Няма методика за обследване в България. Теорията
е отдавна отхвърлена в САЩ и Западна Европа
В “24 часа” се получи писмо от Ана Лилкова, Галя Дойчева и “няколко майки, които се страхуват да застанат с имената си”, по повод статията в “24 часа” “Номерът с отчуждението - как разведени си вземат децата от попечителя”:
Измислен от един “баща” - Ричард Гарднър, американски психолог, блудствал с дъщеря си в САЩ, синдромът на родителско отчуждение (ПАС) е въведен от него, за да “обясни” на съда нежеланието на дъщеря си да контактува с него, като прехвърля отговорността върху майката, опитвайки се да скрие собствените си блудствени действия. Този “синдром” обаче не е признат, нито изследван от психологичните или психиатричните школи в света, а е псевдонаучна теория, медикализиране на социален феномен, демонизиране на някои процеси, които могат и най-често се случват нормално и по ред причини извън отглеждащия родител. На чисто езиково ниво самият термин ПАС лепи доста неприятни етикети, асоциира детето с нещо болестно, а езикът може да форматира мисленето.
За ПАС няма писано в нито един peer-reviewed журнал, като направо от въвеждането си този болестен етикет се изпробва върху съдебната система.
И в САЩ нанася
огромни поражения
– десетки хиляди насилници успяват да вземат децата, много от децата са умъртвени, други са ограбени до живот и са развили сериозни психологични, дори психиатрични заболявания. Трети просто са със съсипана психика и невъзможност да живеят нормален живот, изпадат в депресия, без да могат да общуват нормално, да изграждат връзки и приятелства до края на своя живот.
“Синдром” е термин от медицината и психологията, който означава съвкупност от признаци, явления и симптоми, свързани с болестно състояние и проявяващи се едновременно. Характерното за синдромите е, че при засичане на един или част от симптомите им останалите лесно могат да се предположат. С думата “синдром” се обозначават заболявания (синдром на Клипел-Файл - рядко вродено заболяване, което се характеризира със сливане на няколко от шийните прешлени, синдром на Корсаков – заболяване, свързано с получаване на алкохолна енцефалопатия, синдром на Даун и т. н.).
В такъв смисъл ПАС не е диагностициращ синдром, не се свързва с определени патологични процеси, били те психопатология или пък морална или обществена грешка. Напротив! ПАС може да го има и при напълно морални, естествени и логични процеси.
Често в процеса на раздяла единият родител отмъщава на другия родител от ревност, злоба или чисто психопатично поведение. Спира да търси и неглижира децата си с години или системно ги нагрубява, не зачита тяхната личност, започва да завежда дело след дело на бившия си партньор, да пуска жалби до полиция, прокуратура и други органи с всевъзможни обвинения и искания с единствена цел да подчини този родител на своите желания, а грижата за психичното и физичното здраве на децата остава настрана.
По-често това
прави бащата,
който, изгубил контрол над бившата си половинка, започва да използва детето като инструмент. Защото единствено чрез детето може да се намесва и съсипва живота на бившата си партньорка при вече приключили взаимоотношения.
Третира детето с неприемливо отношение на принуда и незачитане, а майката - с неуважение, грубост и мъст. Често следва забрана от страна на бащата детето да пътува в чужбина дори за състезания, детски лагери, почивки, противопоставя се на това да посещава спортни занимания, уроци и т. н., под претекст че занятията съвпадат с постановения от съда режим на лични отношения. Такъв е случаят и на децата на Галя Дойчева, които повече от 3 г. се борят чрез съда да спечелят гарантираното им от законите на Европейския съюз право да пътуват извън пределите на родината ни. Бащата в този случай губи делото - Върховен съд постановява окончателно съдебно решение, като замества съгласието му и така децата вече могат да пътуват свободно извън България, без да е необходимо разрешение от баща им.
Но страшното в такива случаи е, че неотглеждащият родител, претендиращ ПАС, на цената на войната с отглеждащия родител не осъзнава колко стрес и сълзи носи на децата си. Това е отношение, крайно неприемливо за едно дете, жадуващо за спокойно и щастливо детство заедно със своите връстници и приятели, и то неминуемо води до естествено възникване на т.нар. ПАС.
Много често след раздяла, водени от чувство за реваншизъм, родителите, на които не са присъдени родителските права, започват агресивни кампании за очерняне на другия родител, като подават фалшиви сигнали и принуждават децата и бившите си половинки да ходят постоянно по разпити, да пишат обяснения в полицията и други институции.
В така създадената ситуация от неотглеждащия родител на множество преписки и дела децата биват разпитвани многократно от органите на полиция, закрила на детето, съд, преминават през десетки експертизи. Дете, поставено в тези тежки условия на война между родителите, започва постепенно да губи доверие в родителя, причиняващ целия този стрес и ежедневен тормоз. А “експертите” ползват това, за да “лепнат” на детето популярния синдром и да прехвърлят отговорността на отглеждащия родител.
Цитираният казус на Галя Дойчева е поредният случай на злоупотреба с понятието “родителско отчуждение”, като случаят касае травматизъм от преживяно домашно насилие, но се разпространява от бащата като “родителско отчуждение”. Владислав Живков печели делото за родителски права срещу бившата си съпруга, която над 10 г. е малтретирал физически и емоционално пред децата си, но това той успява да направи с фалшиви обвинения за блудство от страна на новия ѝ съпруг и “експертна оценка” за родителско отчуждение, направена, без вещите лица да използват никаква методика за целта.
Децата години
наред са разпитвани
в полиция, прокуратура, синя стая, от социални работници, психолози, психиатри, като фалшивите обвинения са категорично отхвърляни от експертите, но това не спира бащата да продължава и към момента да петни имената на децата си, използвайки клевети по всевъзможни канали, телевизионни изяви, статии във вестници, публикации в социални мрежи.
А болката и травмата, която бащата нанася на децата си с фалшивите обвинения, съвсем естествено отблъскват и отвращават децата – получава се естествен процес на отчуждаване. Точно тук бащата се възползва от модерния похват за печелене на родителски права, позовавайки се на възникналото нежелание на децата да контактуват с него - процес, неизбежен и съвсем логичен и естествен предвид хронично упражняваното психично насилие над тях. Така печели в съда родителските права.
Когато детето бъде оклеветявано публично от баща си, незачитано, нагрубявано или когато не получава нужното му разрешение от бащата да пътува на летен лагер в чужбина с другите деца, когато бащата спира детето от посещение на любим спорт/занимание, защото “се пада в режима на лични отношения”, или когато бащата не зачита майката, но за сметка на това детето бива разпитвано, обследвано и пр. във връзка с делата, които този баща води, у детето естествено започва да се изгражда нежелание да поддържа този контакт – той му носи негативи и го ощетява.
Това далеч не може да се опише нито като грижа, нито като родителска обич, нито като заинтересованост. И никой в обществото няма полза отговорността в тези случаи да се прехвърля върху майките и децата, които да плащат за последствията. Това е психически тормоз, удобно неразпознаваем за съда, защото се оправдава с “правото на всеки да води дела”, а всъщност представлява злоупотреба с права, като крайната цел на тези “татковци” не е да бъдат с децата си, а да сринат и унищожат психически, емоционално и дори физически майката – може би заради ревност или от чиста злоба и омраза.
Именно това може и в повечето случаи става причина за ПАС – не поради “ниския капацитет на отглеждащия родител”, както заключават в България, а поради реваншисткото, аморално поведение на бащата към майката и децата!
В САЩ и Западна Европа отдавна са разбрали, че това е единствено метод за спекулация в съда и няма нищо общо с родителското отношение. Там тази мода отдавна е преминала и вече рядко се използва.
От подобни родителски конфликти обаче много хора (най-вече експерти и психолози) се облагодетелстват. Семейните дела до голяма степен започнаха да се решават въз основа “на експертиза”, писана от извънсъдебно лице – психолог, на когото лесно може да се оказва влияние. Съдебният състав постановява това, което е записано в експертизата.
През подобна “приватизация” на съда са преминали и в САЩ, и в Западна Европа. Видно и от материала, публикуван на 11.12.2018 г., в България
психолози пишат
становища въз
основа на
“видеоклипове”
и единствено въз основа на твърдения на единия родител, без дори да провеждат среща с другия, констатирайки наличие на родителско отчуждение, без да се провежда каквото и да било обследване на семейството. Такова е констатирано чрез незнайни методи и при дете кърмаче на 1 г. и 8 мес., което все още не може да говори, рисува и разбира сложна реч и е естествено привързано към майка си. Няма нито едно вещо лице в света, което може да констатира наличие на ПАС без обследване и теренно наблюдение на детето в контакта с двамата родители. В България това не се случва.
В България няма стандартизирана методика за оценка на родителско отчуждение. По света оценката за родителско отчуждение се прави от фамилни психотерапевти, регистрирани по надлежния ред в съответната асоциация, а обследването се провежда по строги стандарти. Но в България няма никакъв стандарт по този въпрос.
За обследване на отчуждение се прилага задължително наблюдение на децата с двамата им родители, на социални ситуации от живота на децата, например училище, художествени дейности, спортни занимания, извънучилищни курсове, прави се разпит на учители, треньори, педагози, за да се установи дали са виждали у децата агресия. В България оценка се прави само по предоставен от бащата видеозапис на детето, незнайно как придобит, в какви условия и в какъв контекст и изобщо незнайно дали лицата на клипа не са просто актьори, като това без скрупули се ползва от иначе отговорни по закон вещи лица!
А ние се питаме – защо нито един баща не се е заел да доказва наличие на ПАС при дете с увреждания, което дете този баща с лекота и дори радост е оставил на майката да го гледа? Защо от отделите за закрила на детето не поставят тези деца в риск от настъпване на родителско отчуждение и не задължават бащата да се грижи за детето така, както е определено в съдебно решение? Защо психолози не пишат експертизи децата с увреждания да бъдат дадени за отглеждане на бащите им поради развит синдром на родителско отчуждение.
Защо този удобен “синдром” се използва само в случаи на добре отгледани деца, щастливи, здрави и добре развити? Защо най-често към този манипулативен и нечестен метод за спечелване на дело за родителски права прибягват бащи със завидни доходи, много свободно време, връзки в съдебната и свързани към нея системи и са крайно агресивни към бившите си партньорки? Има много “защо”, а отговорите са доста нелицеприятни за нашето общество.