Едно от топзаглавията на КК “Труд” на Панаира на книгата
На книжния пазар вече е повестта на проф. Боян Биолчев “Преселението”. Тя е сред най-дългоочакваните книги за 2018 г. На 14 декември авторът най-напред ще я представи в Царево - възможно най-близкото място, където се развива действието.
Това издание е сред топзаглавията на книгоиздателската къща “Труд” на предстоящия Панаир на книгата от 11 до 16 декември в НДК, София. Търсете повестта “Преселението” (стр. 184, 14,99 лв.) в по-големите книжарници или поръчайте онлайн на www.trud.cc.
Предлагаме ви интервю с автора проф. Боян Биолчев. Корицата е на Греди Асса.
- Защо разказвате тази покъртителна история само в 180 страници, г-н Биолчев? Прочетох книгата ви “Преселението” на един дъх и много ми се искаше да има още и още...
- Всяка книга носи обема в себе си. Нито по-малко, нито повече, тя може само да е точна. Как да кажем на ниския човек, че би било добре да е по-висок, или обратното.
Книгата е духовно създание, но се побира в книжно тяло, което й е единствено заложено. Убеден съм в това. Никога не съм написал и един ред отгоре. Съкращавал съм, когато съм усещал, че съм залитнал в словоохотливост.
Опитът ми е показал, че в такива случаи е по-добре да спреш за известно време, за да се съживи в тебе страничният поглед. И, разбира се, много неща поправям. И слушам редакторите. Както и за тази книга съм благодарен на редакторите на издателство “Труд”. Аз мислех, че в съвременното книгоиздаване ролята на редактора е залиняла. Но те ме опровергаха. Пък и не ми се сърдеха, че не всичко приемам.
- На мен книгата ми изглежда и като излята на един дъх...
- Чух го и от други хора, с които споделих текста. Но, шеговито казано, получило ми се е, защото съм харпунджия и съм свикнал да си задържам дъха при гмуркане.
- Да започнем от идеята. Как се роди тя и как се превърна в повест със заглавие “Преселението”.
- Като млад харпунджия отсядах лятно време в Царево, тогавашния Мичурин. Старият град се наричаше Василико, каквото е всъщност най-старото име. Там още живееха преселенци от онова време. Те бяха на около 80 години. През 1913-а са били 6-годишни. Бяха с напълно съхранена емиционална памет. Записвах ги на аудиокасети с помощта на тогавашната техника, която на съвременните млади хора би изглеждала като измислена от динозаври.
Но запазих записите през всичките тези 30 години. Усещах, че съм се докоснал до свирепа плънка за белетристика, и сега съм щастлив, че не се подлъгах да започна да пиша веднага. Защото точно такава книга изисква не огорчената мъдрост на зрялата възраст, а смирената мъдрост на по-късните години.
- Действието се развива по време на Балканската война, нали така?
- Всъщност по време на Междусъюзническата, която е трагично историческо заличаване на Балканската, когато българската войска достига до Чаталджа. Няколко месеца българите там са живели с чувството, че най-после са в своя държава, и заедно с възторга е имало и отклонения спрямо другите от присъщата ни човещина, както споменаваха и преживелите го старци, които разпитвах.
Но тогава се случва нещо, немислимо за която и да било държава, да не говорим за империите. Никой не оттегля войската от мястото, до което е достигнала. Чакат се преговори, но войникът си стои на мястото. А българската войска е вдигната оттам и преместена в района на Горна Джумая, за да нападне гърците и сърбите.
В резултат на което се надига ответна вълна от Турция и започва това насилствено преселение с хиляди и хиляди убити. Понеже съм се мъчил да бъда напълно откровен към всичко и понеже винаги съм бил далече от от патриотарски екзалтации и като учен, и като писател, знам, че няма две истини. Няма само частни истини или еднонационални. И само месеци след преместването започва един зверски реванш... И това трябва да се осъзнава.
Войната е котило на жестокостта, но ответната война е по-страшна и отмъстителна от, нека го нарека евфемистично, девиациите на освобожденското поведение.
- Това време ли е най-трагично в историята на България?
- Да, това е, няма по-трагично от него. Тогава ние сме достигнали поне на изток почти до размера на естествените етнически граници. И понеже винаги до местата, където се раждат съдбовни решения, се добират или се спускат и хора, които мислят покрай народа си и само през раздутото си его, дали е цар, или висш военен, няма значение.
Върховете остават в летописите, а редовият човек, редовото семейство поема върху себе си всичко. Колкото и тривиално да звучи, това е истината. Грешките отекват в биографиите на политици и владетели като исторически факт, но долу, в многоброя на семействата те се взривяват като трагично оцеляване или неизбежна смърт.
- Защо на финала убивате цялото семейство и оставяте само 6-годишното момче, което да разкаже какво се е случило?
- Не съм аз убиецът, историята го е направила. Семейството в книгата не е убито, а е лишено от смисъла за живота си. И случайната му смърт всъщност е закономерен развой на безсмислието.
Най-страшното е изкореняването на човека. Трудно е да се осъзнае днес какво означава да те изринат като вещ от родната ти къща, а още по-трудна е представата какво всъщност е преселението, когато зад тебе е физическата смърт, а пред тебе - мъглата на неизвестното, будната кома на психическото самозатриване. Трагедията е неописуема. Зная го, имам го записано и никой не може ми внуши други истини, защото аз съм научил това от живи оцелели хора. Освен това имам и родова памет. Дядовците ми и по баща, и по майка са преселенци.
- Освен документална основа има ли и ваши фантазии, измислици?
- Цялата книга е моя фантазия, а вътре в нея има инкрустирана реалност - кървави парчета истина. Мисля, че трудно може да бъде възстановено само фактологически едно време с емоцията и трагедията му. Трябва да го построиш отново и това не става без творческа фантазия.
- Героите ви имат ли реални прототипи?
- Не. Има наслоения от живи хора, но не описвам конкретни личности, защото литературата има свои собствени пространства и поднася сгъстената истина, а не педантично пресъздадената случка.
- Много ме впечатли в книгата следното изречение, което звучи и като мъдрост, и като метафора: “Човек се среща с човека, народ с народ - само по време на война...” Само за онова време ли се отнася това, или е валидно и днес?
- За всяко време важи. Народите се срещат по време на мир само в митовете, легендите и в тривиалните разговори. Дори и в съвременния спорт се срещат по правила. На война се срещат директно - въоръжени един срещу друг. Това е истинската физическа среща. И, за съжаление, това е част от цивилизацията ни и даже бих казал, че е маята на тази цивилизация.
Ние сме излюпени във вродения инстинкт, че трябва да мразим. А човекът успява да се извиси до себе си когато започне да обича. И тук пак ще спомена думи от Новия завет. Думи на Спасителя. “Ако обичате тези, които вас обичат - каква вам награда. Но ти обичай тези, които те мразят”.
- Неслучайно сте написали, че когато човек мрази друг човек и го убие, мразеният умира, но омразата остава в убиеца...
- Да, остава жива, остава в него като ракова тъкан. Хората са се подигравали дълги векове още от първи век след Христа с откровението, че “когато те ударят по едната буза, подложи си и другата”. Идеята за несъпротива на злото не е паническо бягство, а прозрение, че единственият начин злото да изчезне е поне веднъж да няма ответ. Преди да изчезне злото, трябва да си отиде отмъщението. Макар че това очевидно е също нереализиран мит, защото всичките тия 2000 години след Христа и още 7 хиляди преди него го опровергават.
- Коя книга поред ви е “Преселението”?
- Доста са книгите ми. Броя ги рядко, само когато се налага да пиша сивито си...
- Задавам ви този въпрос, за да ви попитам вълнувате ли се от поредната си среща с читателите?
- Много. Книгата я прочетоха мои приятели и познати, вкючително и литератори и всички казаха това, с което започнахте нашия разговор и вие. И те употребиха израза “чете се на един дъх”. Не може да не ми е скъпо това признание.
- Ще я прочетат ли, ще им е интересна ли и ще я разберат ли и читателите от поколенията след 1989 г.?
- Надявам се. Прочетоха я вече и млади хора и реагират адекватно. В крайна сметка, ако читателят се убеди независимо от възрастта си, че няма изневяра на истината или заиграване с нея – и в историческата материя, и в писателския език, той започва да се приобщава независимо от отдалечеността или дори архаиката на описваната действителност.
Има ли усещане за истина, окото не бяга от редовете, то се сприятелява с това усещане. Ако действително се окаже, че го има в “Преселението” - не ми трябват нито похвали, нито анализи. Ако не – никой не ми е виновен.
- В книгите ви има много различни настроения. Някои са откровено тъжни, други са наситени със смях.
- Има такова нещо. Но нямам книга, в която да присъства само едното. Тъгата и смехът са винаги заедно, ръка за ръка - като близнаци. Просто в различните ми книги единият близнак е по-видим от другия.
- В “Преселението” само дъщерята и нейният годеник имат имена - Златина и Иван, а другите са безименни. Защо решихте така?
- Име има и увреденият умствено брат. Той понася всички тежести на преселението, без да ги осъзнава. И може би това е единственото “щастие”, което съществува в такива “умствено увредени” мигове на историята. Когато броят на загубилите живота си е изчисляван в цифри. Цифровизация на името не е съществувала тогава, всъщност я няма и днес. И именно затова всички останали са безименни.
Но има и още едно изключение – Учителя, човекът, който води Иван при общото им заточение на остров Трикери през дебрите на смисъла и безсмислието да останеш жив, също има име - името на своя възпитаник.
Не съм го обмислял предварително. Някак се получи от само себе си и реших да не го променям. Като писателска задача е доста мъчително, защото обърква очертаването в характерологията на безименните герои кой кой е.
Името е разпознавателен знак. Не се притесних от затруднението в желанието да съхраня родилата се спонтанно метафора. Но, както бе споменато не само от вас в интервюто, след като книгата “се чете на един дъх”, значи не съм допуснал фатална грешка.
- В онези аудиокасети няма ли още такива покъртителни истории?
- Има. Има и покъртителни спомени, но и своеобразни апологии на живота, който шестгодишните тогава са усещали чрез посвещението и стоицизма на своите семейства. И, разбира се, съжителството на болката и смеха, за което вече говорих.
Животът е по-силен от всичко, което спъва неговия естествен ток. Но няма как да не помним безброя на трагични човешки съдби. Изгорели са като бенгалски огньове. Дори и да са били на новогодишна историческа елха - пак е тъжно.
- Освен всичко друго повестта ви е и много кинематографична. Мислите ли да направите сценарий за филм?
- Прозата зависи само от писателя. Неиздадената проза не е мъртва - тя чака своя шанс и своето време. Филмовият сценарий е като участие в тираж на лотарията. Той е жив само на екрана. Трябва да има съмишленици - режисьор и продуцент. Ако те, които и да се те, проявят интерес към литературното предизвикателство, тогава, естествено, аз бих приел да съм съучастник във филмовото съзидание.
Автор съм на сценариите на шест игрални филма, някои от които имат и национални, и международни награди.
Но имам и горчив опит - “Амазонката на Варое”. Сценарий за игрален филм, написан през 1987 г. Реанимирах го след почти трийсет години като роман, макар че, честно казано, литературният подход му даде живот не като клонинг, а като самонадеяно различна белетристика.
- Книгата ви вече е на пазара, радвате ли се?
- Веднъж на чаша вино Павел Вежинов, който, имах честта да ме приеме в едно късно свое приятелство, ми каза: “Писателят трябва да се радва не на това, че книгата му се появява бързо в книжарниците, а на това, че бързо ги напуска...”