През 2016 г. получих наградата “Достоен българин” на “24 часа”
- Отлагахме няколко пъти този разговор, последния път ми казахте да е в края на май, когато можете да обявите новия си проект. Да го чуем, г-н Бахаров...
- В Театър 199 от месец и половина репетирам пиесата на Филип Ридли “Най-бързият часовник във Вселената”. Това е един британски драматург от т. нар. движение in-yer-face.
Пиесата се занимава с по-тъмната страна на човешкия характер и ми идва тъкмо навреме. Действието се развива в Източен Лондон, главните герои са двама мъже, които живеят заедно. Тъмна, мрачна приказка за любовта, живота, самотата.
В ролите сме аз
и Малин Кръстев
Във второто действие влизат младите колеги Виттория, Румен и Сашо.
Пиесата не е конвенционална, по-скоро е шокираща и вулгарна, но също така има и нещо приказно в нея. Театър 199 е много смислено театрално пространство и се съгласих да играя веднага след като бях поканен от директорката Ани Монова и режисьора Стойко Мурджев. Премиерата ще е на 26 май.
- Да се върнем в началото на вашата кариера. Кога и как решихте да станете актьор?
- С един приятел гледахме в залата на четвъртия етаж на Народния театър “Самолетът беглец” - една много ярка и смешна комедия на Камен Донев. Смяхме се и се забавлявахме. По това време бях в една безпътица - още не знаех с какво ще се занимавам, а вече бях на 19 години, завършил средното си образование.
Колебаех се накъде да тръгна - дали икономика, математика, международни отношения или право. Моят приятел каза да се пробвам в НАТФИЗ, щом брат ми е успял, може и на мене да се получи. Това влезе като муха в главата ми. Тръгнах на една актьорска школа в “Славянска беседа”, където ни показваха основните неща в театъра.
- Брат ви Захари Бахаров помогна ли ви по някакъв начин?
- Не бих казал. Той беше в края на следването си в академията и имаше достатъчно грижи и желание да се доказва в професията. Но той ме запозна с хората, които водеха тази школа - Сашо Беровски и Светльо Добрев. Влязох от първи път в НАТФИЗ през 2005 г., попаднах в класа на проф. Пламен Марков и Ивайло Христов. Това беше годината, в която изненадващо
забраниха на Крикор
Азарян да води клас
и ние, приетите 25-26 човека, влязохме в един голям клас с двама основни преподаватели и няколко техни асистенти, на които съм дълбоко благодарен.
- Познавам ви от първото ви появяване пред камерата, играхте малка роля в сериала на БНТ “Людмил и Руслана”, на който съм сценарист. Филмът бе излъчен през 2008 г. Какво помните от дебюта си?
- Помня режисьорката Мариана Евстатиева-Биолчева. Помня, че бяхме някаква интернационална група студенти в съветско общежитие, аз бях арабин. Пиехме водка и играехме карти “на вързано”.
- Още в първия си игрален филм - “Цахес” на Анри Кулев, си партнирате с брат си Захари. Как се чувствахте, това притесняваше ли ви по някакъв начин?
- Бях притеснен не толкова от партньорството с брат ми, колкото от кинокамерата. Имаше голям екип, сериозна предварителна подготовка. Брат ми, а и други хора от екипа ми помогнаха и нямаше особени сътресения. По време на снимките се запознах с Малин Кръстев, Мая Новоселска, Любо Петкашев, Чочо Попйорданов... И Ивайло Христов игра във филма. Беше прекрасна кинодефлорация.
- Станахте известен и популярен с ролята на Хари Стоев в тв сериала “Стъклен дом”. Това промени ли ви по някакъв начин?
- Мен не знам дали ме промени, но със сигурност промени възприятията на хората към мен. Всичко стана някак изведнъж. И сега, като се връщам в ония години, си мисля, че не съм осъзнавал колко тази популярност ще промени доста неща. “Стъклен дом” беше успешен сериал. Хванахме добра вълна, в която телевизията популяризира лицата ни.
Защото чисто драматургически сериалът не е свръхнещо изключително. Но играеха големи актьори - Стефан Данаилов, Юлиан Вергов, Георги Кадурин... Вече имах някак опит в киното и телевизията, но нямах опит в общественото внимание към мен и към тази
популярност, която
изведнъж
набра скорост
- На какво ви научи снимането на такъв сериал?
- “Стъклен дом” ме научи на телевизионерска работа и дисциплина. Снимането на сериал е много динамичен процес. Ако в “Цахес” снимахме по 2-3 полезни минути на ден, при “Стъклен дом” стигахме до 12-13. Трябва да си много добре готов с текста и с идеи как да заснемеш един или друг епизод. При сериалите режисьорът не може много да ти помогне, защото той също “гони норма” и времето го притиска.
Много е важно това, което си натрупал в театъра, да го превърнеш в качество в телевизионните сериали.
- След “Стъклен дом” влязохте в “Под прикритие”, в който сте турски гангстер...
- Много любима моя роля, макар че в началото ми изглеждаше страшно трудна.
Трябваше да науча репликите си на турски език. Аз имам някакво понятие от турския, знам няколко думи и няколко изречения. Този език е вървял покрай ушите ми заради моята майка, дядо ми, баба ми, а и бях ходил в Турция за известно време.
- Как научавахте репликите си?
- С много зубрене. Вкъщи помагаше майка ми, тя е редактор в турската редакция на българското национално радио. Продуцентите бяха довели една жена от Турция, която се оказа съименничка на майка ми. Тази жена пък ми помагаше на терен. Тя работеше и с Мишо Билалов и Бойко Кръстанов, както и с турския актьор, който играеше мой баща.
- Защо избраха вас за тази роля?
- Първоначално идеята е била двете роли - на бащата и сина, да се играят от турски актьори. Младият турски колега обаче поставя някакви условия, които продуцентите не могли да задоволят, и те започват усилено да търсят друг актьор. Разбрали, че поназнайвам турски, и се спрели на мен. Това е щастливо стечение на обстоятелствата.
- И в “Под прикритие” си партнирате с брат си Захари. Тук как се получи?
- Много смешно ми ставаше... Той викаше: “Не мога да повярвам, гледай какво нещо - братя сме и какви роли играем.
Ти си турски мафиот,
аз съм български мафиот
и си говорим на английски...” Беше трудно да застанем един срещу друг и като двама “лоши”, които защитават интересите на мафиотски кланове. Падаше голям смях.
- Играете три интересни роли във Военния театър като гост актьор, не сте член на трупата. Това не води ли до неприязън от колегите ви, не поражда ли някакви проблеми и конфликти?
- Преди 2-3 години напуснах щата на Военния театър, но не и сцената му. Казах на директора г-н Мирослав Пашов, че имам покани и от други театри и искам да видя дали ще успея. И че желая да съм актьор на свободна практика.
- По-доволен ли сте от този статут?
- Засега - да! В първите години не беше толкова лесно, но от Военния пак ме извикаха тук вече като гостуващ актьор. И пак съм си част от трупата. Има закачки от рода на - ти си от нещатните, не сядай на тази маса, не се оглеждай в огледалото, не кради чорапи от гардероба... Но завист, злост и негативизъм никога не съм усещал.
- Играете сложния образ на Рафе Клинче в постановката “Железният светилник”? Лесно ли влязохте в него?
- Да, лесно. През 2011 г.,
тъкмо бях направил
дебюта си в театър
“Сфумато”,
където ме взеха веднага след като завърших НАТФИЗ.
Играхме “Зимна приказка” на Шекспир. Вече съм забравил режисьорът Асен Шопов къде ме е гледал и какво му е харесало у мен, но с директора Пашов ме извикаха на среща. Изживявах много трудни моменти тогава - баща ми беше получил инсулт и лежеше в кома в болница. Изкара така 33 дни и почина. Имах работа, но като че животът ми преминаваше покрай мен. Всеки ден ходих в болницата да видя как е татко.
- Защо Асен Шопов избра вас за ролята на Рафе Клинче?
- Не знам... Може би е видял някакъв бунтар у мене. И Рафе Клинче е един такъв извън петолинието, по-различен от останалите. Той отива в Преспа като гост, прави един иконостас и си тръгва. Разбърква вътре каквото може да се развали и си отива. След като напуснах щата на Военния, много пъти съм се замислял върху репликите му и че те много добре олицетворяват моя характер. И аз съм един приходящ тук в цялата тази работа - идвам, тръгвам си, пак идвам...
- Човек на движението?
- Да, човек на движението съм и занаятчия като Рафе Клинче. Идвам тук, свършвам си работата и си тръгвам. Затова тази роля ми е много скъпа, играем пиесата над 180 пъти. В началото, след като в “Сфумато” бях играл Шекспир и “Зимна приказка”, и изведнъж - “Железният светилник”. Стори ми се като старо театро - по-ретро, по-текстуално, важното е текстът да излиза. Тогава ми изглеждаше странно, но сега след толкова години осъзнавам, че те са различни видове представления. Няма добро и лошо, а има различни видове театър.
- Което е много благодатно за актьора...
- Абсолютно. Тогава в началото малко му се дърпах на “Светилника”, но с времето осъзнавам, че и двата спектакъла са ми много полезни, и Рафе Клинче си ми остава любима роля.
- През 1968 г., 17 години преди вие да се родите, се появи филмът “Иконостасът”, който е по романа на Талев “Железният светилник”. В ролята на Рафе Клинче беше художникът Димитър Ташев. Вие гледахте ли този филм, за да видите как той гради образа на Рафе Клинче?
- Гледах го, след като получих ролята, но не с такава цел, а да видя цялата атмосфера при пресъздаването на онази епоха. Защото ние ползваме адаптацията върху романа на Димитър Талев, направена от режисьора Христо Христов, върху която снима филма “Иконостасът”. Асен Шопов взема тази адаптация, леко я преработва и прави сценичната версия на “Железният светилник”.
- Защо според вас Христо Христов е взел натуршчик за ролята на Рафе Клинче?
- Всъщност Ташев не е точно натуршчик, защото и той се занимава с изкуство, рисува. С Асен Шопов сме говорили за това и според него Христо Христов е търсел човек, който да изведе Рафе Клинче точно такъв - отстранен от цялата тази работа, човек, който има собствен ритъм, собствена работа и собствено излъчване.
- Какво става с постановката на “Маркиз дьо Сад”? Ще има ли скоро премиера?
- Това е един текст на Дъг Райт, който се казва “Пера”. Но в Театъра на армията направиха заглавието “Маркиз дьо Сад”, защото се разказва за последните дни на скандалния Маркиз в болницата, или лудницата “Шарантон”.
Аз играя абат Дьо Кулмие, който е управител на тази лудница, в която Наполеон затваря маркиз Дьо Сад, но не го лишава от възможността да пише. Оттам идва проблемът му с моя абат, който влиза във философски спор с него.
- Какво всъщност се случи, за да отложите премиерата?
- С целия екип на режисьора Иван Урумов работихме много усилено три-четири месеца, според мен доста дълъг процес. Направихме генералната репетиция пред хората от театъра. Ролята на Маркиз дьо Сад е много трудна и сложна.
След репетицията седнахме с Георги Кадурин в гримьорната,
стори ми се
по-уморен от
обикновено
За съжаление, той получи здравословни проблеми и отложихме пиесата. Живот и здраве, ще я играем наесента.
- Може би Кадурин е имал някакво предчувствие?
- Той ми спомена няколко пъти, че този текст може да ни докара “някоя беля”. Може би е усещал, че нещо в тялото му не е наред, че има някакви проблеми. Заради богохулствата и неморалните текстове на героя му нещо го наказва.
С Владо Пенев наскоро говорих по тази тема след премиерата на “Братя Карамазови”, в пиесата той играе Фьодор Карамазов. Ролята там може би прилича на ролята на маркиза. Владо каза, че когато трябва да играе такива текстове, задължително вика свещеник. Според мен идеята му е чрез духовното лице да каже на висшите сили, че на сцената правим неща и изговаряме думи, за да образоваме и да одухотворяваме хората в салона, а не че ние самите ги правим и говорим, понеже вярваме в тях.
- В колко театрални постановки играете в момента?
- В Театъра на армията - “В полите на Витоша” и “Железният светилник”, скоро в Театър 199 - “Най-бързият часовник във Вселената”, “Редки тъпанари” на Теди Москов в Русенския театър, в Пазарджик играя в “Лейтенантът от Инишмор” - черна комедия от Мартин Макдона, и “Маркиз дьо Сад” от есента.
- Значи 6. Това малко ли е, или много?
- Според мен “златната среда” е да имам от 10 до 15 представления на месец. Така е най-здравословно и можеш да обърнеш внимание на всяка една роля. При над 15-20 представления нещата вече стават неконтролируеми. Играеш нерядко малко машинално, понякога не е много здравословно, пък и не е хигиенично.
- Не е ли опасно за един актьор да играе много роли?
- Опасно е. Когато идвам на репетиция в театъра, обикновено заварвам колеги, които се оплакват колко им е тежко и колко са изморени от пътуванията, по-често през нощите. Мисля си, че трябва да имаме по-голяма хигиена и някаква граница, защото от преумора понякога тялото и психиката може да не издържат. Нашата професия е тежка, понякога не си даваме сметка...
- През 2016 г. бяхте отличен от “24 часа” като достоен българин...
- А през 2019 г. вече
съм абсолютно
недостоен българин
(Голям смях.) Това е положението. Любовта трае три години, както казва Бегбеде.
- Припомнете на читателите за какво ви беше връчена наградата на вестника...
- Край Силистар се учехме да караме сърфове. Морето беше много бурно, флагът - черен, и на плажуващите беше забранено да се къпят. Но за сърфистите това е рай - да влязат в морето и да яхнат морската стихия. Един от спасителите каза, че навътре има мъж, а той не може да влезе с джета. С приятеля ми Митко заплувахме към човека, видяхме от десетина метра, че е абсолютно отпуснат и като че ли предал Богу дух. Но той също ни видя и още там започна да ни благодари. С помощта на сърфовете успяхме да го изкараме на брега. Заради това ни наградиха и тази случка беше една от най-достойната в живота ми.
- Укроти ли се немирникът във вас?
- И държавата, и органите на реда, и семейството ми... всички се опитват да ме укротят. И самият аз искам да се укротя. Още не мога да се похваля, че успявам напълно да изгоня бесовете и демоните от себе си. Но полагам сериозни усилия. Заради скандалите преди месец ходих и на психолог...
- Една голяма любов няма ли да ви помогне да надвиете тези ваши демони и бесове?
- Гледам, че... не ми помага чак толкова. Сега имам човек до себе си, обичаме се. Със сигурност ми помага, но пък в други моменти отключва агресията ми. Защото ми е много близък човек, а любовта и мъдростта не винаги вървят ръка за ръка.
- С колежката Рая Пеева ли сте още?
- Да с Рая живеем си заедно и всичко ни е наред. Тя ми помага. И много повече ми помага, отколкото ми пречи, защото има ситуации, в които ме ядосва. Но това е донякъде нормално и се радвам, че сме заедно. Сигурно не съм лесен за съжителство.