Режисьорът Николай Василев засне 200 часа от живота на най-известния български учител по физика
Документалният филм “Формулата на Тео” бил последен в класирането за финансиране, сега искат да го гледат и в чужбина
- Г-н Василев, предстои официалната премиера на документалния ви филм “Формулата на Тео” за учителя по физика Теодосий Теодосиев (15 май, кино “Люмиер”, 19,30 ч). Дни преди това обаче показахте филма в Казанлък, където учителят живее и работи, а и вие сте оттам. Как го възприеха зрителите в родния ви град?
- След основната премиера на “София филм фест”, която беше през март, с продуцентите решихме да направим един подарък на хората от родния град на Тео. Преди предстоящите прожекции в другите градове да поканим всички от Казанлък да гледат филма. Съвсем безплатно, просто като жест, с който да се засвидетелства уважение към неговата личност. Защото той е показвал през целия си живот как се прави жертва, без да се търси награда. Имах скрита тревога дали ще опровергаем старата приказка, че няма признат пророк в родния си град, но реалността ме изненада приятно. Бяха ни предоставили
от завода за
калашници възможно
най-голямата зала
в града, която едва побра всички гости. Беше препълнено и положителната енергия, която излъчваше цялата тази публика, опияняваше.
След тези две прожекции на моя филм в София и Казанлък започнаха да пишат и се обаждат стотици хора не само от България, а от цял свят. Искат и те да видят филма, и при тях да има прожекции… Радвам се за тази свръхреакция, защото посланието на филма и на неговия герой е наистина важно. Радвам се най-вече, че успяхме нещо, което е важно, да го направим интересно. А не, както обикновено се случва, интересното да го превръщат във важно.
- Защо решихте да направите филм за Теодосий Теодосиев?
- Идеята да снимам филм за Тео - Теодосий Теодосиев, е от доста години. Аз се познавам с някои от неговите ученици и сме обсъждали тази възможност. Иван Бъчваров е негов възпитаник от първите випуски на казанлъшката математическа гимназия и беше основният провокатор да се заснеме филмът. В момента той е преподавател във Физическия факултет на СУ, ръководител на лабораторията по нелинейна оптика и лазерна техника, която е една от най-добрите лаборатории в България и много известна в света. Преди пет години Бъчваров ме запозна с Тео и още тогава той - Тео, ме впечатли. В негово лице видях изключително интересен герой за филм. Тогава му обещах да направя проект, с който да кандидатстваме в Националния филмов център за финансиране. Междувременно предложих на продуцентите от “Скрийнинг имоушънс” - Поли Ангелова и Ники Тодоров, идеята си, те се запалиха от историята на Тео и с общи усилия успяхме да направим проект, който по-късно получи зелена светлина за заснемане на пълнометражен документален филм.
Най-голямото изкушение за един документален филм безспорно е интересният герой и именно такъв видях в лицето на учителя по физика. Той е нетипичен, извън системата, в конфликт е със средата си. Постига резултати и прави това, без да има финансов интерес. И за капак на всичко точно тогава,
когато започнахме
да снимаме, се срути
част от сградата на
математическата
гимназия
Може да звучи цинично, но това беше невероятна провокация от обстоятелствения свят за създаване на образ във филма.
Най-много от всичко обаче в Тео ме респектира съзнанието му за мисия и за това колко неотклонен и предан е той в пътя си. Видях, че той е човек, който, ако му влезеш на честотата, може много да те повдигне и да ти помогне да развиеш потенциала си. Ако човек обаче го гледа отстрани с обикновените очи (като онези родители, които протестираха за това, че пише двойки), може да му намери много недостатъци. Затова трябва човек да му влезе на честотата, неговата станция не е на къси вълни.
- Снимате над 200 часа, за да направите филма. Какво направихте с толкова много снимачен материал?
- Снимахме филма повече от година, на финала имахме над 200 часа суров материал. През това време посетихме всички лагери и школи за деца, организирани от него. Видяхме голяма част от бъдещия елит на държавата и това зарежда с оптимизъм. Пътувахме до Шанхай, където Тео се срещна с конфуцианското мислене и съзнание и където беше поканен да изнесе специална лекция по повод Деня на физиката. В Китай се опитаха да го съблазнят да остане и да го направят милионер. Но той им обясни, че иска да направи свое собствено училище като джадайски скит високо в планината в село Бъзовец и отказа милионите на китайците. Изморявахме се да го преследваме с камерата, но той никак не беше изтощен. Формулите, които пишеше по дъските, сякаш го зареждаха.
Никак не беше лесен за снимане, тъй като неговите действия са еднотипни от гледна точка на киното и трябваше да има натрупване на много ситуации във времето, за да се постигне визуално динамичен разказ.
Същия проблем съм изпитвал и с първия си документален филм “Пътят на Мъдростта”, който беше посветен на живота и идеите на Ваклуш Толев. Той също основно изнасяше слова и лекции пред различни аудитории в цялата страна и динамиката му бе в идеите, а не в действията. Опитът ми от този първи мой филм ми помогна много да намеря визуални решения за киноразказа за Тео.
Свикнали сме да възприемаме будителите като абстрактни фигури, които ни гледат от снимките по стените. Днес живеем в една общност с такъв жив човек, който е съвсем обикновен, но е абсолютно различен. Един училищен звънец, който не престава да бие.
От първия си филм, от учителя по метафизика Ваклуш, ако мога образно да кажа, научих, че “всеки човек е един бог в развитие”. Сега, докато снимах филма за учителя по физика Тео, видях как тази божественост във всеки може да бъде изведена и превърната в действена сила. Тео обича да цитира една любима мисъл на Айнщайн, която пък е идея на Сократ, че “главата на ученика не е кофа, която трябва да бъде напълнена, а факла, която трябва да бъде възпламенена от учителя”.
Мисля, че днес имаме спешна нужда от учители, водени не от инстинкта за оцеляване, а със съзнание за мисия, които да възпламеняват! Само това може да се противопостави на примитивния свят, готов вместо да запали собствената си будност да взриви всички наоколо. Това го казвам в най-общ смисъл, защото
всеки незнаещ и
невеж и несъбуден
човек е потенциално
опасен за мястото,
което обитава
- Каква е формулата на Тео?
- Формулата на Тео не е една и тя не е написана докрай. Той с всеки урок пише по един знак, в някого, някъде, където това ще даде плодовете си в бъдещето. И ние вече виждаме какво се случва с неговите възпитаници. Не само златните медали от олимпиадите, които са повече от няколко европейски страни, взети заедно. Медалите са сензацията, която обикновеното мислене може да възприеме, но те не са същественото. В десетки лаборатории и научни центрове, ако щете и в по-обикновените професии по света, има хора, формирани от Тео, които се занимават с проблеми от бъдещето. Едни от най-любопитните са братята казанлъчани Теньо и Димитър Попминчеви, които разработиха за първи път в света настолен рентгенов лазер, с който може да се наблюдават свръхбързи процеси в свръхмалки мащаби - движенията на ниво атоми и молекули в реално време. Нещо, което,
дай боже, да донесе
един ден Нобелова
награда за наука
“Теос” значи божествен. Не го казвам в смисъл да превръщаме скромния Теодосий в нова икона, а за да помислим как да събудим в себе си този “Тео”, за да решим поне един ред от формулата на живота си.
- За филма си “Приказки” получавате международна награда от “София филм фест”. Това ли е най-успешният ви филм досега?
- По принцип винаги съм недостатъчно доволен от нещата, които правя, и нямам преценка за нещо най-успешно. Може би най-оценен досега беше филмът “Приказки” за един изключителен човек от Велико Търново - Христо Атанасов, който в бивша ветеринарна лечебница прави импровизиран приют за бездомни деца и взаимно си помагат да оцеляват. Той дори е с приз “Достоен българин” от кампанията на вашия вестник.
- Колко филма сте заснели? И колко време ви отнема заснемането на един документален филм – проучване, разговори с хора?
- Както във всички сектори на живота, така и в киното и телевизията има девалвация на стойности и аз виждам как на много неща се казва филм. Пълно е с хора, които се наричат режисьори, оператори, сценаристи. Неслучайно навремето толкова ревниво са се пазили занаятите от съсловието на майсторите, защото сега всеки може да си открадне название, без да е положил достатъчно усилие да има натрупвания и да се нарече какъвто си иска, но в огледалото на моженето ще си е един обикновен невежа.
И още по-жалкото е, че в живота обикновено невежият, който има винаги по-голяма уста за крякане, започва да оценява останалите. Може би пък това учи на смирение и човек да не се взема прекалено на сериозно?
Няма особени критерии, дори има автори, които не знаят как се прави сценарий. Публиката и тя е дезориентирана в повечето случаи. Често ми се случва, когато някой ме хвали, да ме обижда, защото и да хвалиш някого, се иска някакво измерение. В този смисъл аз имам доста неща, които съм снимал, но сериозни филми, които да са с повече енергия, съм правил немного.
Иначе формално за БНТ имам десетки документални филми, някои от тях са дори с награди. Но те са правени в динамиката на телевизията, а не в спецификата на киното. Може би имам 4-5 неща, които са били отгледани както трябва.
Най-емоционално съм свързан с първия си филм “Пътят на Мъдростта”, тъй като героят ми Ваклуш Толев е най-необикновената личност, която съм срещал. Оттогава доста съм се развил като начин за разказване и дори като вкус.
Харесвам филма си за Иван Добчев “Пътят към Тива”, за който ни оцениха с оператора Борислав Георгиев, с когото снимам повечето си филми, с наградата за най-добър филм на фестивала Master of Art. Любим ми е един много приятен филм - “Първото семейство”, който е изследване на това какво се случва с първите деца, отгледани в SOS жилищата в България 25 години, след като са били там.
Тъй като правя някои от документалните филми в поредицата на БНТ “Малки истории” и съм се научил много бързо да работя, нямам нужда от много проучване и предварителни планове. Дори
умишлено не обичам
да знам подробности
за героите си,
харесва ми да съм любопитен и да откривам. Затова, преди да снимаме някого, имам само най-базова информация. Определено разчитам на интуицията си да видя героя си и да извадя от него не само историята му, а неговата характеристика.
- Защо документално кино? Какво ви привлича в него?
- В документалното кино ми харесва автентичната енергия на героите. Изненадите, неочакваните обрати, дори усещането да се чувстваш натрапник, който трябва да си открадне дадени моменти от живота на някого. Не съм си избирал документалното кино, просто то се появи като възможна опция. Не че не ми се работи в игрален проект, но бих казал, че в България е трудно да се пребориш дори да правиш истинско документално кино, да не говорим за игрално. Кандидатствал съм няколко пъти с различни проекти към Националния филмов център с еднаква липса на успех. Единият такъв, който е замразен и чака по-добро време, е за изключително любопитния Васил Добрев, който е българин и е шеф на Египетския археологически институт в Кайро. Той изследва гробница в Египет, търсейки загубени текстове от “Книгата на мъртвите”, в които пък има информация за постигане на безсмъртие.
Филмът “Формулата на Тео” беше последен в класирането с особено мнение на комисията. Чиста случайност е, че мина успешно през критериите им. Това е първият ми филм с истински бюджет. Всичко останало, което съм правил, е било почти като дарение от страна на екипите, които са работили.
- Какво ви дава работата в БНТ? Каква е разликата между киното и тв документалистиката?
- Аз съм на свободна практика, но от години работя за различни проекти на БНТ. Освен в “Малки истории” съм участвал във “В кадър”, “Умно село”, “Малкото голямо четене”, “Лачените обувки на българското кино”. Там именно съм се научил да работя бързо. Но това е данъкът, който плащам, защото в повечето случаи телевизията не позволява да се влезе в дълбочина. Там нещата трябва да стават за 4-5 дни за късометражен филм, а това е противопоказно за истинския документален разказ.
Проектът “Формулата на Тео” ми даде разкоша да работя повече от година върху едно и също нещо и да се получат натрупвания. Иначе
телевизията е нещо
като фастфуд по
отношение на
правенето на филми
Има два варианта - или да те смаже и обезличи, или да ти даде много полезен опит и възможности за експериментиране. Моите неща, за които съм получавал награди за кино, са правени в телевизионна среда при екстремни условия, пълна мобилизация и почти без нормален финансов ресурс. Но това е доста изтощаващо.
- Искате ли да снимате игрален филм?
- Имам две идеи за игрални филми и работя върху тях в момента. Не ми достига обаче енергията поради много текущи задачи и затова търся съучастници. С Таня Чешмеджиева работим върху проект, който се казва “Водачът” и е за това как едно семейство загубва майката в инцидент и как останалите живи се опитват да продължат живота си.
- Какво ви даде режисурата като образование? Защо учихте това?
- Моите родители и възпитанието, което са ми дали, е далеч от артистичното. Баща ми се пенсионира като прокурор, майка ми - като рехабилитатор. Но аз още от малък съм искал да се занимавам с нещо, което е свързано с въображението. Убийствено ми действат правилата, традициите, рамките на точните познания. (Дори сега в Казанлък, когато се видях с мои ученици на премиерата на филма, много от тях се шегуваха с дързостта ми да правя филм за учител по физика, защото знаят за моите надфизични интереси.) Така и избрах да уча режисура, исках да си измислям някакви неща и да казвам как да стават.
Иначе самото образование по режисура ми даде най-общи ориентири как да стават и дори по-скоро как да не стават нещата. Доизградило е вкуса ми, но като цяло съм се учил от световните образци. Харесват ми Тарковски и Звягинцев, азиатското кино също ми е много на сърце. Харесвам Рангел Вълчанов. В главата ми нещата са винаги по-цялостни и съвършени от това, което се получава на практика. Мечтая да дойде времето, когато няма да я има тази хамалогия по правенето на един филм, а ще може да обменяме по някакъв по-непосредствен начин мислите си. Да застанеш срещу някого и да му покажеш своя филм направо със съзнанието си по някакъв телепатичен начин, но това май ще се нарича споделена реалност, а не кино вече.