Напоследък БСП се връща към ролята си на революционен авангард, но има един проблем - нейното ръководство принадлежи към тежкия елит на прехода и трудно може да скрие срамния си новобогаташки произход
Президентът Румен Радев говори като обвинител, не като обединител. Не като президент, а като претендент за властта
Държавата е основният агент на развитие и затова надарените и амбициозни хора се стремят към политическа или административна кариера
За да запази позициите си и да довърши започнатата модернизация, Борисов трябва хем да озапти нездравите мераци на своите хора, хем да ги защити от свирепите атаки на озъбената опозиция
От висотата на авиацията Радев избра да слезе в калта при кашиците и това му прави чест, но изкривява лидерската му визия
- Според класация на “Икономист” България е 46-а по качество на демокрацията сред 167 страни по света, като изпреварва Полша, Унгария, Румъния, Хърватия. Експерти вече коментираха, че дължим позицията си на поведение, избягващо крайности като държава. И вие ли мислите така, г-н Александров?
- Следя от години класацията на “Икономист”, тя се прави професионално и работи с надеждни критерии. Изненадващото изкачване на България пред други източноевропейски демокрации поставя въпроса
дали ние сме се
развили, или те
са регресирали
Според мен са се случили и двете - България е напреднала, макар и скромно, и същевременно се е влошило качеството на демокрацията в Полша, Хърватия и особено видимо в Унгария и Румъния. Факът, че в период на регрес ние удържаме позициите си, е повод за умерена гордост.
- Как да го разбираме - че не сме тръгнали с другите назад?
- Точно така. Нашето преобладаващо консервативно общество прави предпазливи стъпки напред. Ние отказваме да се развиваме бурно, особено по отношение на културата и ценостите, но същевременно отказваме да се сринем към авторитаризъм и див популизъм въпреки засилващия се натиск към регрес отвън и отвътре. Тази предпазливост е проява на травматичната мъдрост, която сме натрупали във вековете на изпитания и несгоди.
- Пишат ни най-ниска оценка на политическата култура - 4,38, но получаваме 7,22 за политическо участие. Най-добре сме по електорален процес и плурализъм - близо до десетката - 9,17. Как тълкувате тези резултати?
- Между ниската политическа култура и активното политическо участие няма противоречие. По принцип ние
участваме в
политиката по
доста некултурен начин
Представете си го като матрица - можеш да си пасивен и културен, активен и културен, но също така можеш и да си пасивен и прост и активен и прост. Значителна част от политически активните българи пребивават в последния квадрант - те са трогателно прости, но за сметка на това хиперактивни.
- По какво съдите?
- Погледнете на какво заприлича предизборната борба през последните седмици и веднага ще разберете какво означава ниска политическа култура. Наместо дебат по важните за обществото въпроси публичното пространство е залято от грозни скандали, долнопробни компромати, лични нападки, люти закани и конспиративни теории. Вместо да се съревновават в полето на развитието, нашите политици се плюят, хапят, щипят и ритат по кокалчетата. При това безогледно и безотговорно въвличат в кавгите си правоохранителните институции, след което се жалват, че рейтингът им бил нисък. Този примитивизъм е проекция на цялостната култура на отношения в нашето общество - в семейството, на работното място, по пътищата и пр. По същия начин се държат простите хора, когато тръгнат да се развеждат - сбиват се за собствеността върху къщата, хладилника или децата, без да си дават сметка какви поражения нанасят на същите тези деца.
- Не ни ли стигнаха 30 години преход?
- Проблемът е там, че политическите промени се случват бързо, а културните - бавно. Ние рязко се придвижихме от периферията на една бедна, тоталитарна и репресивна империя, каквато беше Съветският съюз, към периферията на една богата, свободна и демократична общност, каквато е ЕС, и формално възприехме нейните ценности и правила на политическа организация. Политическата ни култура обаче не се е променила особено за последните 130 години, както знае всеки, който е чел Алеко Константинов. Очевидно имаме ограничен капацитет за културна трансформация и той определя ритъма, с който се отваряме към света. Когато натискът за промяна ни дойде в повече, ние се запътваме, тропваме с крак и отсичаме: Няма пък! Няма да приемем лошата Истанбулска конвенция, не щем мигранти, джендъри и права на малцинствата.
Искаме да си
друсаме мъжко
хоро в реки,
гьолища, басейни
и други водоеми. И понеже Евросъюзът, за разлика от Съветския съюз, e изключително либерален, той толерира това и не насилва да се променяме. Резултатите са налице. Същинският проблем на нашата култура обаче е отношението към властта.
- Защо?
- Защото не я използваме по предназначение, тоест за целите на развитието. Културата на сиромашки тарикатлък, с която сме закърмени и обременени, полага властта да служи, за да я употребяваш, когато я имаш, и да обясняваш с нея несгодите си, когато я нямаш. В това вярва Андрешко и затова хем мрази властта, хем й се подмазва.
Затова впрочем е толкова силен воят срещу либерализма, който натоварва индивида с отговорност. Затова либертарианските възгледи в България се заклеймяват като социопатни, а частният интерес може да се преследва единствено тайно и лицемерно, под лозунга на колективното благо. Докато призоваваме за единение и се кълнем в народа, е напълно допустимо да въртим делавери, да си дърпаме чергата един на друг и да дебнем дали прасето на съседа ще ни влезе в двора, за да му ударим ножа.
Милите отношения в коалицията “Обединени патриоти” прекрасно илюстрират този морал. От етнографска гледна точка културата на разпасания патриархат е очарователна, но в глобалния свят тя не е особено конкурентна. Ако искаме да просперираме, се налага да я надживеем, колкото и да ни е скъпа.
Вместо да се
съревновават в полето
на развитието, нашите
политици се плюят,
хапят, щипят и ритат
по кокалчетата
- Интересно е, че по начин на функциониране на правителството сме пред Италия, Латвия, Полша, Унгария, Хърватия и Гърция с 6,43 по скала от 1 до 10. Дали това носи дивиденти на сегашната власт?
- Не, защото функцията на управлението не се разбира и съответно неговите успехи не могат да бъдат справедливо оценени. Общността е отчуждена от управлението и го разглежда не като функция на развитието, а като спектакъл на властта. Административните елити не успяха да приобщят обществото към дневния ред на развитието и загубиха, или по-точно никога не спечелиха неговото доверие и подкрепа. Това се вижда в циничното отношение към Европейския парламент и изборите за него, които ни предстоят тази година. Отчуждената публика не се вълнува от европейските политики и от това как ЕС променя живота ни, а от това кой ще е първи в листата,
кой кого ще надцака
и докопа дебела
евродепутатска заплата
В масовото въображение да станеш евродепутат е като да спечелиш от политическата лотария - все едно не се явяваш на избори, а търкаш билетчета.
- Как се стигна до такава профанизация на политическото?
- В дивашките десетилетия на прехода образованите хора изоставиха своята мисия да просвещават неуките, да цивилизоват нравите, да развиват политическата култура. Не можем да ги виним - те бяха твърде заети да оцеляват в една враждебна и агресивна среда и се оттеглиха в интелектуална емиграция, затвориха се в собствен травматично-нарцистичен свят. Политическото и гражданско образование беше изоставено на произвола, тоест на няколко чужди фондации, на медиите и на интернет.
- На това ли се дължи политическото разединение?
- Политическото разединение е проекция на социалната и културна дезинтеграция. Социалните групи се затварят и отказват да комуникират помежду си, между тях цари недоверие и подозрителност. Навсякъде се отварят разломи и се издигат защитни стени - работодателите смятат, че работниците са некадърни и мързеливи, а работниците са убедени, че бизнесът ги експлоатира. Образованите - умните и красивите - презират простите, а простите се подиграват с образованите.
Преуспелите отхвърлят
провалените и
същевременно
се страхуват от тях
Лузърите, от своя страна, ненавиждат успелите и дават мило и драго да ги прецакат. Индивидуалният успех не се споделя с общността, а ревностно се охранява и умножава и затова остава нелегитимен. Зачатъците на гражданското общество бяха приватизирани и употребени за политически и корпоративни цели.
- Как изобщо се случва развитието при тази мрачна картина на обществото?
- Случва се през държавата. В дезинтегрираните общества единствената консолидираща сила остава държавата с нейния апарат. Държавата се оказа основният агент на развитие и затова надарените и амбициозни хора се стремят към политическа или административна кариера - както впрочем и всички останали. Ако искаш да промениш нещо, да оставиш отпечатък в тази страна, трябва по някакъв начин да бъдеш във властта и да платиш цената за това. В това се състои драмата на ГЕРБ - партията, която осъществява развитието през последното десетилетие и която по необходимост се превърна в партия на властта. Нямаше да е така, ако имахме развито гражданско общество и ако българският бизнес беше агент на развитие, а не просто генератор на печалби и консуматор на европейски субсидии.
- Само български проблем ли е това?
- Не, това е проблем на ускореното развитие, което задълбочава социалните и културни неравенства. В самоускоряващата се глобална икономика най-образованите, предприемчивите и интелигентните се изстрелват напред и налагат такъв темп на промяна, който е непостижим за хората с по-скромни възможности. Императивът на развитието се превръща в проклятие за онези, които губят съревнованието. Необузданата меритокрация поражда не просто различни класи, а
различни
“породи” хора,
които имат
все по-малко
общо
помежду си
Това поставя под въпрос базисните принципи на човешкото съобщество - как се удръжат такива различия в едно цяло? Когато дистанцията между напредващите и изоставащите нараснат драстично, неравенствата се налага да бъдат коригирани, за да не се взриви обществото. Цивилизованият начин е изоставащите да бъдат приобщени към развитието и успеха. На макрониво това е задача на политиците, а на микрониво - на социалните работници, професионалистите по възстановяване на социалната кохезия. Разрушителният изход е през революционно сътресение, което занулява постиженията на успелите, засища гнева на губещите и връща общността в изходна точка.
- Нас чака ли ни нова революция?
- За да има революция, е необходим революционен авангард, който да мобилизира гнева на масите и да поведе конспиративна борба срещу властта. Напоследък БСП се връща към тази своя традиционна роля, но има един проблем - нейното ръководство принадлежи към тежкия елит на прехода и трудно може да скрие срамния си новобогаташки произход.
- Впрочем как обяснявате зачестилите побои над представители на властта - полицаи, горски и дори военни?
- Просто най-прецаканите, най-освирепелите и подивели хора от гетата искат да набият властта. Конфликтът между овластените и обезвластените е най-остър именно на интерфейса между гетото и институциите. Понеже не могат да докопат политиците, озверелите несретници налитат на всеки представител на държавата, който се опита да им наложи реда на обществото, от което те са изкючени.
- Мнозина тълкуват силно критичните към властта изяви на президента Румен Радев като заявка за нова формация. А вие?
- Президентът също иска да бие властта, макар и не от гетото, от самия център на тази власт. Наистина, напоследък той говори не като обединител, а като обвинител, не като президент, а като претендент за властта, което предполага нов политически проект. В негова защита ще кажа, че дълбоките социални и културни разломи поставят политическото лидерство в сложна ситуация. Както казах, има много българи, които се чувстват изключени, провалени, измамени и гневни. От другата страна са онези, които се развиват, просперират, чувстват се успешни, и те никак не са малко. В отровната публична среда на България тези две групи не си говорят, а се хейтят. Това прави трудно постигането на единение, за което призовава президента. Той видимо е в дилема дали да вземе страна в конфликта, или да се държи като арбитър, което означава да критикува недостатъците на управлението, но и да признае неговите успехи. Очевидно му е трудно да удържа баланса и се поддава на изкушението да заеме страната на гневните и губещите, но така губи успелите и активните, защото обезценява техните усилия и постижения.
- Толкова ли е трудно да се намери баланс?
- Трудно е. Удържането на противоречията в дезинтегрирано общество не е проста работа, това е висш пилотаж на политическото лидерство и изисква бинокулярна перспектива. То е все едно да си едновременно
командир на ескадрила
в небето и на пехотата
в калните окопи;
да виждаш реалността и през погледа на елитите, и през погледа на лумпените. От висотата на авиацията Радев избра да слезе в калта при кашиците, и това му прави чест, но изкривява лидерската му визия.
Предпочитам така да си обясня неговото залитане към конфронтационна, обвинителна и заканителна реторика, а не с това, че не си е получил любимия самолет, че изпълнява инструкциите на Решетников или някой лукав съветник му мъти акъла. Във всеки случай този дисбаланс е проблем на неговото лидерство.
- Досега имали ли сме лидер, който да удържа баланса?
- Продължаваме да го имаме в лицето на Борисов. Удържането на баланса е политическият свръхприоритет на премиера както във вътрешен, така и в международен план. Той се опитва, и в голяма степен успява, да бъде във връзка с всички - хем народен човек, хем знае номерата на елитите, хем има приказка със световните лидери - и на това се дължи феноменалният му успех. Дългото присъствие във властта обаче неизбежно създава псевдоелитарна нагласа сред управляващите и започва да дразни и отчуждава значителни социални групи. Борисов е наясно с този риск и изрично предупреди актива на ГЕРБ да не се увлича в елитарните си напъни. Сега е изправен пред сложна задача: за да запази позициите си и да довърши започнатата модернизация, той трябва да озапти нездравите мераци на своите хора, като същевременно е длъжен да ги защити от свирепите атаки на озъбената опозиция. Предстои да видим как ще се справи с това предизвикателство.
CV
Харалан Александров е роден през 1967 г. в София. Завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски"
Има защитена докторска степен по антропология в България и по организационни изследвания във Великобритания.
Преподавател е в НБУ.