Живеем в свят на пост-истина, в който фактите и доказателствата имат все по-малко значение, казва социалният антрополог пред "Правен свят". Препечатваме интервюто му:
Доц. Александров, защо станахме свидетели на такава реакция след ареста на кмета на "Младост" Десислава Иванчева и заместничката й? Знак за какво е фактът, че немалка част от обществото смята, че цялата държавна репресивна машина се е активизирала, за да подхвърли 70 хил. евро в колата на задържаната?
Очевидната и добре известна причина е ниското доверие към държавните институции, което прави подозрително всяко рязко и непремерено действие от тяхна страна. Силата и спонтанността на негативната реакция обаче издава нещо по-дълбоко, което си струва да бъде изследвано. Според мен това е проява на травматичната идентичност, която е широко разпространена, макар и неосъзната.
Травматичната идентичност е резултат от продължителен опит с различни форми на насилие, които са нормализирани в културата – междуличностно, емоционално, институционално и пр. Издевателството на овластен чиновник над зависими граждани е типична проява на насилие, което намира израз в езика, например, фразата "поставили сме го на колене". Изненадващо, много българи имат подобен травматичен опит, който остава в голяма степен неосъзнат и неназован, при което жертвите затаяват дълбок и мъчителен срам от това, че са допуснали да станат жертви.
По тази причина в травматичните култури съществуването на насилие не се признава – спомнете си реакцията на отхвърлянето на Истанбулската конвенция и последвалия сюрреалистичен дебат за "джендъра". Зад тази ирационална реакция се крие яростно отричане на насилието, което присъства в живота на нашата общност. Тъй като за преживяното насилие не се говори, хората с травматична идентичност често объркват силата с насилието. Те стават свръхчувствителни към упражняването на сила, дори когато то е легитимно и процедурно оправдано. В травматичните култури хората делят света на жертви и насилници и лесно се идентифицират било с жертвата, било с насилника. При особено тежки травми хората, за да оцелеят психически, масово се идентифицират с насилника и виктимизират жертвите – класически пример е Съветска Русия под ботуша на Сталин и нацистка Германия под властта на Хитлер, където тълпите боготворят овластените психопати и отказват съчувствие на жертвите.
При умерен травматичен опит, какъвто е случаят в България, се наблюдава обратното – хората спонтанно се идентифицират с жертвите и намразват насилниците. Затова показният арест на две видимо крехки и безпомощни жени се преживява като брутална репресия от страна на държавата срещу "невинни жертви на политическо преследване". Ако арестуваните бяха грозни мутри с татуировки и дебели набръчкани вратове, реакцията щеше да бъде различна.
На последното заседание в Апелативния специализиран наказателен съд по мерките за неотклонение на тримата обвиняеми стана ясно, че има налични записи от специални разузнавателни средства, които отразяват схемата между Иванчева, Петрова и Дюлгеров как да въздействат на инвеститора, така че да плати поисканата сума, за да се реши "проблемът му". В този контекст, каква може да е причината да не се кредитира доверие на неоспорими факти и доказателства?
Ние живеем в свят на пост-истина, в който фактите и доказателствата имат все по-малко значение. Когато тълкуват дадено събитие, хората разчитат повече на интуицията си и на емоционалните си пристрастия, отколкото на оповестените факти, защото фактите вече нямат статут на истина. Много по-важни при формиране на общественото мнение стават вярванията, нагласите и настроенията на момента. В режим на пост-истина, за да разберем логиката на една интерпретация, трябва да я поставим в нейния културен и емоционален контекст.
Действията на разследващите органи се тълкуват преди всичко в исторически, в политически контекст, който, за жалост, е крайно неблагоприятен – дълга поредица от зрелищни арести, които завършват с оправдателни присъди за обвиняемите, последвани от осъдителни присъди за България в Страсбург. Тази история на безславни провали предопределя дълбокото недоверие към правоохранителните органи и мотивите за техните действия. Това, съчетано с дежурното подозрение в политическа зависимост, ги поставя в много трудна позиция – всеки път трябва да убеждават обществото, че си вършат работата професионално и не обслужват нечии сенчести интереси.
На второ място, интерпретативният контекст е силно емоционално натоварен, да не кажа истеризиран, по причини, които вече изтъкнах. Когато човек е емоционално пристрастен, той вижда фактите избирателно и ги интерпретира превратно. Изначалното подозрение към институциите, към тяхната почтеност и безпристрастност, прави възможно изложените факти да бъдат прочетени наопаки, в случая – като аргумент за наличието на конспирация.
Всъщност, ерозията на доверието в институциите е симптом за нещо още по-тревожно – стремителния упадък на публичните авторитети. Възходът на интернет и особено на социалните медии, непреднамерено, но неуморно подрива доверието в експретността. В мрежата всеки се чувства експерт по всичко и безкритично отстоява собственото си мнение, което промотира като истина от последна инстанция, независимо колко е предубедено и зле информирано.
Не стига това, но от известно време властите в Русия подхванаха лукава информационна война срещу Европейския съюз, към който се числим и ние, при което сме заляти от мътен порой от дезинформация, манипулативни интерпретации и пропагандни внушения. Не е изненадващо, че неподготвените умове, атакувани от вълни изкривена, противоречива и непроверима информация, лесно губят ориентация и започват да бъркат фактите с интерпретациите, валидното знание със случайното мнение, истината с пропагандата. В тази отровна информационна среда избуяват всевъзможни конспиративни теории, които предлагат прости и често параноидни обяснения за сложни явления и процеси.
Доцент Александров, как ще коментирате парадокса, че обществото, от една страна, иска справедливост, а от друга – виждаме протести в защита на Иванчева, имаше такива и по повод ареста на кмета на Септември Марин Рачев?
Не виждам парадокс. Искането за справедливост не трябва да се бърка с искането за строго правосъдие. Отмина времето, когато справедливостта се разбираше просто като възмездие, тоест наказване на "лошите". Това беше доминиращото настроение в началото на века, след първото бурно десетилетие на прехода, белязано от вилнееща престъпност и повсеместна мутризация.
Свръхзадачата на агонизиращото общество беше да се сложи край на тази вакханалия, което изискваше твърди мерки срещу престъпността и, съответно, гарантираше подкрепа за решителни действия на правоохранителните органи и тяхното лидерство. Тази епоха роди своя герой в лицето на ранния Бойко Борисов, който в качеството си на главен секретар на МВР улови настроенията на времето в знаменитата фраза "Ние ги хващаме, те ги пускат", подгони престъпниците и постави началото на една забележителна политическа кариера.
Нещата оттогава много се промениха, държавата си върна контрола върху обществения терен, а Борисов претърпя изумителна политическа еволюция. В момента искането за справедливост е по-скоро бунт срещу задълбочаващото се социално неравенство и властта на определени олигархични структури и организации с монополна позиция, например енергоразпределителните дружества.
Изследванията показват, че усещането за несправедливост, особено сред младите хора, е свързано с двойните стандарти, които се практикуват повсеместно – от уреждането на работа с връзки, през правенето на бизнес с политически протекции, та до заниженото качество на храните, продавани в България.
Не случайно в момента политическата фигура с най-високо одобрение е националният омбудсман Мая Манолова, която успешно влезе в ролята на закрилник на онеправданите срещу произвола на овластените. В такъв контекст дори намек за превишаване на правомощията на държавните институции, особено на правоохранителните, се възприема не като въздаване на справедливост, а точно обратното – като институционален произвол, тоест като отявлена несправедливост.
Непрекъснатите атаки от страна на някои неправителствени организации, партии и икономически структури срещу разследващите органи и съда могат ли да са причина за това обществено недоверие, на което сме свидетели?
Според мен са едновременно причина и следствие. От една страна, тези атаки са израз на хронично ниското доверие в правосъдието, а от друга - допълнително разколебават остатъчното обществено доверие. Това е нещо като омагьосан кръг, от който е трудно да се излезе. Важно е да разграничаваме градивната критика от страна на правозащитните НПО, която цели да подобри работата на правоохранителните органи, от чисто политическите атаки.
Поради особения си статут на държава в държавата, българската прокуратура е много удобна мишена за политически нападки и действително тя непрекъснато се намира под обстрел, което я принуждава да се държи отбранително. Така стигаме до парадоксалната ситуация държавната прокуратура, която по дефиниция е призвана да обвинява от името на обществото, да бъде принудена да се защитава и оправдава за своите действия. Това е незавидна и доста уязвима позиция. Една постоянно подозирана, обвинявана и оправдаваща се прокуратура трудно може да изпълнява своята мисия. От гледна точка на обществения интерес това е, меко казано, нездравословна ситуация.
Виждате ли в действията на правоохранителните органи елементи на "пълзяща диктатура", както смятат някои анализатори?
Фразата "пълзяща диктатура" апелира към конспиративните и катастрофични пластове в общественото съзнание и по тази причина има висок потенциал за политическа мобилизация. В този смисъл, това определение трябва да бъде разглеждано като елемент от нестихващата политическата борба.
Опасенията от прекомерно съсредоточаване на власт в прокуратурата имат своите основания и отдавна присъстват в дебата за необходимите реформи. Обвиненията в пълзяща диктатура обаче ми се струват преувеличени, най-малкото поради очевидната слабост на заподозрените. Дори ако приемем, че разследващите органи са се изродили в репресивни структури, това не е достатъчно за установяване на диктатура. Диктатурата е политически феномен и никога не разчита само на репресивен апарат, тя се нуждае от определено ниво на обществена подкрепа. Обществената подкрепа за разследващите органи в България се колебае някъде около санитарния минимум и последните събития очевидно няма да я тласнат нагоре. Но дори ако обществото деградира до степен да се откаже от свободата, дори да има конспирация на мракобесни сили, жадуващи да възстановят тоталитарния терор, дори да не се намирахме под строго европейско наблюдение, нашата държава просто няма административния капацитет, необходим за налагане на ефективна диктатура.
Аз се опасявам повече от диктатурата на общественото мнение, което, движено от случайни настроения и пристрастия, от симпатии и антипатии, отсъжда безапелационно кой е виновен и кой е невинен, кой е корумпиран и кой е почтен и агресивно налага този произволен възглед през социалните мрежи.
Какво следва да направят институциите в тази ситуация?
В тази ситуация институциите трябва постоянно да изследват и анализират обществените нагласи и процеси – както видимите, които се регистрират от социологическите сондажи, така и скритите, дълбинни тенденции – за да са наясно в какъв интерпретативен контекст ще попаднат техните действия. Разбира се, това не означава, че трябва да следват обратите на общественото мнение, Боже oпази!
Наложително е обаче тяхната политика да бъде обяснявана и аргументирана публично на езика на законосъобразността и обществения интерес. Това е доста повече от обичайния институционален ПР, който очевидно не върши работа и изисква задълбочен анализ и систематични усилия за информиране на обществото. В това отношение вече има добра практика, която дава резултати – например, информационната кампания на ГДБОП срещу злоупотребите с деца в интернет.
Възможна ли е борбата с корупцията в България?
Разбира се, че е възможна, нещо повече – наложителна е. Такава борба вече се води, макар и хаотично и неумело, а събитията, които коментираме, са просто един драматичен епизод, от който трябва да бъде извлечена поука.
За да има успех борбата с корупцията, са необходими няколко предпоставки. На първо място, тя трябва да се превърне във вътрешна, осъзната и споделена цел на обществото и неговите институции, а не в кампанийно усилие под натиска на външна критика. На второ място, необходима е превенция на корупцията, което означава прозрачност и отчетност на институциите и техните действия. В това отношение има значителен напредък, вече всеки може да прочете стенограмите от срещите на Министерския съвет и да проследи логиката на взетите управленски решения. И на трето място, необходимо е обществото да спре да толерира и, съответно, да практикува злоупотреба с власт във всичките й многобройни прояви. Това е най-трудно, тъй като предполага дълбока културна промяна, преди всичко в разбирането за природата и смисъла на властта. Институционалната репресия може донякъде да ограничи корупцията, но истинската промяна ще се случи само по пътя на моралната еволюция.