За издигането на алкохолизма в култ
В добре познатия на всички, родени преди 2000 г., сериал “Приятели”, още преди да се залюби с Чандлър, Моника за кратко време излиза със Забавния Боби. Боби е душата на компанията, всички го харесват и той им отвръща със същото, затрупвайки ги с шеги и закачки. Приятелите обаче забелязват, че в чашата на Боби рядко има безалкохолно, включително и сутринта с ирландското му кафе. Моника забелязва това, провежда тежкия разговор, който в холивудския свят е не по-дълъг от минута и Боби се съгласява
да спре пиячката,
защото любовта
е по-важна
Това, което приятелите не очакват, е, че това, което прави Боби “забавен”, се е криело в чашата му. Оттам насетне Боби се превръща в депресирана и скучна сянка на човека, който някога е бил, а връзката им с Моника не продължава дълго. Какво се случва с него, така и не разбираме, но залагам бутилка уиски, че се е върнал към пиячката.
Всеки познава Веселия Боби - колкото весел, толкова и трагичен. Той се пропи още в осми клас и помня как се криех с него и още няколко съученици в голямото междучасие с бутилка керацуда от 3 лева, която въртяхме на стълбичка. Аз пия една глътка, Боби - две, Крис - три, и така - до дъно. После
изпушвахме по
една от цигарите
на този, който ги имаше, и се връщахме в час. Продавачката, от която купувахме подобието на вино, цъкаше с език, но какво да ни прави - пубери.
Продължихме в същия дух, завършихме гимназия, започнахме университет, а там се пие повече. Дори е въпрос на чест. Малцина можеха да надпият Боби, а той се забавляваше искрено на тези, които не успяваха. Вярно, един път здравата ни изплаши, като за малко да не се събуди, ама какво да се прави - студенти.
Сега се виждаме от време на време по градинките след работа, той Боби си пие там редовно. Разказваме по някоя безумна история на околните, споделяме си по някой проблем и се разотиваме. А Боби е
все същият - с
бутилка в ръка Приятелката му, Моника, често му се кара, че пие много, но какво да го правиш - той си пие от малък. Баща му, лека му пръст, всяка вечер си пиеше. Не беше пияница, просто хората рядко го виждаха без чаша пред себе си. И Боби така си знаеше - че пиенето не пречи. Не помни да са имали семейни проблеми, не беше като на Тонката баща му, който се напиваше и ставаше агресивен, даже напротив - беше си много благ човек. Вярно, трудно се говореше с него по някое време от деня, но какво да го правиш - голям човек е, той си знае...
Мисля, че няма нужда да продължавам, ясно ви е накъде отиват нещата.
Изминаха много години, а ние все още приемаме алкохолизма за нещо естествено. Артистите ни до ден днешен романтизират алкохолизма, позовавайки се на артистите преди тях, които са се позовавали на артистите преди тях и така нататък, и така нататък. Аз израснах със същата мисъл и определено не бих се нарекъл противник на алкохола. Все пак да отречеш нещо напълно, е крайност, а крайностите често водят до обратна реакция от другите крайности.
Това, което рядко забелязваме и осъзнаваме за образи като Боби или чичо Чарли, е тяхната самота. Самота, която те самите изграждат всеки път, когато някой направи опит да пробие замъглените им погледи и да ги помоли да пропуснат следващата чашка. Тогава този някой се превръща във враг, в човек, който въобще не разбира мъките на алкохолика и никога не би ги разбрал. И вероятно е така. Но замъгленият поглед пропуска да види тревогите у новия си враг. Грижите, които той полага, животът, който се живее около него, докато мъглата става все по-гъста.
А в един момент пропуска да види кога врагът се е отказал дори от това да му бъде враг. Налива си поредния облак и потъва в него.
И така ние все още продължаваме да приемаме това за норма. Дълбоко вярваме, че артист и алкохолик вървят ръка за ръка. Магазинчетата не спират да продават керацуда на гимназистите в 10 сутринта, а пиянските ни истории се веят гордо, за да видят всички колко можем да изпием. И се прибираме по домовете си, чудейки се какво да правим, и отваряме поредната бутилка ей така, за да не ни е скучно.
Ерик Клептън казва: “Мислех си, че ако спра пиенето и наркотиците, няма да мога да свиря повече. С други думи, мислех, че са ми нужни за вдъхновение. Но беше пряк път. Опитът ми сега показва, че мога да бъда добър музикант и без тази философия.” Клептън не е единственият. Като него мислят и Елтън Джон, Даниел Радклиф, Робърт Дауни- джуниър и още много артисти. Защо ние отново изоставаме и не спираме да издигаме алкохолизма в култ? Колко още трябва да си заминат сами с бутилка в ръка, за да си кажем: “Бахти, май т'ва с алкохолизма не е толкова готино...?”
Така ще си отиде и Боби - с епитафия: “Какво да го правиш - алкохолик!”.