Иван Анчев е роден през 1969 г. в София, през ноември ще навърши 50 г.
Завършил е "Политология" в Софийския университет "Св. Климент Охридски".
Тясната му специалност е в областта на международната сигурност и противодействието на тероризма.
През 2000 г. завършва академията на ФБР в Куонтико, Вирджиния.
Отговарял е за праоохранителните връзки между България и САЩ, а на по-късен етап - и с Мексико и Канада, в посолството ни във Вашингтон.
През 2016 г. е определен за генерален конкул на България в Чикаго.
Поводът за интервюто бе, че той от българска страна следи случая с двете осиновени български близначки, които заедно с още няколко деца бяха жертви на домашно насилие от приемните си родители в градчето Съмървил, Мисури.
- Няма да крия, че сме състуденти, но се намерихме след почти 30 години благодарение на нашумелия случай с двете осиновени български момичета в САЩ, които станаха жертва на домашно насилие. Какво е последното развитие по случая?
- Безспорно, това е един трагичен случай. Много неприятна история, която слага прословутата лъжица катран в една много хубава среда, в едни прекрасни взаимоотношения. Определено това е изолиран случай. Ние нямаме информация за подобни инциденти. Но фактите са си факти - две деца са били подложени на тормоз от страна на техните приемни родители. Това е недопустимо. Ако има нещо хубаво в тази история, то е, че те в момента са в една абсолютно сигурна среда, под защита на щатските власти в Мисури. Американската система е така устроена, че винаги да е в защита на децата, на жертвите. Независимо дали са жертви на сексуално насилие, на трафик, на насилие. Аз имах лична среща с двете български близначки, разбира се в присъствието на психолози и на социални работници, в началото на септември. Децата са добре, категорично мога да го заявя. В нормално психологическо състояние са, за тях се полагат непрестанни грижи, в защитена среда са - в социален дом.
- Ще бъдат ли дадени в друго приемно семейство?
- Това е решение, което ще вземе на по-късен етап един експертен съвет. В него влизат между 7 и 9 човека - най-различни хора. Социален работник, психолог... Децата имат и специален адвокат, който де факто е служител на щата и защитава правата им. Ако членовете му имат единодушие относно бъдещето на децата, какво ще е най-добре за тях, то съдията само ще одобри решението. Но ако има разномислие в комисията, съдията ще вземе окончателното решение. Така че сега децата са в социален дом и в близко, даже и в средносрочно бъдеще не предстои тяхното отдаване в ново приемно семейство. Не казвам, че това няма да стане, но няма да стане в следващата седмица или в следващите няколко месеца.
- Какви изводи може да си направи от този случай българската дипломация? И изобщо всички, които от българска страна са се занимавали с него?
- Извод може да се направи, когато е констатирана някаква грешка. Аз не смятам, че от страна на българската държава е допусната такава. Както и от страна на американската държава. Казвам го най-отговорно. Това е един нещастен и неприятен случай. Процедурата е била спазена в най-малките подробности. За да се мине по нея, а тя е по силата на международната конвенция по осиновяванията и по силата на нашите нормативни правила са спазени всички условия, включително и със
съответните криминални
проучвания на бъдещото
семейство
по линия на Федералното бюро за разследване. Това, че по-късно приемните родители са направили нещо грешно и неправилно... Сами разбирате, че няма как да се влезе във всяка спалня и да се разбере какво става. Със сигурност, щом се е стигнало до насилие, някъде има допуснати грешки. Например децата не са ходили на училище, но това не е забранено. Американската образователна система допуска домашно обучение, това е решение на родителите. Има и положителни доклади от социалния работник, който е наблюдавал въпросното семейство. Имаме хиляди, даже вероятно десетки хиляди случаи на осиновени деца, с които няма никакъв проблем, и няма как българската държава да проследи какво се случва с тях. В момента, в който те стъпят в Америка, по силата на закона за осиновяванията, местния имам предвид, те автоматично стават граждани на САЩ. Разбира се, има някаква процедура, която трябва да се спазва, но не е както при имигранта, който е отишъл там със зелена карта.
- И веднага логичен въпрос. Какви инструменти за реакция имат българските дипломати в подобни случаи?
- Най-добрият инструмент са двустранните отношения. В момента, който разбрахме за този случай...
- Как всъщност разбрахте?
- От български медии, базирани в Америка. Само в Чикаго има три вестника. И когато разбрахме за случая, веднага направихме контакт с местните и щатските власти. Знаете, че в САЩ има три нива на властта - местно, щатско и национално. Свързахме се първо с местния шерифски офис в града в Мисури, после и с щатските власти за закрила на децата и семейството. В рамките на няколко часа вече имахме пълната картина на ситуацията.
- До кой момент след осиновяването може да се смята, че България има отговорност към съдбата на такива деца?
- Отговорността е перманентна, все пак това са деца. Но от момента, в който осиновяването стане факт, те са американски граждани. Има някакъв период от две или три години, в който
българските власти
получават автоматично
докладите от службите
за защита на децата, но това не означава, че ние имаме някакви правомощия да се намесваме. Системата в Америка е силно децентрализирана.
- Спомена за лъжицата катран. Има ли други подобни случаи?
- Не. Поне на мен не са ми известни. Дори обратното - известни са ми много положителни примери, когато деца с някакъв медицински проблем, в неравностойно положение или от малцинствен произход биват осиновявани. И именно благодарение на осиновителите си получават образование, умения, качества, лечение, които трудно биха получили в друга среда.
- В България се смята, че най-голямата българска общност в САЩ е в Чикаго. Ясно ли е колко са точно?
-Не мога да се ангажирам с точно число, тъй като нямаме право да събираме подобна информация, а и не желаем да го правим с оглед на личните данни и правата на гражданите. Но работните цифри, които ползваме, са между 100 и 120 хиляди души. Само в района на Чикаго имаме 12 български съботно-неделни училища. Най-голямото от тях, нищо, че се казва Малко българско училище, има над 600 деца. В другите учат по 200-300 деца. Имаме две православни църкви, две протестантски...
- Това исках да попитам. Училища, читалища, църкви - това са огнищата на българщината през времето и навсякъде по света. Как са организирани в Чикаго?
- 12 училища са само в Чикаго, повтарям. Още 6 има в консулския ни окръг. Хубаво е да се спомене, че генералното консулство в Чикаго отговаря за 14 щата. 12 от Средния Запад плюс Колорадо и Уайоминг. Това е територия, 24 пъти по-голяма от България. Имаме прекрасни училища, като се започне от Минеаполис в Минесота през Чикаго и Детройт, Мичиган, та до Сейнт Луис, Мисури. Синсинати и Калъмбъс в Охайо, да не изпусна някое, че ще ми се разсърдят. Имаме църкви - най-старата в Медисън, Илинойс, макар че, понеже е оттатък реката, де факто е в Сейнт Луис, Мисури - “Света Троица” е на 110 години. Даже вече на 112. Евангелските църкви водят много активна дейност сред своето паство. Имаме танцови състави, театрални трупи... Има една група млади хора, обединени от идеята да поставят на американска сцена, в Чикаго, българска пиеса на английски с американски актьори. Безброй наши прекрасни актьори са идвали на гости. На 6 октомври идва прекрасният Любо Нейков с екипа си да играят “Вражалец”. След това идва Катето Евро с “Горката Франция”, после дует “Ритон”, изобщо много активен културен живот. Имаме и
два прекрасни
културни центъра
Единият е “Магура”, с много активна културна дейност, а другият е споменатото Малко българско училище, за което е впечатляващо, че си купи собствена сграда преди около един месец. Ремонтира се със собствен труд, набират се средства. Необходима беше доста голяма сума, но хората успяха. И освен че училището “Алеко Константинов” ще бъде преместено там, се създава и културен център “Малката България”, който ще бъде отворен всекидневно и целогодишно за всякакви инициативи.
- Какви важни за българската общност събития предстоят в близките месеци?
- Събитието, с което може би най-много се гордеем, е вдигането на националния трибагреник. На всеки 3 март на централния площад в Чикаго - “Дейли” (кръстен е на името на един от легендарните кметове на града), се издига огромно българско знаме. Може би пет метра, може би седем. И без да звучи като клише, това се превръща в един наистина всенароден празник. Идват хора, винаги се играе дунавското хоро, на това държим много. Другото знаменателно събитие е в Охайо. Там две дами, американки, които нямат никаква връзка с България - нито кръвна, нито съребрена, нито академична, вече 42 години поред организират фестивал в памет на Дженюариъс Макгахан. През тази година успяхме да се преборим и кръстихме една от улиците в градчето, където живеят на негово име.
- С какви проблеми най-често се сблъскват българите в САЩ, били те имигранти или туристи?
- Не бих казал, че има някакви проблеми, които да са невралгични за общността. Има други държави, при които броят на така наречените лица без документи е огромен и това създава изключителни социални проблеми пред двустранните отношения. При нас това го няма. При нас мнозинството от хората са или със зелена карта, или дори с двойно гражданство, трудят се упорито, постигат своите успехи и живеят честно и щастливо своя живот. Със сигурност има хора без документи, но те са много малък процент. Аз и моят екип - използвам случая да благодаря на хората от него за тяхната всеотдайност, винаги сме готови да облекчим за българските граждани административните усилия, които те трябва да положат. Понякога например се объркват от американския начин на изписване на датите и си изпускат самолета - знаеш, че в САЩ първо слагат месеца, а после датата. Тогава отваряме консулството дори в почивен ден и правим каквото е необходимо.
- Има ли някакви притеснения покрай това, което се случва във Великобритания? Брекзит?
- Не. Това до голяма степен засяга само Острова. Единствено ако някой има проблем в чисто личен план.
- И сега за футбола. В Чикаго преди 25 години беше постигната първата българска победа на световни първенства. Спомня ли си градът за българския национален отбор?
- Градът помни, макар че тогава българската общност не е била толкова голяма. Тя започва да се увеличава най-вече в края на 90-те години и в началото на ХХI век. Но споменът за националите все още е жив. Тук използвам случая да припомня, че един забележителен българин, един голям мъж - Шефкет Чападжиев, лично ми е показвал видеото от посрещането в “Джон Хенкок Тауър”, втората по височина сграда в Чикаго, на нашите национали. Това посрещане е било преди първата ни победа на световни първенства, след разгромната загуба 0:3 от Нигерия. Във видеото дори се виждат едни леко опънати физиономии, които не са много наясно какво ще стане в следващия мач. Аз съм говорил с хора, които са по-отдавна в Чикаго, как са ходили на мача на стадион “Солджър Фийлд” с трибагреника, как са се радвали.
- Има ли организиран български футбол в Чикаго?
- Имаме няколко отбора, които са забележителни и заслужават уважение за това, което правят. Те са аматьори - работят си работата, след това тренират, играят, състезават се, раздават се. Сигурно ще пропусна някой, но два от тях са забележителни. Първият е “Миньор” (Чикаго), а другият - “Левски” (Чикаго). Вторият, доколкото ми е известно, е повече в групата на ветераните, но пък има много успехи. Човекът, който е нещо като организатор на отбора - Ники Василев, той е и спортен журналист, много сърцат човек. Непрекъснато дава всичко от себе си, за да може този отбор да върви напред. Имат си спонсори, хора, които отделят от своята печалба, за да финансират отбора. Наскоро станаха шампиони в своята възрастова категория на цяла Америка, което не е никак малко. “Миньор” (Чикаго) е другият отбор, на който откровено симпатизирам. Повечето са перничани, но има и от Благоевградско. Треньор им е Емил Миланов, добър мой приятел, винаги ме кани на мачовете и аз ходя, стига да имам възможност - събота, неделя. Хубаво е да се отбележи, че тези хора - Емил, Ники и останалите, правят една българо-македонска купа. Събират се три-четири отбора в една зала, накрая се дава и купа - изобщо пример за добрите отношения между двете страни. И разбира се,
много ни е силен
фенклубът на ЦСКА,
аз съм фен на този отбор, така че разбираемо съм близо до тях. “Чикаго Редс” се казва, все отдадени хора, събираме се в ресторант, гледаме мачовете на “червените”. Фенклубът направи и едно прекрасно представяне на книгата на Христо Стоичков. Близо две хиляди човека се събраха.
- Той е играл в града, така че е разбираемо...
- Да, в “Чикаго Файър”. Дойдоха и много известни футболисти - Цецо Йончев, Дима Коваленко, Гиби Искренов, Митко Попов. Бил съм на много събития, организирани от българската общност в Чикаго за трите години, откакто съм генерален консул там, но това беше едно от най-забележителните. Наистина всенароден празник, не отказа на никого автограф, сигурно до полунощ остана, за да разписва. Великолепно беше.
- Последен въпрос. С какво се гордееш най-много като генерален консул на България в Чикаго?
- Може би с нещо, за което генералното консулство се пребори през 2017 г., а именно признаването на българския език като част от образователната система на САЩ. Всяко едно дете, което е ученик - момче или момиче, в 12-и клас има възможност чрез дистанционен тест от департамента за езиково обучение към Софийския университет да положи изпит по български език. Ако го издържи, получава т.нар. печат за двуезичност, един сертификат от СУ, който доказва, че той знае чужд и рядък език, какъвто е българският. Това му дава академично преимущество както при постъпване в университет, така и при наемане на работа. Така че този печат за двуезичност е нещо, с което много се гордеем и за което благодаря на училищните деятели в Чикаго.