не е криел враждебността си към Москва, сириецът Ал Асад е просъветски ориентиран. Той открито обявява желанието са да развива външнополитическите и икономическите отношения с България и нашето ръководство откликва с готовност на това.
Сирия се оказва готова за широкомащабно сътрудничество с България. Дотогавашните отношения между двете държави дават основания на българската делегация да вярва, че страната ни може да изпълни по-големи и по-сложни проекти. Освен това по онова време Сирия е много надежден платец.
И тази близкоизточна визита е по всички салтанати на сирийския протокол и арабските традиции. Когато българският правителствен самолет пресича границата на Сирия, той веднага е “прехванат” и ескортиран от изтребители, които се появяват сякаш изневиделица и “увисват” от двете страни на съветската машина.
На международното летище в Дамаск делегацията е посрещната тържествено от президента Ал Асад и останалите ръководители на страната - партийни, държавни и военни. На нашата делегация й прави впечатление, че сред тях има много млади хора. По целия път от летището до резиденцията Живков и компания са приветствани от хиляди хора.
По време на първите официални разговори Ал Асад най-напред дава дума на Тодор Живков, тъй като той бил гост, а Сирия уважава своите гости. Освен това българският лидер е и по-възрастен и следователно - по-опитен. Разликата между двамата е 19 години.
Докато Живков говори, Петър Младенов внимателно наблюдава сирийския президент, който слуша внимателно. Високата стройна фигура на Хафез ал Асад е увенчана с голяма, силно разширена към врата плоска глава. Челото му е е високо, оредялата коса е сресана “на път”. Лицето му е с правилни черти и е “украсено”
с голям, типично
арабски нос
и прошарени мустаци. Най-силно впечатление правят тъмнокафявите му очи и дълбокият съсредоточен и замислен поглед.
След Живков думата взема Асад. “Мисълта му беше стройна и течеше плавно, говореше спокойно, тихо и монотонно - пише Младенов в мемоарите си. - Това беше спокойствие на човек, убеден в правотата на своето дело, в силата си и в крайната победа. Никакъв фанатизъм, по-скоро увереност, породено от разбиранията на човек, предопределен да изпълни голяма и сложна мисия...”
При тази визита има и една весела случка - от тези, които не влизат в официалните документи, но са твърде важни за цялостната представа на властта. Заслужава си да я знаете.
В края на втория ден от гостуването Живков вечеря набързо и отива да си ляга. Петър Танчев веднага го последва. Другите от делегацията - още млади и весели, остават да си говорят и споделят впечатления.
Петър Младенов е още съвсем нов и през повечето време слуша. По едно време някой отваря дума за физическата прилика между българите и арабите.
Друг казва, че ако Петър Танчев бъде увит в бял чаршаф, никой не би го отличил от един арабски шейх. Трети, хващайки се за думата шейх, допълва, че лидерът на аграрната партия в България наистина прилича на шейх Муджибур Рахман. Рахман е първият президент на Пакистан, по това време изключително популярен като символ на борбите за национално освобождение.
На другия ден преди закуската Петър Младенов, Иван Абаджиев и Любомир Левчев излизат на разходка. Левчев споделя, че снощи не могъл да заспи и съчинил кратка закачка по повод разговора за шейховете. Казва им я и те се смеят много. Възбудени и развеселени, сядат на масата при другите
и това не убягва от
погледа на Живков
Той винаги държи да има пълен контрол върху всичко и пита какво ги е развеселило толкова рано. Иван Абаджиев разказва историята и Живков кара Левчев да прочете написаното. Поетът категорично отказва, но след настояването и на останалите се съгласява:
Един е шейха
Муджибур Рахман,
а пък друг е шейха
Петър Тан –
всеизвестният
лапнишаран...
На масата избухва смях, но лицето на Петър Танчев побелява от гняв. Живков вижда това и бързо сменя темата. Когато закуската приключва и всички стават, Танчев просъсква на Левчев: “Ей, поетче, ще ми станеш само на поетчета и скъпо ще си платиш за гаврата, която си позволи. Трябва да ти е ясно, че това, което може да си позволи Живков, за тебе е забранено!”
Съвременници на Петър Танчев твърдят, че земеделският лидер бил приятен събеседник, имал и добро чувство за хумор. С течение на годините двамата с Петър Младенов се сближават и стават добри приятели.
През годините Живков още веднъж води българска делегация в Сирия - през 1985 г.
Хафез ал Асад два пъти посещава България. Той умира на 10 юни 2010 г. На поста го наследи синът му Башар Асад.
Той посети България през ноември 2010 г. по покана на президента Георги Първанов.