В първите дни от протеста млади и креативни участници се заиграваха със симпатични колажи, с които да покажат причините за своето недоволство от управлението на България. Показваха остроумието си, демонстрираха чувството си за хумор, творческия си заряд.
Неясно как и защо, но това творчество започна да се топи под жаркото слънце на жълтите павета и отстъпи място на грозни сцени с ковчези, погребални церемонии, черни чували...
Пиарите на протеста ли се умориха, или ги е налегнало обикновено творческо безсилие, не е толкова важно. По-същественото е, че заиграването със смъртта не може да произведе нищо смислено и зареждащо протестите. Нещо повече, така участниците в тях рискуват да загубят симпатиите и на онези, които ги подкрепят.
Преди много години, още за първите избори през 1990 г., СДС пусна в кампанията т.нар. карта с черепите, на която България от времето на комунизма бе изобразена като осеян с кости концлагер, ограден с бодлива тел. Тя се тиражираше под мотото “45 години стигат”, а според много наблюдатели заради нея сините демократи загубиха десетки хиляди гласове. И бяха победени от БСП. Някой е пропуснал този важен урок - че играта със смъртта не носи съмишленици и подкрепа, а неизбежно отблъсква и онези, които симпатизират на протеста.