На 3 декември 2020 г. след тежко боледуване от COVID-19 си отиде Николай Василев Томов на 73 години, издател и дългогодишен главен редактор на великотърновския областен всекидневник „Борба“. Ето негово интервю за "24 часа", взето през 2017 г. по повод 70-годишнината му.
Ние сме единствените в България с награда от Световната вестникарска организация, казва издателят и главен редактор на в. “Борба”
Николай Томов е роден на 24 януари 1947 г. в с. Козар Белене, Плевенско. Завършил е икономика в Стопанската академия в Свищов. През 1971 г. започва като уредник във в. “Борба”- Велико Търново, и минава по цялата йерархическа стълбица на професията. Дългогодишен главен редактор и издател на в. “Борба”. Разведен, има син и дъщеря и четирима внуци.
- Г-н Томов, вие сте най-дългогодишният главен редактор на вестник в България, откога сте на този пост?
- От 1987 година съм главен редактор на в. “Борба”. Тогава вестникът беше общински. Станах главен редактор, когато направиха областите. Най-добрите журналисти ги взеха в Ловеч, където беше административният център, а в Търново останахме втора ръка хора. (Смее се.) Иначе в занаята съм от 1967 г. Започнах като тиражкаджия, в онези години много села и големи предприятия издаваха вестници, т.нар. многотиражки. Ти пишеш вестника, ти правиш снимките, ти го разпространяваш - всичко. После в “Борба” - от 1971 г. и досега. Всъщност оттогава съм на щат, а преди това бях сътрудник като студент. Понеже съм завършил икономика, ресорът ми беше селско стопанство.
Вестникарството е моята съдба вече 50 години. Аз съм тръгнал от уредник и съм минал по всички стъпала. Бил съм кореспондент на “Кооперативно село”, на “Работническо дело”, на “Земеделско знаме”, дори на турски вестник, имаше и такъв. Казват,
оцапаш ли се с
мастило, до края
отиваш с това.
Аз друго не мога
да правя
- Как се промениха регионалните вестници оттогава?
- Регионалните вестници бяха практически смазани. Голяма част изчезнаха. Всички бяха органи на окръжния комитет на партията, на окръжния народен съвет и окръжния комитет на Отечествения фронт. И като дойде демокрацията, поисках общината да ни помогне финансово, или да ни оставят да се спасяваме както можем. Те
гласуваха, че
се отказват от
“Борба”
Тогава помогнаха на “Литературен вестник”, за който малко хора знаят, че е започнал от Велико Търново. Нас ни оставиха като комунистически вестник. Взеха ни всичко - кола, оборудване, и ние се принудихме да се спасяваме поединично. Оцеляхме, като започнахме да издаваме книги.
Издадохме
първата частна
книга в България
- “45 години
стигат”
Събрахме всички сензационни любопитни публикации от българския печат около 10 ноември - за Тодор Живков, за комунистическата партия, всичко, което е ставало. Направихме един сборник и продадохме 130 000 тираж от тази книга. После се оказа, че от печатницата си направили за своя сметка още 30 000 и са ги продали. Като видяха, че си стъпваме на краката, от общината размислиха и решиха, че искат да си върнат “Борба”. Съдихме се 5-6 години, докато накрая Върховният съд се произнесе в наша полза.
Първите години около 1990 г. нямаше хартия. Главният редактор преди мене беше направил договор за дружба с Дружеството на кореспондентите на съветски вестници в България. Използвахме контактите и те ни свързаха със заводи в Русия. Внасяхме не само за нас, но и продавахме хартия.
После заедно с руснаци пък направихме вестник “Инфомаркет”. Това бяха реклами и предложения за сътрудничество на съветски фирми. Малко вестниче, но суперпечелившо.
Ние сме и единствената медия в България с награда от Световната вестникарска организация. Правехме детско приложение “Тетрадка по всичко”, а те ни оцениха и ни наградиха.
- Не е тайна, че сте противник на редизайна на вестника и той излиза в този вид от създаването си. Не е ли време да стане по-модерен?
- Запазихме класическия вестникарски формат, запазихме името. Не знам дали има други останали такива вестници. Малкият формат на Запад се брои за жълт печат. Сериозният вестник излиза в голям формат.
- Какви са плюсовете и минусите да се прави регионален вестник?
- За вестниците стана много трудно, но смятам, че ние сме си виновни за много неща. Имаше съюз на издателите, а сега всеки се спасява както може.
Милиони
европейски пари
влизат за медии
в България. Ние
не сме получили
нито лев
и много други - също. Всички говорят само за кръга “Капитал”, където получават американски пари, а останалите европейски къде отиват? Ако имаше една организация на печатните медии, щеше да се знае кой какво представлява, да защитаваме интересите си.
Ние сме малко облагодетелствани в сравнение с централния печат, защото новините, които ги пишете, хората ги научават от телевизия, от радио, а местните няма откъде да ги научат. Тази ниша ни дава шанса да съществуваме. Но никак не е лесно на печатните медии - нелоялна конкуренция, в тези сайтове всеки безотговорно пише, хвърлят разни неща.
- Има ли нещо, което не бихте сложили начело на вестника, макар да разбирате, че то ще продава?
- Лъжа не бих сложил, колкото и сензационно да звучи. Трябва да се проверява, защото медиите все още са голяма сила и можеш да съсипеш човешка съдба, фирма. В професията влязоха много хора, прекалено амбициозни, които точно това правят. Не уважават човека срещу себе си, а това дава много сериозни последствия. Една глупава публикация може да съсипе обекта, за който пишеш. Правиш сензацията, хората купуват вестника, но какво става от другата страна? Стремим се да бъдем точни и обективни.Това е наш принцип. Не се обвързваме нито с партии, нито с политици. Читателите ни го усещат и продължават да ни гласуват доверие.
- Имало ли е опити за натиск?
- За да оцелееш, трябва да си много внимателен, защото обвързването означава смърт за медията. Макар че в определен момент всеки се изкушава. Аз съм имал много проблеми с политиците.
Понеже съм бил
член на БКП,
после казаха:
“Ти защо се
бориш срещу
червения кмет?”
Но читателите виждат какво става в малкия град, всички се познаваме. Ти не можеш да изкривиш нещата, защото губиш доверие. Един областен управител, който си ремонтира офиса с държавни пари и го купи за жълти стотинки, ни изхвърли с полиция от бившия партиен дом, където бяхме наематели. Тогава “24 часа” се застъпи за нас и беше чело. Примерно една царска депутатка беше направила 6 страници жалба срещу мен, че сме я клеветели, пращаха следовател от Русе да ме разследва. Правиха ми 6 месеца ревизия, а после разбрах, че наказали ревизора, дето не открил нарушения.
Син депутат ме
осъди, защото
бяхме написали,
че има претенции
за едни имоти
в Арбанаси. Дойде и ми поиска 2000 лв., за да спре делото.
- Вашето хоби са пътешествията. Има ли точка на света, където все още не сте били?
- Веднъж в годината задължително отивам на екзотична дестинация. Последно се върнахме от Кабо Верде, или Зелени нос. Тя се оказа една от най-бедните държави. Бил съм на всички континенти - Южна, Централна Америка. Само в САЩ не съм ходил, нямам желание. Нямам любима дестинация, стига да е интересно място, малко познато. Примерно миналата година със Симеон Идакиев обиколихме 5 държави - Гватемала, Хондурас, Салвадор, Никарагуа, Коста Рика. Най-интересни са ми местните хора и условията за живот, виждаш и можеш да направиш паралели къде сме ние, къде те.
- Разкажете някоя интересна случка от вашите пътешествия.
- Най-куриозното беше преди време в Сибир при златотърсачите. Тръгваме с един катер по река Печора да видим къде са им били лагерите. Слязохме с руския колега на един остров. Водачът на катера пиян, заспа и катерът отплава по Печора. Там на стотици километри няма жив човек. Ние останахме на едно островче, а комарите там са нещо страшно. Изкарахме 6 часа на този остров завити, а
комарите се
спускат отгоре,
все едно, че
вали дъжд
В един момент капитанът се събудил изтрезнял и дойде да ни прибере.
В Тибет пък ходихме с част ог групата “Раматиз”. Имаше един път между Непал и Тибет, казват му пътя на ада - широк е един-два метра, отдолу стотици метри пропаст, отгоре се сипят камъни от скалите, вода, дупки. Накрая ние слязохме от джипа и тръгнахме пеша, защото имаш чувство, че всеки миг ще полети в пропастта.
- Казахте за култовата група на популярни търновски бохеми “Раматиз”, кой ѝ е кръстник?
-Тя заслужава отделна публикация. 10 души сме и вече 11 години се събираме всеки вторник. В групата са бившият ректор на ВТУ проф. Иван Харалампиев, издатели, бизнесмени, зам.-кметът на Търново Ганчо Карабаджакюов. Това ни обединява, че нямаме бизнес интереси. Просто се събираме да се веселим, да разговаряме. А за името виновник съм аз. Бяхме се събрали на риболов и понеже повечето започнаха да се оплакват от проблеми в опорно-двигателния апарат, така излезе група “Раматиз”.
- 70-годишния си юбилей с тях ли ще отпразнувате?
-Всички празници ги празнуваме заедно, те са преди роднините. В “Раматиз” не се влиза лесно, трябва да свикнеш с нас, много други се опитваха да се впишат, но не успяваха. Принципът при нас е, че не се говори за политика.