Публичното развенчаване на героите му, които обичат да размахват високомерието и кича си
БИ БИЛО по-достоверно, ако Баневи, Арабаджиеви и тям подобни останат в народната памет като сапунен сериал, иначе на бъдещите поколения ще им е трудно да си ги представят като реални личности, на които бутафорията им идва отвътре, а не по сценарий. Няма здрав разум в идеята да въплъщаваш доброволно, с гордост, радост и вдъхновение най-лошите страни на българския преход: мрачното наследство на Държавна сигурност, имитацията на свободен пазар, разграбването на капитала, войнстващата посредственост. И да се превърнеш накрая в еманация на постсоциалистическата депресия. По един калъп са.
Николай, агент на ДС, стругар в завода за релета в Харманли, назначен от бащата на първата си жена; приватизира и проваля всичко, до което се докопа, явява се на избори за президент, събира по-малко гласове от Митьо Пищова. Когато го питат как му се е отразила кризата, отговаря, че е слязъл от самолета и се е качил на майбах.
Евгения от Стара Загора, третата му съпруга, бивша секретарка, отраснала в бирена фабрика; става кандидат за евродепутат, обявявайки в тв интервю: “Майбахът ни е от 10 години, ние също обедняхме много.”
Героите са убедени в своето превъзходство над останалите, не се срамуват от делата и дълговете си, отдавна са загубили чадъра от силни приятели и застъпници, но какво от това, щом са потопени в лукс? Живеят със самочувствието, че са жертви на чужди грешки, надарени са с чувство за безнаказаност. Затова днес никой не се трогва, че на едните полицията им е по петите, а другите вече са арестувани в Ница за финансови престъпления. Песни за тях не се пеят, високомерието им толкова отдавна е дотегнало на обществото, че единствената му реакция е да се весели и злорадства на техен гръб.
Не че са последните, проиграли шансовете на комунистическата номенклатура, но дано поне публичното им развенчаване сложи най-сетне край на голямото плюскане, започнало от 90-те години на миналия век.
Като се загледаш, всички назначени от комунистическата номенклатура бизнесмени имат сходен селски произход. Те не са деца на елитни, образовани и рафинирани партийни величия от ЦК на БКП, сред тях няма завършили в Москва и написали научни трудове, напротив. Олигарсите на партията майка произлизат от семейства на заслужили, но по-прости другари. Бащата на Николай Банев примерно е известен като “най-младият” официално признат антифашист в Хасковска област”, полковник от Държавна сигурност. Очевидно, подбирайки лицата на бизнеса, стратезите на прехода са търсили герои, които да не бият чак толкова на очи, да изглежда сякаш сами, с тези две ръце като Рокфелер са натрупали богатствата си. Имиджовите статии за тях винаги акцентират върху самодоволната легенда: “От стругар милионер”. Тя им носи самочувствието на избрани, дипломи и таланти никой не им е търсил.
Подборът по тези критерии обяснява защо самозванците през цялото време се излагат и вместо да вдигат авторитета на своята прогресивна класа, печелят само презрение. Те не са получили качествено домашно възпитание, нямат представа как трябва да се държат в обществото, говорят глупости пред медиите. Но най-лошото е, че не знаят и как да живеят с подарените пари.
Според техните харманлийски и асеновградски представи, застинали в миналото хилядолетие, богаташът трябва да се държи като римски император по време на оргия, иначе авторитетът му страда. За какво да живеят, ако не размахват благополучието си пред всички?
Когато държавата изпадна в криза, те дразнеха, днес изглеждат жалки, трагични образи на една бавно отминаваща епоха. Като петната от мазут, изпълзели от потънал преди 100 години кораб край Созопол.