Келнерите са като самураите - не ги плаши дори и смъртта
Да забогатееш от един стол, в нашата държава е традиция от векове. Даже напоследък тоя бизнес като че ли е позападнал - едно време с един стол хората цели свинеферми купиха, а от свинефермите направиха партии... Имам предвид с парите от свинете, а не това, което вие си помислихте...
Сега някакъв беден ресторантьор в Созопол възмути цялото царство с опита си да таксува клиентите с един нищо и никакъв стол, че при това и празен. 20 лева им е поискал, да не им е поискал Пловдивския панаир? Какво са се стиснали тези клиенти, че чак и на проблем го направиха, аз не знам. Сигурно се дължи на крехката им възраст – били някакви тийнейджъри. Глезена работа са това днешните млади. Искат да отидат на заведение, отиват. Не им харесва обслужването в едното, отиват в другото. Не им харесва на Черно море, отиват на Бяло. И навсякъде искат бирата им да е студена, а рибата топла.
Алоооу! Къде сте
тръгнали бе,
младите?
Правите се на нещо повече от нас, по-старите ли? Какво сте видели вие в тоя живот, питам аз? Едно време се редяхме на опашка и чакахме пред кръчмата, за да влезем, бирата беше само два вида – топла и студена, а рибата по правило ми беше наборче. И въпреки това, ако можеше да си платим да ни дадат да седнем на столче, ако ще и на сцената с буфосинхронистите да е, щяхме веднага да ударим една двадесетолевка. Ама по време на соца с пари нещата трудно ставаха. Връзки трябваха, връзки. С подходящ братовчед даже резервация за шатрата край Правец се получаваше. Най-вървежната професия тогава беше да си кръчмар. А
кръчмар на
Златни пясъци
беше по-голямо
бинго
и от стюардеса в БГА “Балкан”. В моя род, да се похваля, също имаше кръчмар от курортите. Иначе родата ми малко загубена си пада – кой лекар, кой професор, кой учител... “Марлборо” бяха виждали само на филм. Като им потрябваше нещо, все на Пешко се обаждаха. Той всичко можеше да уреди – от пари назаем, през преглед в Правителствена болница, та чак до кашон уиски и чорапогащници. Голяма работа беше Пешко, осем пъти кум беше ставал, щото най-голямата чест бе на сватбата кум да е човек с връзки във вариетето на Слънчев бряг.
Малко неща са останали от онези времена. Даже и буфосинхронисти вече няма, а ако келнерът те удари в сметката, лично премиерът се намесва. Но трябва да призная, че келнерите и ресторантьорите се оказаха много корави дисиденти.
Едно време
не им пукаше от
милицията, сега
не им пука от
клиентите
Дето се вика, балкантуристкият кръчмар е като японския самурай. Има си код на честта и не отстъпва от него, независимо кой император е на трона.
Първото и най-важно качество на балкантуристкия келнер е така нареченото избягване на погледа. Опитвали ли сте се да привлечете вниманието на сервитьор, облечен в елек и с тефтер, затъкнат в колана? Знам, че те са вече рядкост, но не вярвам някога да изчезнат напълно. Та щом видиш, че пристигат към масата ти, поглеждаш право към тях и чакаш да те забележат, за да им кимнеш учтиво, че си готов да поръчаш. Келнерът обаче уж върви право към теб, а гледа настрани. Казваш си: Добре, на връщане ще му махна. Виждаш го, че се връща, и притеснено махваш с ръка, но той сега гледа на другата страна. Упражнението се повтаря между 40 и 80 пъти. Близо час по-късно с погледа си можеш да хипнотизираш самия Кашпировски, но келнерът не се дава. Ръцете ти са отмалели, защото си махал като вятърна мелница, пляскал си, щракал си с пръсти, хвърлял си вилици и даже си правил циганско колело само и само да те забележат, но не... Самураят никога не се отклонява от пътя си, дори това да му струва живота. Освен това той учи себе си и другите на търпение. Ако откликне на повикванията ви веднага, никога няма да оцените появата му. Виж, когато вече си се отказал от всичко и само
тъжно дъвчеш
салфетките,
за да предотвратиш хипогликемията, заставането му до масата ви е равнозначно на възкръсването на Хан Соло в новия епизод на “Междузвездни войни”. Радост, прегръдки, целувки... Нищо не може вече да ви сломи – нито фактът, че “има само мусака от вчера”, нито остатъците от руска салата в чашата за водка, нито дори прибавянето на изядените салфетки в сметката, при това на цената на малко прасенце.
Трябва да призная, че гордостта на балкантуристкия келнер имаше и едно предимство – не забелязваше, ако цяла вечер само един на масата ближе една водка с кола, а накрая всички са кьоркютук пияни.
Второто най-важно качество на балкантуристкия самурай е да гледа лошо. Случвало ми се е да стоя 40 минути на масата и още да не съм събрала сили да му махна, защото колчем видя как гледа, в ушите ми зазвучава “Петко льо, капитанине” и си представям как се търкалят главите на заптиетата из ресторанта български. Само дето в ролята на заптиетата са клиентите. Но си спомням и една ужасно любезна келнерка – каквото и да си поръчвах, тя все ми носеше руло “Албена”, кръстено на курорта. Представляваше пържола, увила остатъците от предния ден. Като я питах къде ми е мешаната скара, отговаряше: “Ми вътре!” Преди да даде сметката, вече ни говореше на “ти” и на “пиленца”, а на десерта даже вече седеше на нашата маса и удряше едно малко няколко пъти за наша сметка.
Но пък на края на почивката ни ми даде подарък – банан. Радост, радост... обелката я хербаризирах и си я гледах цяла зима, ма дойде свободата и стана излишна.
За да ме разберат по-младите – да ти дадат банан през август през 1988 г., беше все едно днес сервитьорката да те изпроводи по живо, по здраво с подарък айфон осмица... Вие такова чудо да стане виждали ли сте? Не, нали? А едно време ставаше... Хубави времена бяха тогава, с много радост и който го отрича, просто не ги е живял. Днес за една такса стол национален скандал правят и не се радват, че не само на стол са седели, ами и даже са ги обслужили. Киселяци са това младите, но какво да се прави. Да сме живи ние, по-старите, че да си пазим Балкантуриста, защото е наш. Нашият самурай.