Когато отслабна натискът от Москва да внасяме ляв
тоталитаризъм, дойде часът на личния авторитарен режим
Бил съм председател на комисия за учебник по история за Х клас. И смея да твърдя, че
много зависи
от авторите
как точно ще поднесат материала, особено когато става дума за събития, които още предизвикват емоции и спорове в обществото.
Та, откровено казано, в “инструкциите” за периода след Втората световна война има доста смущаващи неща. И доста “подсказващи” термини, които отсега предопределят духа, който ще витае из учебното съдържание.
Има в тях обаче и нещо, което присъства с отсъствието си. Историята е наука, която се изследва, преподава и изучава най-вече чрез повече или по-малко точната ѝ периодизация. А не чрез един или друг (и невинаги точен или уместен) “термин”.
Да, от 1944 до 1947 г. България е в етапа на “народната демокрация”. Георги Димитров развива тази си идея още през 1936 г. по повод събитията в Испания.
Сама по себе си идеята му е смешновата – самото понятие “демокрация” означава власт на народа. А като добавим и “народна”, става тавтологично
- “народно
народовластие”
Но “смехът” (ако въобще го е имало) трае до 1947 година. Защото тогава са подписани мирните договори между победители и победени във войната.
Европа вече е поделена на сфери на влияние, в които всеки “господар” може да налага собствената си политическа, икономическа и социална система.
Ето така идва краят на етапа на “народната демокрация”. А през 1948 г. тя и официално е “понижена” в ранг на “една от формите на диктатурата на пролетариата”. Да, Сталин се опитва да наложи в своята си сфера левия тоталитаризъм от болшевишки тип. И вероятно е щял и да успее, ако през 1953 г. Господ не беше решил да го прибере. Но така или иначе, “тоталитарната политическа система” не само у нас, но и в цяла Централна и Източна Европа (ЦИЕ) си остана недоразвита.
И след бурната 1956 г. (ХХ конгрес на КПСС, унгарската народна революция и т.н.) просто беше подменена. Хуан Линц дава едно доста логично обяснение – във всички страни от “съветската сфера” на влияние тоталитаризмът беше “вносна стока”. И
когато при
Хрушчов
натискът на
“вносителя”
отслабна,
те се върнаха към естественото си състояние на недемократични режими от авторитарен тип.
Така приключи и етапът на “тоталитарния експеримент” в Централна и Източна Европа и настъпи нов – на постепенното изграждане и укрепване на лични авторитарни режими под формата на “национални социализми”.
Важното беше едноличните им лидери да се съобразяват с “доктрината на ограничения суверенитет”, т.е. стриктно да следват във външната си политика волята на Москва.
Така ни завариха и промените от 1989 г. – подобни режими са дълготрайни, защото за разлика от тоталитарния те все намират начини да лавират, но
в последна
сметка не
успяват да
устоят
на вътрешния опозиционен натиск. Струва ми се, че ако бъдещите автори на учебника съумеят да обяснят бавно и спокойно всичко това, то ще бъде от полза за децата. Още повече че то влиза в рамките на една обща тенденция, а не е изолиран феномен само за България.
Ако обаче се придържат стриктно към “инструкциите” и напълнят главите на учениците с всевъзможни страховити понятия, ще бъдем пак свидетели на черно-бяла “история”, само че с обратен знак на онази, която изучавахме по “комунистическо време”...