За да те слушат, не е нужно да се облечеш като клоун и да прекараш гласа си през двеста филтъра
ПРЕДИ няколко минути изслушах новия албум на Ицо Хазарта “Неправилен рап” и побързах да го разпратя на всичките си близки приятели, придружен с низ от несвързани главни букви, изразяващи детското ми щастие. И то наистина е детско.
Преди петнайсетина години, може и повече, имах щастието да прекарвам летата си в прекрасна детска компания на къмпинг “Смокиня”, където имах привилегията да съм сред най-младите. Това значеше, че получавам цялата доза забавление и само малка капка от последствията, които това забавление носеше. От бунгалата ни кънтяха най-различни жанрове музика, която допринесе за голяма част от вкуса ми до ден днешен, и, разбира се, “Ъпсурт” бяха част от тази музика.
Гордо рецитирах целия текст на “Колега”, без да съм напълно сигурен какво точно значат част от думите, наблягайки на нецензурните части, но не пред родителите, защото знаех, че не бива. Родителите пък също харесваха “Ъпсурт” и дори и да не бяха въодушевени от цветния речник, който прихващахме, знаеха, че няма как да избегнат комерсиалната музика, която освен от бунгалата ни кънтеше и от всички барове по плажа. И ни се радваха, леко поклащайки глави в ритъм с думите “Поне не е чалга”.
Минаха години, поп-фолкът се превърна в класика, роди се Гери- Никол и българският “комерс” за мен стана някак неслушаем. Да, някои песни ми се набиха в главата, ща - не ща, но цялото това щастие без последствия изчезна. Рапът в скромната ни държавица се раздели на “Ъндърграунд” и Криско. Появиха се редица “рапърчета с рап парчета и рапъри с рап пари”, а аз твърдо застанах на страната на ъндърграунда. Пък като ми се слушаше комерсиален рап, си пусках “Ъпсурт”, които също лека-полека преминаха в графата “класика”. Баровете не пускаха ъндърграунд рап (освен тези, направени за това) и родителите нямаха никаква идея защо Павел и Венци Венц въобще ги пускат по радиото, камо ли да поклащат главите си в ритъм.
Докато не чух новия албум на Ицо. Детските приятни спомени се върнаха в главата ми, но не само това. Появи се и детска надежда. Представих си как това лято албумът ще кънти по баровете на плажа, дечицата няма да разбират текстовете, но ще ги знаят наизуст, а родителите им ще си клатят глави в ритъм и ще си казват “Поне не е Гери-Никол...”.
Защото Ицо е за всички, независимо дали си фен на Артерия, Тита или Паганини. Ицо ни напомня, че за да те слушат, не е нужно да се облечеш като клоун и да прекараш гласа си през двеста филтъра, че няма нужда да свикваме с всичко, което ни се предлага, с думите “Ами то сега такава е музиката”. Ицо просто вдига летвата. Браво, господине!