(Разказ по мотиви от Уди Алън)
Драги Тео,
Знам, че си изненадан да получиш това писмо от мен. Отдавна не съм ти писал. Вече не съм зъболекар. Реших да стана архитект. Намерих си работа в София – това е един град на магиите, който неразбираемо за мен все още остава непознат за колегите художници. Всъщност при първата си разходка из кварталите му реших, че Салвадор и Пабло са творили тук. Това е меката на кубистите и сюрреалистите. Даже на дадаистите. Но и много соцреализъм има в тоя град, много постмодернизъм, оп арт, поп арт и даже малко рококо. Убеден съм, драги ми приятелю, че всички художествени течения на последните три епохи са намерили дом в тази мъглива балканска столица и е крайно време колегите да ме последват и да се преселят тук. Казах, че София е град на магиите и мога да се подпиша под това. Тук всичко се появява и изчезва по чудотворен начин. Понякога няма вода, друг път ток, там, където по план трябва да има парк, има мол, а където трябва да има мол, пак има мол... Толкова е вълнуващо да разглеждаш градоустройствения план. Сърцето ми се разтуптява всеки път, когато видя предложенията на местни колеги-архитекти така, сякаш съм открил неизвестна картина на Леонардо. Тези хора работят с истински размах, Тео. Не си губят времето с дребни детайли като тротоари или павенца. Да, Тео, Салвадор би примрял от завист, ако имаше шанса да види творбите им. Никога не съм виждал по-изчистено нихилистично отношение към красотата, по-голямо влечение към абсурдното, такава тотална анархия и отрицание на естетични норми! А силата на провокацията и чувството им за хумор са разтърсващи. Софийските архитекти се придържат към всички норми на дадаизма, а най-вече не влагат конкретни послания в творбите си. Зрителят сам трябва да реши какво вижда. Парк като в градуостройствения план, или квартал с 40 десететажни блока.
Вчера разгледах новостите по централния им булевард „Граф Игнатиев“. Наредили са едни бетонени перки от двете страни на трамвайните линии, които ми напомнят за работата ми като зъботехник. Сякаш видях моста в устата на любимата ми мис Мейпъл. Избухват внезапно и във всички посоки, точно като зъбите, които й направих. Помниш ли, писах ти за онези необуздани зъбни протези, оформени като огнени пламъци... Даже ме гложди леко подозрение, че някой е копирал работата ми, но в друг мащаб. Добре, че същите хора са автори на площада пред църквата „Св. Седмочисленици“, за да не се усъмня наистина. Плочките са спираща дъха композиция... Знаеш, Тео, че понякога имам епилептични припадъци и те ги отключиха. Но въпреки това оцених тази вълнуваща работа. Напомня ми по нещо на Дега и неговите тъжни пияници. Същото тихо отчаяние, същата пречупена светлина. Гледаш площада и те обзема горко примирение, чак ти се иска да си сипеш абсент. После се обръщаш към Графа и в главата ти избухват каменните пламъци, обземат те почуда, ражда се революционен порив... Никога досега не съм преживявал толкова отблизо работата на колеги, които могат в рамките на един град да те потопят във всички възможни емоции, а накрая да не ти остане нищо друго освен да си отрежеш ухото. Да, Тео, това в писмото е ухото ми. Отрязах го пред НДК след ремонта. Не знам как да нарека това течение – може би футуристичен социалистически ренесанс? Пластмаса и мрамор в едно, кал и цветя, мокет и кристални полилеи – гуляй на противоречият! Победа на селянина над града. Пълно сливане на Европа под формата на средства и Балканите под формата на умения. Апотеоз на абсурда! Бих казал, че това е чист кубизъм. Сякаш Жорж Брак и Пабло Пикасо лично са направили този ремонт по всички правила на кубистите – пълно отрицание на класическата концепция за красота, отказ от пропорциите, не разглеждат плочките и парапетите от един ъгъл, а дават възможност на зрителия да ги види и отдолу и отзад. А когато е заледено, пешеходците изчезват внезапно в смога и ги виждаш отново чак на другия край в най-различни наивистични пози. Счупени крака, ръце, зъби завършват тази гениална композиция, която трябва да видиш с очите си, приятелю!
Очаквам те в София, градът на изкуството!
Твой Винсент