Този величав ансамбъл на безспорните български водачи от зората на държавата ще ни даде самочувствие като народ с достойно място на картата на Европа
През последните десетилетия в обществото ни зейнаха пробойни, които, ако не положим усилие да превъзмогнем, проказата на разединението ще продължава да ни топи.
Възможно ли е ние, българите от началото на третото хилядолетие, да подирим обединителната сплав, която ще ни свързва занапред? Струва ни се, че такова усилие е повече от задължително. И ако близкото минало по-скоро ни разделя, нека се просветлим с непомръкващия плам на по-далечните времена от епохата на съграждането на древната ни държава...
Имаме владетели, запомнени от историята като държавници. Народната ни памет ги тачи като неоспорими водачи. В тази памет ярко трептят вечни светители, дето отколе ни обединяват!
Нека размислим и да обсъдим: възможно ли е да постигнем съгласие като общество, че въздигането на подобаващ паметник - ансамбъл на безспорните български водачи от зората на държавата ния ще ни даде самочувствие като народ с достойно място на картата на Европа.
Нека си представим този ансамбъл - величав и съкровен, където материалът на творбата - паметникя е оживяла в изкуството ни образи като:
l хан Аспарух - родоначалника на българската държава, непроменила името си вече близо 1350 години;
l хан Тервел - спасителя не само на младата българска държавност и на съседна Византия, а и на тогавашна Европа от нашествието на арабските войски, прогласен от Католическата църква за светец в знак на признателност;
l цар Борис Първи - покръстителя на народа ни в спасителната и за държавата ни християнска религия;
l цар Симеон Велики - просветителя, чийто златен век ни озарява със своята книжовна и духовна светлина и до днес, към началото на третото хилядолетие;
l цар Иван Асен Втори - съзидателя, който ни дава несъкрушимия пример, че България винаги ще възкръсва от пепелищата на историята, а народът ѝ може да гради държава, достойна сред другите, върху картата на света;
Убедени сме, че ако се стигне до съгласие за такъв паметник, то най-естественото му местонахождение би било върху терена и пространството на разрушения мавзолей на Георги Димитров в центъра на София.
Представяйки тази идея, имаме съзнанието за очакваната в различни посоки и тоналност полемика. Даваме си сметка за голямата доза истинност в твърдението на наш съвременен историк, че миналото величие на дадена държава няма кой знае какво значение, ако същата държава няма необходимата тежест в съвременния свят.
Ние, българите, обаче изпитваме към миналото си особен пиетет. Може би защото превратната ни история винаги е била като народна приказка с щастлив край. За мнозина от нас миналото нерядко е като уютен дом от детството, в който от време на време обичаме да се завърнем, за да подирим упование и сила.
Затова смеем да се надяваме, че такъв национален паметник ще възсъздаде вековечното ни стремление да бъдем себе си чрез историческите герои, към които изпитваме нужната благоговейна дистанция, но ги чувстваме и по домашному близки. Те са част от нашата патриархална уседналост, където героично и всекидневно се сливат. А през разстоянието на времето можем да ги пресътворим в паметник, пред който да се прекланяме.
Имаме великолепни творци. Надяваме се те да прегърнат това предизвикателство. А жури да бъде българският народ.