Алберт Попов е роден на 8 август 1997 година в София. Започва да тренира ски още като 2-годишен. Има победи в неофициалните световни първенства за деца “Тополино” и “Скофия лока”, както и медали от европейските олимпийски фестивали. Дебютира в световната купа още през 2014 г., когато е едва на 17. След това пропуска един сезон заради травмите, които получава в автомобилна катастрофа в Зьолден.
През 2018 година печели първия в историята на България медал от младежко световно първенство, като завършва трети в гигантския слалом.
Вече има зад гърба си 3 световни първенства за мъже, както и участие на олимпийските игри в ПьонгЧанг (Република Корея).
През отминалия сезон два пъти влезе в топ 10 на слаломите от световната купа в Кицбюел и Шладминг. Завърши сезона 21-и в класирането на дисциплината и 66-и в генералното. Стана първият роден скиор, който участва във финалите на световната купа.
-Мечтал ли си да бъдеш нещо друго освен скиор?
- По-скоро не. Не знам, като дете не си спомням. Качил съм се на ски като 2-годишен и цял живот работя върху това да съм сред най-добрите. Може би така е решила съдбата. Но не съм имал някакви увлечения към други спортове.
- Не си ли тренирал нещо друго?
- О, разбира се. Плувал съм, играл съм тенис. Карам сърф. И колкото учудващо да звучи на хората, в училище бях капитан на отбора по баскетбол. С моя “гигантски” ръст. Играех гард, плеймейкър. В 35-о училище, което е на “Милин камък”. Апартаментът ни беше на “Добри Войников”. Но нищо не ме е привличало толкова, колкото ските.
Всяко лято, като свършехме училище, отивахме на морето и 3-4 месеца карахме сърф. Закъснявах за училище. Пишеха ми отсъствия. Аз на първия учебен ден така и не съм бил. Но сега вече за това няма никакво време. Малко почивка след сезона и започваш отново тренировки.
- Как успя да завършиш?
- В 35-о бях до седми клас. След това отидох в Австрия. Там обаче не се получи. Върнах се и започнах да уча в “Увекинд”. Това е частно училище на немски. И там вече се съобразяваха с програмата ни, с тренировките.
- А защо не се получи в Австрия? Все пак беше в едно от най-елитните училища, специализирани за скиори.
- Просто не беше нашето. Нито треньорът беше окей, нито състезанията. Оказаха се прекалено лесни. Като започнах да ги побеждавам, забелязах, че става по-различно отношението. Те не обичат да им дойде някой чужденец и
да започне да ги бие в техните спортове.
Просто нямаше какво да науча. Малко са ревниви в това отношение. Заради това решихме да се приберем в България и да продължа с Ивайло Борисов, който ме тренира от дете. Дори си тръгнахме, преди да завърши годината в Австрия.
- Идвало ли ти е да захвърлиш ските?
- Чак да ги захвърля като цяло - никога. В края на всеки сезон идва моментът на всеки скиор, в който иска да не вижда повече ски, обувки, щеки, врати. Искаш да отидеш на море, да отпуснеш. Да се занимаваш с нещо друго. Но само до началото на тренировките за следващия сезон. И започваш отначало. Физически тренировки, след това сняг. И така отминава по-голямата част от времето ти. Все още не съм изял голямата хапка, че да си кажа, че да не искам да виждам повече ските. Доволен съм от това, което правя. И смятам да не спирам, докато не стигна върха.
- Вярно ли е, че като деца сте се сърдели, че треньорът ви е женен за учителка? И тя ви е притискала да учите.
- Може да е имало подобно нещо, докато сме били малки. Наистина Калина по време на лагери ни е преподавала български език и литература. Държеше ни доста изкъсо да не изоставаме с училище. Заради това съм много благодарен. С нея взех две матури - и малката, и голямата, без всякакъв проблем. Тормозеше ни, но пък имаше за какво. Без нея едва ли щяхме да завършим училище. Караше ни да си пишем домашните и тогава тренирахме.
- Как въобще започва едно 2-годишно дете да кара ски?
- Просто. Родителите му го качват за първи път. За да е здраво, да е сред природата. Да се занимава с нещо, което му харесва. Разбира се, аз този момент не си го спомням. Но идва моментът, в който това ти става начин на живот. Приятелите ми бяха горе, в планината. Всяка сутрин ставах и знаех, че те са там и ме чакат. Нямах търпение да се кача. И няколко години по-късно се запалих истински по ските. Просто не можех да си се представя, че няма да карам.
Много хора забравят, че ските не са само спорт. Те са преди всичко здраве. Единственият спорт, който те свързва завинаги с природата. И е полезно да се карат ски дори само за здраве. Не да седиш пред компютъра и след това да се чудим защо имаме толкова болни деца.
Сега най-много ме радва, когато идват малчугани и искат да се снимаме. За да станели като мен. А това означава, че поне част от времето си ще изкарат в планината. На чист въздух и сред природата. Това да сме направили, вече е една стъпка в правилната посока.
- Сега като се качиш на хижата на “Алеко”, какви спомени ти навява?
- Веднага започваме с детските истории. Глупостите, които си правил. Веднага изскача някоя друга история. Бях страшен палавник. Все още там има хора, които ме помнят и още работят там. И най-често чувам: страшен палавник беше, ама и от теб стана човек. Имаше опити да се наводни хижата, да се взриви. Не бях от кротките. Когато станеше нещо в хижата, почти винаги знаеха, че аз съм в основата. Дори когато друг е направил пакостта.
- Това помага ли в живота?
- Всяко дете трябва да е диво. В рамките на нормалното. Днешните деца са малко разглезени и това им липсва. Трябва да имаш някаква дива жилка, за да успееш. Няма да се получи по друг начин. Някак си днес децата много лесно се отказват. Захващат се с нещо и при първите трудности спират и започват нещо ново. Няма постоянство, хъс да станеш най-добрият.
Това е много сериозен проблем. И като се добават към това и условията, които стават все по-лоши на Витоша, просто хвърляш бялата кърпа и се отказваш. Така никога няма да успееш. Трябва вътрешно да искаш да си най-добрият.
- Твоят хъс личен ли е, или има и помощ?
- Личен ми е. Никой не ме е карал да стана първи. Нито майка ми е имала болните амбиции да ме прави световен шампион. Просто винаги съм искал да съм първи - във всяко едно състезание, независимо на какво ниво. И този хъс ме докара дотук. Надявам се да ме докара и до още по-сериозни успехи. Защото вече казах, не съм отхапал големия залък.
Семейството ми винаги е било опора. И заради тях стигнах до това ниво, за което съм им истински, ама истински благодарен. Но в крайна сметка на старта не са те, а съм сам. Ако аз не го искам, няма как да се получи.
Успехите в ските са доста трудни. Много хора са свързани с тях. При мен е семейството, федерацията. Искам да им благодаря за всичко. За тази подкрепа през годините. Без федерацията и лично без помощта на нейния президент Цеко Минев трудно щяхме да се справим.
- У дома си малко в женско царство с толкова сестри. Как оцеляваш?
- Да, четири са. Опитвам се да се спасявам от време на време (смее се). Но всъщост е наистина готино. Когато си единственият мъж, доста номера ти минават. Е, понякога те хващат и след това си плащаш за дяволиите. Но пък няма по-големи фенове от тях. Зареждат те невероятно. Има го и момента с глезенето. Защото, като си сам сред толкова жени, се опитват да те глезят. И това се харесва на мъжете.
- Кога разбра, че сезонът може да се получи?
- С първото състезание. Целите ни за този сезон бяха в гигантския слалом. Защото в предния тръгнах много добре. И първото ни решение беше да се кара световна купа, но само гигантски. И когато имаме време, да се пускам и на слалом. Но откриването в Зьолден се провали заради лошото време. Отидохме в Скандинавия на тренировки. Там направихме тестовете с Камен Златков. Аз си бях ударил крака, нещо ме болеше. Но преди тестовото пих болкоуспокояващи и бях с 20 стотни пред него. Така се стигна до участието ми в Леви. Там, отново на болкоуспокояващи, направих две доста добри спускания. И спечелих точки. А целта ни за този сезон бе да взема една. А с първия старт вече бяхме изпълнили годишната задача. И така продължихме.
Рано или късно и гигантския слалом ще се получи. Видя какво стана в Банско. Бях на 2 десети от влизането във втория манш. Двете дисциплини вървят заедно. В един момент пробиваш в едната. Надявам се, че скоро и в гигантския слалом ще започнат да се случват нещата.
- Как те приеха големите имена в ските, след като наруши спокойствието им?
- Всеки един от състезателите много добре знае на колко съм години, какво съм направил като юноша, значи не им е било толкова изненадващо. Има вече някакво уважение от тяхна страна. Поздравяваме се, говориме си. Забелязаха ме.
- Кой първи те забеляза?
- Е, Феликс Нойройтер, разбира се. Но с него сме тренирали, той ме познава много добре и знае на какво съм способен. Александър Хорошилов също е изключителен човек. Може да е на 50 метра от мен, той ще дойде да ме поздрави. Защото е такъв човек. Не си вири носа, че е печелил победи в световната купа. Дейв Райдинг също е много човечен. Жулиен Лизару. Дори се познавам с майка му. Тя много ми се радва. Напомнял съм на него преди 20 години. И винаги ми се оплаква, че не му писва да кара ски. “20 години обикалям с него по състезания, уморих се, а той - айде още един сезон”, оплаква ми се тя. Изненада ме и Кристоферсен, който дойде лично да ме поздрави след шестото място. До този момент все едно не ме забелязваше.
Най-добре се разбирам с Алекс Шмит. Готино момче. Тренираме заедно. Много добър конкурент на тренировки. Дори му бях веднъж на гости. Живее до летището в Меминген. Дори то му е спонсор. Сигурно ще го поканя да дойде в България на гости.
- Всички знаят, че мечтите ти са да стъпиш на върха. Реално къде си в момента?
- В една много изгодна позиция за следващия сезон. Да атакувам отново. А наистина мечтите нямат ограничения. Като станеш веднъж първи като Хиршер, идва следващата мечта да станеш осем пъти поред първи. Но и при него има сериозна умора. И на него му е много трудно. Но не всички искат да го разберат. Дори със слабия ми втория манш в Андора го бих с няколко стотни. Заради това каза, че ще мисли доста през следващите седмици.
- Имаш ли идол в ските? За баскетбола няма да те питам.
- Всички ми се смеят, че нямам идол. Но поставете се на мое място. Аз тези хора искам да ги победя. Един ден и това ще стане. И заради това нямам идол. Възхищавам се на Хиршер за това, което прави. На победите му. От всеки можеш да вземеш по нещо. Но аз искам да съм Алберт Попов, а не някой друг.
- От кого си взел най-много?
- Всеки си има различно каране. Моето може би прилича малко на Хиршер. Но съвети съм вземал много. Особено от Феликс. Той ми е дал много съвети. Като треньори - Иво ми е дал много. Може би съм взел по малко от всеки. Драго също беше много добър човек, който ме научи на различни неща. Не съм човек, който да не се вслушва в съвети.
- Започна ли да свикваш вече с интереса към теб?
- Това е сладко напрежение. В първия момент наистина
бях малко стъписан, но бързо се оправих. Разбирам ви и вас, журналистите. Все пак от толкова години не сме имал успехи в алпийските ски. Вече започнах да свиквам. Дано има такъв интерес и когато нещата не се получат. Защото няма как постоянно да си на върха.
- В момента за какво мечтае Алберт Попов?
- За една голяма почивка. Хубава, на морето. Някъде на топло. Но всичко зависи от треньора. В началото на април ще се съберем, за да направим програмата. И следващият сезон да е по-силен от този. И по-следващият.