Когато разбрах, че всъщност вземат по 2250 евро от семейство, се почуствах прецакана – такава наглост не бях виждала през живота си
Йорданка Буюклиева е от Варна, дълги години е работила като продуцент на културни събития. Започва работа във фирмата „Кеър 4 ю” на сестрите Силвия и Тереза Мюлер през юли 2015 г., като в последствие сключва договори с други две от фирмите им и работи като социален асистент на възрастни хора в Белгия. Г-жа Буюклиева се обади в „24 часа”, след като е прочела съвместното ни разследване с белгийски и холандски журналисти, поредица от което публикуваме от 29 май насам (виж карето в края на интервюто) . Тъй като сестрите Мюлер продължават да набират и изпращат българи в чужбина, предаваме разказа на г-жа Буюклиева, за да може да подготвим хората, които кандидатстват за работа, за проблемите, които ги очакват. „24 часа” разговаря и записа разказите на над 10 жени до момента, пострадали от неплащане на реална заплата и лошо отношение. Някои от тях вече осъдиха фирми на сестрите Мюлер и получиха неизплатените си заплати. Други се подготвят да подадат колективен иск. Вижте тук отговорите от Инспекцията по труда на въпросите ни, както и резултат от предишните 24 проверки на Инспекцията по труда във фирмите на сестрите Мюлер, която се провежда съвместно с НАП и започна ден след първата ни публикация по темата. Неколкократно – в Белгия и в България, каним сестрите Мюлер да изкажат своята гледна точка по темата. До момента те отказват. Готови сме да публикуваме позицията им веднага, щом ни я предоставят.
- Г-жо Буюклиева, в кой офис на сестрите Мюлер кандидатствахте за работа и кога?
- През 2015 г. отидох в офиса им във Велико Търново, на бул. „Магистрална” 5, на петия етаж. За тях разбрах случайно, от обява във вестник, фирмата се казваше “Кеър 4 ю“ (в превод „Грижа за теб”) . Казах си – защо пък да не опитам - но не хранех особени надежди, защото бях в пенсионна възраст. Чувала съм, че тези фирми търсят по-млади жени, по-бързи и пъргави. Все пак реших да опитам. В офиса ме разпитаха – какво съм учила, работила, имам ли някакъв опит, езици...Казаха ми – ще предадем за вас на г-жа Мюлер, ще ви се обадим до няколко дни. Естествено, никой не ми се обади, затова реших да звънна аз и да ги питам за резултата от интервюто. Неочаквано служителката ме свърза директно със Силвия Мюлер. Тя ме разпита за същите неща, които ме питаха в интервюто и аз останах с впечатление, че никой не й е докладвал за мен до този момент. Силвия Мюлер ме изслуша много внимателно, беше изключително любезна. Това ме успокои до голяма степен, защото всеки от нас е чувал за онези фирми, които те изпращат в нищото и се оправяш после сам. Със Силвия Мюлер се разбрахме да се видим отново в офиса им във Велико Търново, но по-нататък, защото си подготвях нещата за пенсиониране. Срещнахме се лично в началото на май 2015 г., в същия офис на бул. „Магистрална” 5 във Велико Търново. Там директно ми заявиха, че са ми намерили адрес за работа в Белгия – „Готова ли си да тръгнеш?”.
- Сигурно сте се зарадвали, че ще имате работа и то в чужбина?
- Бях много изненадана от бързината на уреждане на нещата. Помолих ги да изчакат, защото не бях готова, имах семейни неща за уреждане. Разбрахме се да започна от 1 юли. Обясниха ми, че ще получавам 650 евро стартова заплата. Когато си притиснат в ъгъла – както беше моето положение – обстоятелствата, а не желанията ни, са тези, които определят съдбата ни. Подадох предизвестие във фирмата, в която работех, и от 1 юли бях на разположение на сестрите Мюлер. Въпреки че ме убеждаваха, че ще ме изпратят бързо в Белгия, заминах чак в края на месеца, на 29 юли.
- Подписахте ли договор?
- Да. Когато отидох да подписвам, ме изолираха в една малка стаичка. Секретарката на фирмата ми донесе папка с много документи, всеки в по 4-5 екземпляра. Каза ми: „Гледайте тук, колкото ви е възможно и подписвайте. Ако имате въпроси – питайте”. Но на практика щом я попитах нещо, отговаряше – това може да ви отговори г-жа Мюлер – госпожа Мюлер обаче я няма. От документите, които подписах, най-голям брой бяха декларациите. Декларирах, че ще пазя фирмена тайна. Че няма да разпитвам фамилията, в която ме изпратят в Белгия. Декларирах, че ако случайно дойдат на проверка от белгийските власти, няма да показвам нищо друго, освен разрешителното си за работа и дневния режим.
- Задължиха ви да не показвате никакви други документи пред белгийските проверяващи? Включително договора и заплащането, по което работите?
- Разбира се. Изрично беше подчертано във всеки документ, който ме задължиха да подпиша – че нямам право да давам информация за дейността на фирмата в България, нито да си показвам личния договор. За всички въпроси от проверяващите трябваше да насочвам към управителя на фирмата. Това беше изрично изведено в отделна точка. Подписвах, подписвах...,това беше по първия ми договор със сестрите Мюлер – с фирма “Кеър 4 ю”. Вторият ми договор беше с „Моленбург” ООД. Третият – с фирма „Лавато”...
- Чакайте малко – защо е било необходимо да подписвате договори с толкова фирми на сестрите Мюлер?
- Това попитах и аз – нали съм ваш служител чрез фирма “Кеър 4 ю”, за какво са тези нови договори с „Моленбург” и „Лавато”? Момичето в офиса ми обясни, че всъщност това е една и съща фирма, но на едната фирма се води управител едната сестра Силвия, на другата – другата сестра Тереза. В последствие разбрах, че според българското законодателство те нямат право като техен служител да ме командироват за повече от 6 месеца да работя в чужбина. По тази причина, след като си изкарам първите шест месеца в чужбина, автоматично се връщам за 20 дни в отпуск в България, след което ме командироват в същото семейство в чужбина отново – но вече преназначена като служител на друга тяхна фирма – за да не се губи клиента.
- Тези методи на сестрите Мюлер притесниха ли ви?
- Разбира се, но бях в много притеснено положение материално и се страхувах да ги питам за това. Още повече, че две години по-късно се запознах на летището с една колежка, която се оказа че въобще не си е идвала в отпуска повече от година и половина. Попитах я как издържа, не й ли е мъчно за семейството й в България. Казваше се Живка, от Панагюрище – обясни ми, че била вдовица, синът й бил пораснал – и нямало нужда да се връща...По-големият проблем е, че с многото документи, които трябва да подпишеш, накрая в папката ти се оформят 3-4 ордера за плащане – празни, без вписана в тях сума. Това силно ме впечатли и аз попитах – тъй като да те принуждават да подпишеш празен ордер, това е просто върхът на нахалството – попитах защо трябва да го правя. Обясниха ми, че това се прави с цел ако поискам отпуск, фирмата да има оправдателен документ за даването на аванс. На мен така и не ми се наложи да взема аванс, но ордерите останаха подписани.
- За каква заплата подписахте договор?
- Първият път – през 2015 г., ми беше обяснено, че ще получавам 615 евро. Попитах за възможност за бонуси, стимули...Отговориха ми, че в договора не е предвидено, но, ако фамилията Мюлер са доволни от мен, те биха могли да ми дават и допълнително пари – по Коледа, за Великден, за рождения ми ден – по 50, по 100 евро, колкото решат.
- Някой обясни ли ви, че минималната заплата в Белгия е значително по-висока от тези 650 евро? И че според законодателството там работодателите ви нямат право да ви плащат по-малко от минималната заплата за Белгия?
- Категорично не. Тези неща ги научих в Белгия, много месеци по-късно, защото в началото много ме беше страх да питам и да се интересувам – заради декларациите за конфиденциалност, които подписах. Най-интересното е, че съвсем случайно научих каква всъщност сума превежда белгийското семейство на фирмата на сестрите Мюлер.
- Как стана това?
- Беше някъде на четвъртия месец от престоя ми, първите 6 месеца. Част от задълженията ми бе да прибирам и поднасям пощата на мадам, за която се грижех в Белгия. Една много интелигентна и приятна жена, с която се разбирах много добре – затова и останах дълго време при нея. Мадам си преглеждаше пощата, прибираше я в чантата си и я предаваше на дъщеря си Ана-Мари – когато я посещаваше, защото тя плащаше сметките. Един ден, след като си тръгна Ана-Мари, забелязах до фотьойла на мадам изпаднала една бележка. Почиствайки, дори я смачках и хвърлих в коша. В един момент обаче прецених, че може да е нещо важно – за електричеството или телефона. Затова отидох и я извадих. Разгърнах я и с изумление установих, че това е документ за превода от семейството към банката, за плащането към фирмата на Мюлер „Лавато” ООД. Като видях сумата вътре, изпаднах в шок – дори отидох да си взема очилата, за да проверя по-добре. Така установих, че белгийското семейство превежда 2250 евро на Мюлер, от които аз получавам 650. Това е по-малко от една трета. Такава наглост не бях виждала в живота си! Не можех да повярвам, че съм толкова прецакана.
- Опитахте ли се да попитате сестрите Мюлер защо ви прецакват така?
- Нямаше как да ги попитам. Знаех, че ако звъна на телефона в офиса, ще ми кажат – вие нали сте подписали договор за такова заплащане, какво искате сега. Както казах, тогава не знаех, че по законодателството в Белгия нямат право да ми плащат толкова малко.
- Какво направихте?
- Бях потресена от тази несправедливост, три дни се чудех какво да направя. В неделята дойде дъщерята на мадам и аз споделих с нея. Обясних й, че българската фирма буквално ме ограбва, но съм подписала такъв договор, без да знам същност колко получава фирмата за моята работа. Освен това договорът ми бе за 8-часов работен ден, но според дневния ми график аз първо почивах само един ден седмично, в четвъртък – като и в този ден бях длъжна да направя сутрешния тоалет на мадам, което всъщност е едно от най-обременителните неща. Второ – бях на разположение реално по 24 часа в денонощието, а не по 38 часа седмично, както пишеше в договора ми. И като капак ми плащаха мизерна част от това, което изработвам – бях потресена.
- Имаше ли и други „приятни” изненади?
- Когато подписвах договора, от фирмата ми обясниха, че ще имам платен отпуск, фирмата ще плати застраховка ми, както и пътните – отиване и връщане до Белгия, както и за пътя от и до летището. Но и това се оказа съвсем не така. Например когато си тръгваш към България след 6 месеца, наистина идват и те карат на летището. Но ако полетът ти е в 6 или 8 ситринта например, те те вземат в 8 – 9 часа предишната вечер и те оставят за цяла нощ на летището. Стоиш 12 и повече часа на летището, там има наркомани, пияници, всякакви. Когато попитах редно ли е така да постъпват, директно ме отрязаха – ти какво искаш, да ставаме заради тебе в 3 часа през нощта ли, само и само да ти е удобно! Проблем се оказа и застраховката, която уж фирмата трябваше да ми плаща. Плащаше я, да – но от моята първа заплата, от която реално не виждаш почти нищо, вземат си ги за едно или друго. Обясняваха ми от фирмата на Мюлер, че ми плащат самолетните билети. Впоследствие се оказа, че билетите се плащат не от фирмата, а от семействата, в които сме настанени. Това го разбрах от разговор с дъщерята на мадам.
- За каква заплата работихте реално?
- През юли 2015 година подписах договор за 650 евро. През 2016 година ни вдигнаха заплатите със 100 евро.
- След като разбрахте колко плащат семействата на фирмата, предприехте ли нещо?
- Пред фирмата въобще не съм повдигала този въпрос. Аз знаех какво ще ми се отговори. За първи път в живота си отивах да работя в чужбина. В България ти се говори едно – за всички въпроси, които имаме, ни бяха казали да звъним на координатора в Брюксел и той е длъжен да ни отговори. Когато отидеш там, разбираш, че буквално си „закопчан” 24 часа. Цял живот съм работила с хора, за мен комуникацията е от изключителна важност. Там в един момент разбрах, че през цялото време съм с мадам, за която се грижа - една възпитана жена, интелигентна, но съм 24 часа само с нея. На мен ми е нужна комуникация. Мога да изляза само в единствения ми почивен ден. Звъннах на координаторката в Брюксел, за да й споделя, че ми е неприятно – никой не се интересуваше жива ли съм, умряла ли съм. На третия ден ми върнаха обаждане. Казах им, че се чувствам сама, като изоставена. „Ми за какво да ти звъним, като няма проблем. Ще звъниш само ако има проблем”, беше отговорът. Тяхната цел е да сключат договор с белгийския клиент, да намерят човек тук, в България, да го „хвърлят” там и да го забравят. Аз поне така се чувствах.
- Кога разбрахте каква е минималната заплата в Белгия и че са длъжни да ви плащат най-малко толкова?
- Това нещо го разбрах случайно. В почивния ми ден – обикновено беше четвъртък – идваше да ме заменя една белгийка - жена, която се познава от години със семейството и е техен доверен човек. Разговаряйки с нея, аз й споделих, че съм в много нелепо положение и че семейството плаща много пари, а аз не взимам почти нищо. Когато й казах колко получавам, тя просто се изуми. Каза ми : „Йорданка, не е възможно. Минимумът, който трябва да се дава в Белгия, е 1 500 евро”. Тогава всъщност разбрах, че съм далече под тази сума.
- Въпреки това вие сключихте още 2 пъти договор с тях?
- Повече даже. Аз бях сигурна, че като се прибера в България, ще отида в офиса, ще говоря с тях и ако те не са съгласни да ми увеличат заплатата, аз просто ще намеря друг изход. Обаче пак обстоятелствата – като се върнах, мъжът ми получи инсулт, пак ни трябваха пари и аз реших, че ще подпиша за последен път. Тогава ги изговорих тези неща и те казаха, че ще ни увеличат заплатите от 1 януари.
- За каква заплата подписахте тогава?
- В договора пишеше 700 евро. Най-много съм получавала 1545 лева.
- Като се върнахте в България, видяхте ли се със сестрите?
- Не, отиваш в офиса, посреща те секретарка, струпва ти документите, подписваш и толкова. Допълнително ти съобщават по-късно само датата на заминаване.
- Как се разделихте със сестрите Мюлер?
- В крайна сметка аз не влязох в конфликт с тях. Когато разбрах за тази мижава заплата, която ми дават, бях готова просто да напусна. Ние обаче си допаднахме много с жената, за която се грижех в Белгия. Обясних на семейството за каква сума съм подписала договор и че фактически съм в капан. Незнайно защо, аз си мислех, че когато подписвам за тези 650 евро, фирмата получава общо 1 500 евро – на мен ми дават половината и останалата половина е за тях. Оказа се, че фирмата получава доста повече. Казах на белгийското семейство, че ще напусна, но те започнаха да ме агитират да остана, тъй като там ситуацията беше добре и за семейството, и за мен – много се разбирахме. Затова те решиха да ми дават в края на всеки месец, без знанието на фирмата, 100 евро госпожата и 100 евро мадам, което за този момент ме удовлетворяваше.
От фирмата обаче ме бяха накарали да подпиша празни ордери – уж в случай, че поискам аванс. Видях обаче че на един ордер е написана сумата от 465 евро, което ужасно ме стресна. Попитах ги каква е тази сума, а те ми отговориха, че фирмата ми плаща храната и спането. Аз обаче знаех, че те не плащат за това, че спя в белгийското семейството, а когато отидох там, видях, че се храня от храната, която купува семейството. Разбрах, че и тук има някаква игра. В крайна сметка осъзнах, че от фирмата взимат 2/3 от нашите заплати, а ние получаваме 1/3.
В Търново, като излизаш от офиса, се подписваш в една тетрадка, че си минал инструктаж. Аз бях №62, това означава, че преди мен поне 60 работници са се подписали.
Мислех, че ще когато ме изпращат в Белгия ще ме изпитват до каква степен владея френски – нищо подобно. Дори разбрах, че има колежки, които не знаят никакъв език – нито фламандски, нито немски, нито английски – никакъв език. За тях просто беше важно да намерят човек, който е готов да замине.
- Кога спряхте да работите за сестрите Мюлер?
- През октомври 2017 година трябваше да тръгна към Белгия след отпуск. Дни преди да замина разбрах, че ми е сменен адресът, тоест ще трябва да се грижа за друго семейство, от което на мен ми стана много неприятно. Децата на моята мадам решили да я дадат в пансион, тъй като тя вече беше много възрастна. За последния адрес, на който бях изпратена, не искам да говоря, защото беше изключително труден и неприятен, самата аз не очаквах, че ще ми бъде толкова тежко. Бях готова да напусна още на втория месец, но там е винаги проблем, ако изявиш желание да ти бъде сменен адресът. Трябва да има едва ли не бой, за да пратят друг човек. Плашеше ме това, че бях подписала декларация – в случай че договорът се преустанови заради мен, се плаща неустойка от 10 000 евро. Аз като го прочетох това в договора си, не можех да повярвам. Това означава да работиш една година за нищо. Няма да скрия, че този документ ми държа влага целите 2 години, които бях там.
Оказа се също така, че те ме осигуряват на българската заплата – 420 лева, а не на парите, които плаща белгийската фамилия.
Прибрах се в България през май, но още на 20 март бях заявила на фирмата, че след изтичането на договора, ще напусна категорично. Дойдох си на 1 май, а на 28 май ми звъннаха мои познати, които ми споделиха, че са гледали по белгийската телевизия филм за фирмата на сестрите Мюлер. Адски се зарадвах, когато прочетох, че правите това разследване. Казах си, че най-накрая в България ще се разбере какви мошенички са сестрите Мюлер.
Те са проверявани и преди. При едно от пристиганията ми в Белгия – през март 2016 година – дойде Силвия Мюлер, беше видимо разтревожена. Никога не я бях виждала разтревожена, тя обикновено е много серт. До нея седеше едно момче с вид на мутра, както се оказа в последствие, че е варненска мутра, но тя ми го представи като нейн зет. Веселин държеше едно кошче с документи, това си спомням от пътуването. Спряхме на една бензиностанция, за да заредят, и през това време тя се изприказва: „Тръгнали са на проверки. Някаква е подала сигнал. Тя какво си мисли? Аз пак, както винаги, ще се оправя”. Видях я много обезпокоена, междувременно бях разбрала и че те вече нямат офис в Брюксел. От моя клиент разбрах, че от някаква къща в съседно село в Белгия, където тя живее с приятеля си, се командват нещата. Нямат вече офис в Брюксел, няма кола на координаторката Калина, няма екстри – просто нещата малко вече са забулени до неоткриваемост. Освен това директно в болниците предлагат на хората, които се изписват услугите на своята фирма, но чрез техен човек, те лично не да ходят.
- Смятате ли да предприемете нещо във връзка с неизплатените в законен размер заплати?
- Ще изпитам първо морално удовлетворение, ако те си платят за целия този грабеж, който упражниха на гърба на всички нас – работещите там. Трябва да има някаква справедливост. Не съм си и представяла, че може така нагло да ни крадат, да ограбват 2/3 от това, което ни се полага на нас.
- Какво бихте казали на Силвия и Тереза Мюлер, ако ги видите?
- -Аз се досещах, че те правят някакви игри и маневри, но не в такива размери. Просто за мен това е необяснимо – да богатееш на гърба на притиснатия в ъгъла човек. Жените, които заминаваме там, не отиваме, за да спечелим пари за екскурзия, ние отиваме притиснати от обстоятелствата. Аз съм се старала да бъда добър работник и много пъти съм ги питала за повишение. Обясниха ми, че от 1 януари 2018 година ще ни вдигнат заплатите и аз разчитах на това. Дойде февруари и видях, че няма промяна и това беше поредната лъжа.
Преди това разследването бе публикувано в белгийското списание Knack на 30 май 2018 г. и веднага предизвика скандал и дебат по темата в белгийския парламент, след като депутати повдигнаха въпроса към социалния министър. В същия ден вечерта бе излъчен документален филм по разследването в предаването Telefacts на белгийската телевизия VTM (филмът може да се гледа след безплатна регистрация в сайта на телевизията).
- На 13 юни разследване по темата беше публикувано и в авторитетното холандско списание Groene Amsterdammer от журналистките Анук Хофкенс и Ясмин Пост. Ден по-късно „24 часа” направи първата публикация по темата.
Още на следващия ден последва и реакция по темата от българското социално министерство, което е принципал на инспекцията по труда (виж карето).
Международното ни разследване установи множество свидетелства на пострадали, от които става ясно, че години наред са извършвани не само административни нарушения, но и насилие, заплахи за живота и здравето на жертвите, както и заплахи да бъдат отвлечени децата им. Затова очакваме в близко време реакция и от МВР и прокуратурата, които до момента запазват мълчание по темата. Досега след парламентарно питане за разследването отговори дадоха министрите на социалните грижи, на вътрешните и на външните работи.
„24 часа” ще продължи да следи темата и да публикува позициите на всички засегнати страни.