Публикуваме отново най-четените коментари и анализи на изминаващата седмица. Този е №2 и е събрал над 78 хил. прочитания.
Ще дойде и този ден, в който няма да гледаме само етикета, но ще четем и дребните букви на съдържанието
ЧУЖДОСТТА няма почивен ден - тя е неуморима. Броди от ранни зори до късни нощи, също като нас, хората. Не спирам да мисля за това как Бог ни е сътворил по свой образ и подобие, а ние сме си толкова чужди един на друг. Да не би пък през дългото си време Бог да се е отчуждил от себе си?!
Не спирам да мисля и за това как е възможно, ако България наистина е част от рая (нали го пеем това в тържествени случаи), да е страна толкова подвластна на чуждостта. Нали така – чужденците нямат място в рая…
А тук всичко и всички са си и сме си някак чужди.
Поглеждам родословното си дърво (и ние, циганите, си го имаме) - тук е посято, където деди и прадеди са поели своя първи и последен дъх. И си мисля – за тях и себе си.
Израснах в бедно семейство и в беден край. Живял съм досега скромно, но щастливо – да си беден не е срамно, срамно е да си циганин!
Вече ми е напълно ясно, че циганите са проблем както на стандарта на живот у нас, така и на икономиката на страната. На демографската криза, на националния отбор по футбол. Даже, ако не ти запали сутрин рано автомобилът, са виновни циганите.
Всичко това ме накара да се превърна в едно комплексирано дете и да съжалявам, че съм се родил такъв.
В училище и по улиците ставах волно и неволно свидетел на разговори между малки и големи. Те си говореха най-вече за това, че циганите не се къпят, че крадат, че убиват, че изнасилват и живеят на гърба на държавата и данъкоплатеца. Още тогава осъзнах, че да си тъмен, е индикация за това, че си циганин. А щом си циганин - не е готино! Разчитах на имената си и измисления си побългарен турски, за да съчиня небивалици по отношение на уж турския си произход. Но впоследствие установих, че и такъв да си, също не е добър вариант. Все едно, че имах неоспорима вина за неуспешното Априлско въстание, което пък променяше възрастта ми на 143-годишен участник в башибозука на Ахмед ага Тъмръшлията.
Налагаше се да свикна с това, че човек не избира какъв да се роди, но пък избира как да живее. А аз живеех доста стресово за крехката си възраст.
Притеснявах се дали сме си платили електричеството и винаги прилежно съдействах на инкасатора да стигне до електромера и водомера.
Водех стриктен контрол на 30-те лева надбавка, които ми се полагаха. Те бяха за мен, защото само циганските родители и семейства живееха с детски надбавки. Поне така казваха едни ядосани хора по телевизията.
В училищните празници гордо припявах “Тих, бял Дунав”, но винаги най-отзад в хора. И, незнайно защо, при участието ми в пресъздаване на исторически възстановки, винаги получавах ролята на заптие или паша, а толкова силно исках да съм революционер…
Няма да забравя и първия си учебен ден в гимназията, думите и най-вече първото впечатление на класната, което беше нещо от рода на: “Момче, като муха в кофа с мляко си!”. До ден днешен се надявам това да е била една недомислена шега.
Чувал съм, че една птичка пролет не прави, а камо ли една муха. След година се преместих в друго училище. На връстниците ми им беше насадено непоколебимото усещане, че паралелката по изобразително изкуство не е за цигани. В крайна сметка за всички беше отдавна ясно, че циганите не рисуваха, а крадяха картини.
Бях принуден да си намеря друго училище с повече деца, които са се срещали по-често с чуждостта. Колкото желана, толкова и невъзможна беше тази моя и наша интеграция.
Участвах в много училищни дейности и мероприятия, организирах подписки, анкети, даже писах и на тогавашния министър на образованието. Полагах безгранични усилия да бъда хем по-примерен, хем по-различен. Чувствах се чужд, дори и между равни. Но въпреки всичко, което правех, възклицанието спрямо мен си беше: “Брат’чед!”.
Започнах да следвам висшето си образование, бях първият студент в историята на цялата ни фамилия. За семейството си бях гордост, а за останалите исках да бъда пример.
И като се замисля - досега аз нямах случайни срещи с чуждостта - тя е мой неизменен спътник, мой учител и моя лична борба.
Знам, че ще мине време, ще отминат и години, но ще дойде и този ден, в който няма да гледаме само етикета, но ще четем и дребните букви на съдържанието. И ще съдим за човека, както по действията му, така и по делата му!
Само ви моля за едно - дайте възможност на “мухите” като мен! Не само по птичките навън разбираме, че пролетта е дошла…
* Авторът е студент в специалност “Връзки с обществеността” на Шуменския университет “Епископ Константин Преславски”.