Сега купуваме много повече, отколкото преди 1989 г., казва председателят на НСИ
Още акценти
Когато сравняваме цени от 1990 г. със сегашните, трябва да сме много внимателни
С годишния доход през 1989 г. сме могли да купим 429 кг свинско, а сега - 819 кг
Подоходното неравенство у нас сега е станало твърде високо
Социализмът два пъти забрани абортите, но това не помогна за раждаемостта
Демографски най-зле сме били в средата на 90-те години
- Господин Цветарски, може ли да се отговори еднозначно на въпроса кога българинът е живял по-добре – преди или след 10 ноември 1989 г.?
-На мен лично ми е трудно да отговоря еднозначно. Това е всеобхватен въпрос от рода на “Щастлив ли сте?”. Как да отговориш едносрично на нещо, което няма един-единствен измерител, а представлява комплекс от показатели, които отразяват различни аспекти от понятието щастие.
Може би някой научен колектив ще може да отговори, но трябва да задълбае в много от аспектите, на това, което се разбира под “добър живот”. Има много такива индекси – на човешкото развитие, на щастието и т.н. Аз като ръководител на НСИ съм длъжен да се фокусирам върху осигуряването на качествена статистическа информация и така да подпомогнем експертите и изследователите да проникнат в дълбочина на изследваните проблеми.
- Изследванията, които сега статистиката прави, същите ли са, каквито е правила преди 30-40 години, т.е. може ли да има проследимост на данните, за да видим как са се променяли някои тенденции?
- Няма как да са напълно еднакви, поне в по-голямата си част. Защото през този период от време са се променили коренно системата, обществото. Появили са се и нови процеси. Какво да кажем например за инфлацията?
- Нима тя не се е мерела при социализма?
- Тя дори не се е наричала “инфлация”, а “общ индекс на цените”, който няма нищо общо с днешните понятия. Просто защото не е имало пазарна икономика.
При социализма нямаше и нужда да се мери инфлацията, защото цените навсякъде бяха еднакви и се определяха от Главното управление по цените. Сегашното наблюдение няма нищо общо с тогавашното. Изменение на цените тогава можеше да се види само на кооперативните пазари за селскостопански стоки най-вече заради сезонни изменения и това единствено внасяше някакъв цвят в индекса на цените.
При това онзи индекс се е изчислявал като съотношение на стокооборота между две последователни години. При централизирана промяна на цените, случваща се веднъж на 3-4 години и мотивирана най-вече от външни причини, разликата не се наричаше “инфлация”, а “корекция на цените”.
Съвременното помесечно наблюдение на цените е въведено в България през май 1990 г., но това бяха първите ни стъпки към сближаването ни с европейската практика, което стана факт към 1995 г. Между другото, при преговорите за влизане в ЕС първата затворена преговорна глава бе “Статистика” през 2000 г., с което беше признато, че нашата статистика отговаря на основните стандарти.
Затова, когато се сравняват цени от 1990 г. със сегашните, трябва да сме много внимателни. По-вярно е, ако приемем за начало 1995 г.
- Тогава как са се изследвали покупателните възможности на българина преди 1990 г. и как можем да разберем какво сме могли да купим с тогавашните заплати?
- Покупателната способност е сравнително добре изследвана, защото това се прави чрез наблюдението на домакинските бюджети. Това е най-старото статистическо изследване, което се провежда и в момента. Началото е поставено още през 1925 г., но не се е правело регулярно като сега, а през по-дълги периоди от време. От 1962 г. вече се провежда редовно. Допреди няколко години беше месечно изследване, а сега е тримесечно.
Само че ако ще правим сравнения с тогава, има много условности. Не можем например да сравним сегашните си разходи за комуникации с тогавашните, защото през 1962 г. дори стационарните телефони са били рядкост, а днес тези разходи се правят предимно през мобилните ни телефони, които тогава не са съществували.
Колите са били една на хиляда домакинства, а сега много семейства имат по две и дори по три коли.
- Но нуждата от храна е една и съща.
- Дори хранителните навици много са се променили през този период. Това, което виждам обаче, е, че като цяло покупателните възможности за повечето стоки са се увеличили с много между 1989 и 2018 г.
Има едни изключения, които се отнасят до стоки, които можем да кажем, че по онова време са били субсидирани.
Например детските обувки. През 1989 г. с годишния си приход едно домакинство е можело да купи 245 чифта детски обувки, чиито цени са били субсидирани от държавата. Днес, когато те не се субсидират, с годишния доход може да се купят 207 чифта.
Същото е и за хляба – през 1989 г. сме могли да си купим 4614 бели хляба, а днес – 4155, т.е. малко по-малко. Но хлябът беше субсидиран. Млякото също. Субсидията беше и под формата на държавни помощи, и под формата на задържане на цените.
Забележете обаче, че покупателната способност не се измерва само чрез средната работна заплата, а се взима предвид целият паричен доход на домакинството за една година. Самият паричен доход много се е променил през годините. Навремето в него не е имало приход от самостоятелна и предприемаческа дейност, защото не е имало такива, не е имало приход от обезщетения за безработица, защото безработицата е била екзотика.
За повечето основни хранителни стоки обаче сравнението е недвусмислено в полза на сега. С тогавашния годишен паричен доход например сме могли и да си купим 429 килограма свинско месо през 1989 г., а сега – 819 кг. Можели сме да си купим 278 кг трайни колбаси, а сега – 425 кг.
Тогава сме могли да си купим 3 телевизора с годишния приход на едно домакинство, а сега – цели 12. Навремето телевизорите бяха лукс. Това са само илюстративни примери, но показват тенденцията.
- Едно от вечните оплаквания, които чувам, е от увеличаващото се неравенство между българите. Как се е развивала тази тенденция през времето?
- Към момента подоходното неравенство у нас е с високи равнища. През времето на социализма официално не се е изчислявал този показател освен в научни разработки.
Първите официални данни на НСИ за доходното неравенство са от 1992 г. Оттогава до 2009 г. то се изчисляваше по данни от наблюдението на домакинските бюджети. През 2009 г. въведохме ново наблюдение – “Статистика на доходите и условията на живот”, което е доста по-различно като методология и затова между двата периода данните трудно могат да бъдат сравнени.
Между 1992 и 2009 г. общоизвестният коефициент на Джини у нас беше около 30%. Това е дълбочината на отклонението от линията на равенството. По онова време това изглеждаше много добре на фона на данните за същия показател на много други европейски държави, които показваха около 35%.
Когато хармонизирахме изследването, този показател се повиши и стигна стойности до 35,9%. Този резултат пак е сравним с данните на другите европейски държави и не ни поставя в много по-лоша позиция от тях.
След това в продължение на две години беше 33%. От 2015 г. обаче почна отново да нараства – беше 37% през 2015 г., увеличи се до 37,7% на следващата година, а през 2017 г. стигна дори до 40,2%, след което спадна до 39,6%.
Това ни поставя в най-високия сегмент на подоходното неравенство сред членките на Европейския съюз.
Има още един показател - “Отношение на дохода на най-богатите 20% към най-бедните 20% от домакинствата”, който през 2018 г. достигна 7,7 пъти. Този индекс също показва, че подоходното неравенство в България е голямо.
- През кои от тези последни 30 години демографските процеси в България са били най-зле?
- Ако разположим кривите на раждаемостта, смъртността, естествения прираст и др. на една графика, ще можем да видим различни тенденции. Общото, което ги обединява, е, че най-трудните в демографско отношение години са в средата на 90-те, чак до 1998-1999 г.
Разбира се, всеки показател си има своите специфични особености. Например детската смъртност днес е несравнимо по-ниска, отколкото през 1989 г., намалението е трикратно. Но има два пика, които са през 1990 г. и през 1995-1996 г., което е логично – това явление реагира мълниеносно на промените. Тогава имаше недостиг на стоки от първа необходимост и лекарства.
Раждаемостта не реагира толкова рязко на икономическата ситуация. Тя намалява доста през 1995-1997 г., но после тръгна нагоре. Пикът е през 2008-2009 г., след което има лек спад.
Но искам да обърна внимание на нещо – у нас много често се говори, в напълно кръчмарски стил, за висока смъртност и ниска раждаемост на 1000 души. Това са показатели, които са лесно смилаеми, но не показват нищо, а даже подвеждат.
Броят на родените деца на хиляда души не означава нищо освен сравнение във времето, защото в тези хиляда души влизат и мъжете, старците и самите деца, които, както знаете не раждат. Когато има влошена възрастова структура на населението, както е у нас, този показател подвежда. Най-точният показател е, когато отнесеш броя на родените деца на броя на тези, които са способни да ги създадат - жените в детеродна възраст. Така се стига до средния брой на децата, родени от една жена.
Този показател не само не намалява, но и расте след дупката в периода 1995-1997 г. Тогава той стигна до 1,09 деца на една жена. Сега е вече 1,56, което е малко над средното европейско равнище. Тенденцията е, че след онзи спад следва непрекъснато нарастване и сега сме на равнището, на което сме били през 1990 г.
А интересното за този показател, който принципно е важен, е, че неговият спад изобщо не е свързан с прехода – той започна да пада устойчиво от началото на 70-те години на миналия век.
По същия начин можем да бъдем подведени и от данните за смъртността. Най-точна характеристика на смъртността дава показателят “Очаквана продължителност на живота”, който отчита вероятностите за умиране на всяка една възраст и така не се влияе от възрастовата структура на населението. Ако сравните две села – в едното живеят 50 възрастни човека, а в другото – 50 младежи, какво ще получите? Естествено, че в едното смъртността ще е висока при нулева раждаемост, а в другото – обратното.
Аз съм чувал дори хора с академични претенции и научни титли да се вайкат, че смъртността в България била висока, давайки пример с броя на умрелите на хиляда души. И почват едни сравнения със смъртността в Зимбабве например. Но в Африка структурата на населението е съвсем друга. Точният измерител е средната продължителност на живота, която отчита повъзрастовата вероятност за смърт, и тя не намалява, дори напротив. Може би не се увеличава с толкова, колкото на нас ни се иска, но се увеличава. Средните европейски показатели са такива, че всяко десетилетие средната продължителност на живота се увеличава с по две години.
- А миграцията, която беше непозната преди промените, не ни ли унищожава демографски?
- Миграцията е наистина сериозният проблем. Защото тя не само директно отнема от броя на населението, тя косвено “изнася” раждаемост, а “внася” смъртност. Навън отиват да живеят младите жени в детеродна възраст, а се връщат в по-висока възраст. Очевидно това влошава възпроизводството на населението.
За съжаление, демографските процеси не могат да се управляват директно, те само акумулират ефекта от останалите секторни политики. В България впрочем имаме горчив опит от прилагане на директни “демографски” мерки. При социализма на два пъти имаше забрани на абортите, освен при медицински случаи. Първият е през 1968 г., а вторият – през 1973 г. Нашите данни показват, че на следващата година – съответно 1969 и 1974 г., ражданията рязко скачат. Но след това драстично спадат и отиват на едно много по-ниско равнище, отколкото са били преди забраната.
Населението реагира по този начин на подобни забрани. Просто отхвърля директната намеса в процеси, които са интимни.
CV
Роден е на 19 юни 1958 г. в Плевен
Завършил е УНСС
Специализирал е в САЩ, Малта и Русия
В продължение на 3 години е бил маркетинг директор на “Мобилтел”
В НСИ е бил последователно директор на дирекция “Регионална статистика”, съветник на председателя на НСИ, зам.-председател и председател на НСИ от юни 2014 г.
Има научни публикации у нас, във Великобритания и САЩ