Защо “норвежките” социални експерименти нямат място в България
НА 7 СЕПТЕМВРИ в цялата страна започнаха граждански протести срещу законодателни промени, свързани с държавната политика към децата.
Обществената тревога е, че “норвежките” социални експерименти и практики, заложени в оттегления проект за стратегия за детето, се прокарват тихомълком в текущото законодателство. Проблемът с детската стратегия е сходен със скандалната Истанбулска конвенция и джендър идеологията, които бяха отхвърлени от България благодарение на активната позиция на българския интелектуален и научен елит и широката обществена реакция.
Държавни чиновници и пряко заинтересованите от прокарването на скандалната стратегия соросоидни организации обявиха справедливите опасения и възражения на хората за невежество, което нямало общо с действителността. Социалното министерство дори дръзна да разпространи ферман, в който се опитва да разяснява действащите законови положения. В него има пасаж, иззад който прозира юмручето на Сорос - възразяващите срещу въпросната стратегия са етикетирани като “религиозни активисти”.
Защо подобни етикети са скандални ли? Защото така се прави опит да се насъска публиката, че едва ли не някакви религиозни фанатици имат нахалството да изразяват мнение по политика на държавата, която засяга техния и на децата им живот и бъдеще. Това е латентна дискриминация, проповядвана от държавен орган, а преди това и от соросоидните организации и техни пропагандни рупори.
Когато държавата започне да дели хората по тяхната религиозна, етническа, расова, политическа или полова принадлежност, а не да се вслушва в техните искания и предложения, това вече отива отвъд понятията за демокрация и равноправие. Впрочем, освен че част от протестиращите със сигурност са религиозни, те са и бели, хетеросексуални, етнически българи, арменци, турци, социалисти, демократи, консерватори и пр. Надявам се, че това не е проблем за височайшето чиновничество!
На онези, които ще започнат да правят дисекция на законовите алинеи и ще се опитват да доказват, че хората не били разбрали, защото нищо ново не се случвало, трябва да се каже нещо много ясно. Не е въпросът в алинеите, а във философията на законодателството и политиките за детето. Оправданието “ама така е по документите на ООН” не върши работа, защото борбата не само у нас е именно да се смени тази философия, прокарана от лобистките кръгове на соросоидите в международните организации. Тази философия е погрешна и неприемлива.
А тя в едър щрих е следната: детето е автономен индивид, който трябва да бъде независим от семейството си и да комуникира с държавата и света напълно самостойно. Образно казано, то не е присъща част от семейството, а просто пребивава там. Следователно може да пребивава и другаде, ако така реши всемогъщата държава.
Тук, разбира се, не говорим за девиациите като насилие или друго опасно за живота и здравето на детето третиране в семейната среда – тогава несъмнено защитната намеса на държавата по дефиниция е оправдана, необходима и задължителна. Като при всяко посегателство върху личността. Говорим обаче за възпитанието и образованието. Там според философията, прокарвана от години и заложена в действащото законодателство, родителите практически нямат думата.
Въпреки че и в международните актове по правата на човека, и в нашата конституция родителите имат правото да осигуряват ценностното и идеологическо възпитание на децата си, това право на практика е отнето. В училища и детски градини например могат да скитат всякакви НПО-та, да пропагандират всякакви ценности, да индоктринират децата в джендър идеология и всичко останало по соросоидния конспект, а родителите нямат думата. Това е смисълът на разкъсването на ценностната връзка между детето и неговото семейство под благовидния претекст, че така се осигурявала пълната свобода на това дете – някой друг, а не семейната общност да форматира съзнанието на детето и неговите ценности още от най-крехка възраст. И ако родителите например обясняват на детето си научната истина, че няма триста пола, а само мъжки и женски и че той се придобива по рождение, а не по избор, то те да бъдат обявени за неблагонадеждни и детето им изведено.
Защо го правят, каква е целта? Само въпрос на грантове и изхранване на една специфична група организации, прокарваща дневния ред на мизантропи от типа на скандалния международен спекулант Джордж Сорос ли е?
Естествено, че не. Незавимо дали самите изпълнители на този дневен ред са наясно с това, или са просто в ролята на “полезни идиоти”, зад така очертаната философия се крие нещо много по-мащабно. Господстващото идеологическо статукво на неолибералния глобализъм, което се установи през последните десетилетия, налага като глобална матрица три процеса, чиято крайна цел е да се трансформира човечеството в името на глобалния пазар и в интерес на глобалната капиталистическа класа – “суперкласата”, както я обозначава известният американски политолог Дейвид Роткопф.
Първият е размиване на националната държава чрез изнасяне на суверенитет към наднационални институции, които по правило са откъснати от пряк демократичен контрол, и подчиняване на така отслабените държави на корпоративния капитал чрез система за “свободна търговия”. Вторият е обезцърквяване на обществото чрез изличаване на религията от публичността и подмяна на светското начало с агресивен атеизъм. И третият процес е промяната на социокултурния код на обществото чрез политиката на идентичностите и джендър идеологията.
Всичко това се прави, за да се размият и ерозират ценностните “котви” на личността, които пречат на проникването на този тип пазарни отношения във всяка фибра на социалната тъкан. А най-могъщите ценностни “котви” са именно нацията, религията и семейството. Ако бъдат разбити те, личността вече ще е напълно подвластна за моделиране съобразно интересите на глобалния елит. Затова например за глобалистите християнството е един от основните врагове – защото е ценностна общност, която е във висока степен импрегнирана срещу външно ценностно влияние. Затова трябва да се ерозира понятието за нация и суверенитет - защото, когато човек бъде лишен от усещането за принадлежност към националната общност, нейната история, митология и държава, тогава става просто блуждаещ “номад”, подвластен на наднационалните институции. А те са технократични и подчинени на глобалния елит, а не изразител на интересите на гражданите. Това е власт на селектираните и инсталирани от глобалния елит, а не на демократично избраните. Затова в крайна сметка трябва да бъде релативизирано и семейството чрез джендър идеологията и автономизацията на децата - защото то също е пречка пред налагането на глобалната матрица.
Глобалният пазар няма нужда от граждани, а от консуматори. Гражданинът има права и свободи. Консуматорът има само инстинкти и интереси за задоволяване на своите нужди. Политиката е мъртва, да живее пазарът. Homo politicus трябва да умре, за да остане само homo economicus. Отива си гражданинът, който участва в излъчването и контрола над властта, възцарява се консуматорът, който гледа на света през призмата на своя икономически интерес. Общото благо е сведено до максимизацията на печалбите.
Противниците на това статукво в света стават все повече и все по-могъщи. Начело със САЩ под управлението на президента Доналд Тръмп. В ход е епохална промяна. Това е голямата картина. И тъкмо в този контекст трябва да бъдат разположени, за да бъдат пълноценно разбрани, обществени конфликти като случващото се у нас по повод на Истанбулската конвенция и на стратегията за детето. Властите повече нямат право да си затварят очите и на сляпо да прокарват като едва ли не безалтернативна истина фалшивите догми на неолибералния глобализъм. Соросоидите нямат монопол над истината, нито са легитимен изразител на широкия обществен интерес. Те, естествено, имат право да защитават идеите и ценностите, в които вярват или за които им се плаща. Но държавата трябва да води плуралистичен диалог с обществото, а не само със соросоидите.
И, да, “норвежките” социални експерименти и практики нямат място в България!