- Какъв сте вие, г-н Левчев, троянец, софиянец или пък родопчанин?
- Господи, колко опасни могат да бъдат най-кратките въпроси! Каква опасна изповед ме дебне! Роден съм на 27 април 1935 г. в Троян или по-точно - в градския санаториум, където баща ми е бил лекар.
Обаче съдбата не ми е дала да се радвам и възхищавам на троянските природни красоти. Първият град, който са видели очите ми, е Велико Търново.
През 1946 г. баща ми почина след операция. И пак съдбата не ми разреши да остана на Царевец. Погълна ме София, за да разбера, че съм гражданин на света.
- Понеже началото е много важно, какво троянско носите в себе си?
- По време на студентството, някъде през 1955 г. по системата “Катедра 22” прекарах военна подготовка в лагер до Троянския манастир. Там, под манастирските лозници и в кръчмата “Гетсиманската градин”, ме ограмотиха с някои познания какъв трябва да бъде истинският троянец: в Габрово не живеят евреи, защото габровци са много хитри и много стиснати.
А в Троян не само
евреи, но и габровци
не виреят
Има нещо странно в нежеланието на моята съдба да ми намери родно място. Някъде през 60-те години на миналия век в Троян ме издигнаха като кандидат за народен представител. На събранието ми прочетоха поръченията. Първото от тях беше да съдействам за построяването на тунел под Беклемето.
- Вие приехте ли? Нали знаете известните думи на Бисмарк, че най-много се лъже преди избори и след лов...
- Веднага скочих и заявих, че се отказвам от кандидатурата. Първият секретар на партията Петър Балевски също скочи и ми се скара публично: “Чакай бе, всички досегашни народни представители винаги са приемали това поръчение. Само ти ли няма да го приемеш?” Името Балевски ме подсеща да кажа, че фамилията на всеки истински троянец завършва на “-ски”. И ако бях такъв, щях да съм дякон, апостол и да бъда обесен.
Второто поръчение беше да съдействам за построяването на обществена тоалетна в центъра на града. Съкрушен от безизходицата, приех и станах народен представител на град Троян. Въпреки тези дяволски куриози, които ме преследваха, аз продължавам да обичам своя роден Троян, неговата красота и неговото свободолюбие. В края на ХХ и началото на ХХI век вече бягах от тази моя проклета съдба. Реших, че трябва да си намеря сам съдба и тя да ме съчини. Един такъв скитник като мен заслужава накрая да повярва, че се е раждал много пъти, докато открие планината на Орфей.
- Защо озаглавихте първата си стихосбирка “Звездите са мои”? Какво демонстрирахте - дързост, самоувереност, самочувствие? Или пък целяхте някаква пазарност, ако го мерим с аршина на днешното свръхпрагматично време?
- Никой не може да купи звездите, но може да си въобрази, че целува светещата безкрайност. Когато започнах да издавам книжките си, ми дойде наум да кръщавам всяка следваща с такова заглавие, че да се получава продължение. Така след “Звездите са мои” нарекох втората си книга “Завинаги”. Има връзка, нали? Третата ми книга обаче вече не можеше да издържи...
- “Дневник за изгаряне”?
- Не, тя беше по-нататък. Третата се казва “Позиция”. А четвъртата “Но преди да остарея”.
- “Звездите са мои завинаги... но преди да остарея”. Добре звучи...
- Но преди да остарея, изядох един бой, така... много полезен.
- Когато ви пращат в едно село?
- Да, в село Баня, Карловско...
- Царското село?
- Селото вече е град... Но тогава, през 1963 г., там преживях едни от най-ползотворните си дни. Открих и у Йосиф Бродски признание, че дните му в заточение са били едни от най-хубавите периоди в живота му.
Моят престой в с. Баня се казваше “изучаване на живота”. Не беше заточение, но не можех да напускам селото без разрешение и се подписвах всяка сутрин в тракторостроителния завод. И цялото време беше за четене, писане, медитация...
- Да се върнем пак към дебютната ви книга. Лесно ли беше отпечатана стихосбирката, или имахте някакви проблеми? Искаха ли да смените заглавието?
- Редакторът на книгата отчаяно ме съветваше да не я пускам. (И не заради заглавието “Звездите са мои”).
- Редактор е Давид Овадия, нали?
- Да. Каза ми, че щяла да бъде най-слабата книга. “Обаче - продължи той - ние тук не сме опълченците на Шипка да ви връщаме. Ако искаш, пусни я.
Но ще ти дам 5 минути
да помислиш
Защото ще издадеш слаба книга, ще те запомнят с нея и няма да можеш да се отървеш от първото впечатление на хората...” И аз мислих 5 минути и реших, че не ме е страх да рискувам.
- От тази стихосбирка след години, разбира се, съм запомнил стихотворението ви за Лорка. “Къде е тая кървава Гренада?/ Къде е твоят гроб?/ Кого да питам?...
- То беше едно от първите стихотворения в тази книжка - “Песен за Ф. Г. Лорка”. През 1956 г. се навършиха 20 години от смъртта на Лорка. Попаднах на едно руско списане - целият брой беше посветен на поета. Новаторството на тази поезия ме побърка.
- Стихосбирката “Звездите са мои” излиза през 1957 г. Само 4 години по-късно Гагарин първи полетя в Космоса. Ако при някой от следващите космически полети ви бяха поканили да видите звездите си отблизо, щяхте ли да приемете? Или щяхте да откажете от страх?
- Какви 4 години! Беше настъпил мигът. Беше изстрелян спътник с кучето Лайка и читателите бяха убедени, че стихосбирката ми възхвалява космическата ера. А на една витрина в раздела за техническа литература бяха сложили стихосбирката на Владко Башев “Тревожни антени” пак заради заглавието и той ме помоли да подскажа на книжарките да я преместят в раздела за художествена литература.
- Защо акад. Тодор Павлов ви нарича “агент на империализма” и “модернист шизофреник”? С кои ваши стихове предизвикахте гнева на гуруто на марксизма-ленинизма у нас?
- След Карибската криза (в края на 1962 г., бел. ред.) Хрушчов изкара яда си на хората на изкуството. У нас трябваше да се случи същото - да се намерят идеологически врагове - агенти на империализма. На 1 януари 1963 г. в сп. “Септември” излезе моята “Интелигентска поема”. Тя изглеждаше предварително прокълната. Едни я харесваха, други я отричаха - все според позициите на свободния стих.
Старата гвардия търсеше опора в ЦК. Акад. Тодор Павлов, член на Политбюро на ЦК, започна да държи речи против поемата и против мен, където седне и където стане.
Повтаряше едни и същи обвинения: бившият комсомолски поет изпаднал под такова западно влияние, че кара героите му да ядат стъклени чаши, пълни със сенки. Бачо Тодор, както го наричаха другарите му, се обадил по телефона на друг академик - психиатър, и го попитал за мнението му за моята поема.
Психиатърът я
определил като
пълна шизофрения
и академикът отсякъл, че съм агент на импералиализма.
- Заради тази поема ли ви заточиха в с. Баня, за да “изучавате живота”?
- Както вече говорихме за това, историята е дълга, но в крайна сметка - да, наистина ме пратиха в с. Баня. Шофьорът, който ме закара, спря пред една хубава стара къща и каза, че в нея е бил интерниран и умрял владиката Стефан. Нарекох къщата “Дворец на самотата”. И докато бях там, издателство “Български писател” спря книгата ми “Но преди да остарея”. Художник беше талантливият и съвсем млад тогава Здравко Мавродиев, един модерен особняк.
- Книгата ви обаче излиза през 1964-а ...
- Да, и главен виновник за това е художникът антифашист Борис Ангелушев. Къде е ходил бай Борис, не зная, но мога да си представя. Там той заявил, че ако книгата ми не бъде върната за печат, ще си подаде оставката. По-късно, когато му благодарях и го питах как е направил тази магия, той ми отговаряше с лукава усмивка: “Не помня.”
- Скоро излезе своеобразен римейк на “Но преди да остарея” - уникално издание, 50 екземпляра от което са номерирани като библиографска серия. Как обаче в него се появиха тия рисунки на Йордан Радичков и Здравко Мавродиев?
- Седяхме на масата на бай Борис в ресторанта на СБЖ и аз черпех за излизането на спряната ми книжка “Но преди да остарея”. В един момент Данчо Радичков грабна сигналния екземпляр на книжката и със Здравко започнаха да я “илюстрират”. Накрая Данчо сложи финалната резолюция за мен: “Да му се ударят 100 тояги!”
Едва сега се реших
да издам фототипно
издание
на този единствен екземпляр, защото така рисунките на Йордан Радичков и Здравко Мавродиев ще имат свой нов живот и свое ново послание.
- Да прескочим времето и да отидем в края на миналия век и началото на сегашния. Стряскащи и провокативни са заглавията на първите ви два романа - “Убий Българина!” и “Ти си следващият”. Защо трябва да се убива българинът и кой е следващият? Като че ли маркетингът тук е проработил здраво...
- Може би тези заглавия са продукт на “маркетинг” на Историята. Нашата България е осъждана многократно на унищожаване. Някъде през ХVI век българите са били считани за изчезнала нация.
“Убий Българина!” - това е викът на четирите конника на Апокалипсиса. “Ти си следващият" - това са думи на Дантон към Робеспиер. “Максимилиан, ти си следващият” - това са викове от Гилотината. Това е Терорът.
- В третия си роман “Панихида за мъртвото време” на едно място казвате: “Нито вълк, нито брат! Човек за човека е българин...” Защо смятате така?
- Този мой стих перифразира едновременно две библейски фрази: “Човек за човека е вълк” и “Човек за човека е другар и брат”. Играта с фразите иронизира странната оригиналност на българска трактовка.
- След трите ви романа, които са мемоарни, с много спомени за реални хора, спечелихте ли повече приятели? Или повече загубихте?
- Печели истината.
- Вярно ли е, че Владимир Висоцки е имал ключ от вашия софийски дом? С какво бардът заслужи това ваше високо доверие?
- Трябваше да посрещна Владимир Висоцки на софийското летище. Нямах с какво - цветята не му отиваха, бутилките му бяха вече забранени. Затова му дадох ключ от моя дом. Той го опита със зъби като златар и каза: “Да, не е фалшив.” До вечерта разбрах каква грешка съм направил. Домът ми беше пълен с почитатели на Висоцки.
Дори ме питаха:
“Вие кой сте?”
Но Висоцки ми беше направил вече своя безценен подарък - един ръкопис пеещи стихове, с надеждата, че някой ден ще бъде отпечатан. Посвещението му гласеше: “Дорогой Любомир, это первая надпись на моих стихах (отпечатанных на машинке). Может быть когда-то надпишу и книгу. С уважением и надеждой на дружбу, Высоцкий.”
- На какви хора вярвате?
- Вярвам на всички хора, които не познавам. А тези, които не са ме излъгали, чувствам като братя.
- А вярвате ли, че има висша справедливост?
- Би трябвало всяка справедливост да е висша.
- Винаги ли идва Видовден?
- Може би винаги. Но невинаги навреме. Съвсем невинаги.
- През 2004 г. във в. “24 часа” вие имахте рубриката “Дъга”, целта на която беше да открива нови поети. Ще ви припомня някои имена: Стефан Иванов, Виктория Гоцева, Ния Богомилова, Емилия Иванова, Момчил Цонев, Бояна Руменова... 10-11 години по-късно знаете ли каква е творческата съдба на тези хора? Обаждат ли ви се, чувате ли се?
- Със Стефан Иванов се срещам по-скоро случайно. Карам го да ми чете свои нови творби. На шега го наричам Стивън Джон. С Виктория сме приятели. Носи ми подаръци от екзотични страни. Останалите не съм срещал.
- В коя държава извън България сте се чувствали най-добре?
- Първото ми прекрачване на границата беше с една студентска екскурзия в Германия. Немските студенти, които ни посрещнаха, попитаха учтиво кой от нас какво иска. Аз ги смаях, като ги попитах могат ли да ме срещнат с някой млад немски писател. Не ме помислиха за луд и ми уредиха среща с поета Паул Винс. Беше малко по-възрастен от мен, защото вече беше попадал в концлагер. Беше издал книга в библиотеката “Антвортен унс” - “Отговорете ни”. Станахме приятели до края на живота. И след това често го питам и той ми отговаря. Но страните, в които са ми задали най-много въпроси и са ме спасявали с тях, са Русия, Франция и САЩ.
- След 80 години живот и 60 години творчество разбрахте ли какво е поезията?
- Мисля, че съм първият в България, който е дръзнал да напише книга за поетическото изкуство. Но аз не уча другите, а себе си. Разбират се науките. Тяхната светлина прониква навсякъде. Поезията е тайнство. То се разбира от чувствата.
- А какво е животът?
- Животът може да бъде всичко, чрез което ние съществуваме. Често си повтарям Рене Декарт: Cogito, ergo sum (“Мисля, следователно съществувам”).
- Какво може да ви накара да спрете да пишете стихове?
- Може би зная какво може да ме накара да започна, но да спра - не съм опитвал.