Как се излежават присъдите - ако въобще се излежават?
ТРЕТА световна война? Тя е по пътищата на родината. Не, никак не пресилвам нещата. Войната по пътищата у нас взима годишно над 700 жертви. Зачернените роднини, близки и приятели - в отделна сметка. Горе-долу по десет да ги умножим. Който е добре с математиката, да ги изчисли. Това ще е минимумът косвени жертви.
Ако приемем, че в България сме останали 7 милиона население, един на 1000 не ви ли се види множко? Ама вие сте от останалите 999? Засега.
Не се знае какво се случва точно в секундата, в която четете последната дума от този текст. Обръщам внимание: това не е статия. Това е статистика. И крясък, та да чуят и глухите. Не по рождение, а тези, дето си запушват ушите с незаинтересованост, с “пука ми на черупката” или с пликчета, в които шумолят банкноти. Защото от тези три неща иде тази статистика. Проблемите ги знаем, но ги неглижираме, защото не до нашия персонален кокал е опрял ножът. Защото не ние (или който и да е от роднините и близките ни) сме изпращали детето си зад океана, за да ни налети някой 19-годишен (не нашият или на близки и роднини син) и от бавареца и опела да останат изчанчени ламарини. Защото не нас или роднини и близки са вадили от тези ламарини - живи и умрели.
Всичките ни пътища са вече черни-почернели. И пирамидките край тях, които никнат като гъби, и те са черни - в пряк и в преносен смисъл. Нали ги виждате, като пътувате. Не ви ли бодат очите. Не ви ли карат да се замислите. Знаете ли какво ви чака зад следващия завой или на следващата права отсечка. Нарочно не слагам въпросителен знак. Защото въпросите трябва да си ги задава всеки. Защото не ви ли прилича въпросителната на надвиснал клуп. Защото знае ли се кога ще падне върху вашия автомобил, върху вашето дете, върху вашата майка. И ще се увие като смачкана на хармоника ламарина, та знае ли се. Не, не се знае кой с каква кола ще блъсне столчето изпод краката на живота ви. На единствения ви живот. А на мястото на катастрофата до село Малиново през последните няколко години тя е трета поредна. С тежки последици. Сега причините били в мокрия асфалт и несъобразената скорост. За мокрия асфалт разбирам. Но това с несъобразената скорост? Ти шофираш със съобразена. А този срещу теб или зад теб? И хайде още една пирамидка, още някой и друг инвалидизиран, стресиран, зачернен... Тези последните не влизат в списъка, казах, че са косвени жертви. Косвени, ама жертви, или аз нещо не разбирам.
Писна ми, лично на мен, от баталиите на тази необявена война по пътищата.
Играем си на руска рулетка - коя кола ще ни забърше. Или ние коя ще забършем. После кой ще ни бърше сълзите? Кой ще плати за отнетия живот? Що убийци на деца си живеят живота, осъдени по бързата процедура по на 3-4-5-6 максимум години, в някаква форма за лишаване от свобода като в студентски общежития? И колко от тях вече са си на свобода и продължават да си карат мощните и лъскави возила. Винаги съм се опитвала да доказвам, в това число и на себе си, че имаме закони. Напоследък не ми се получава. Не мога да се убедя сама.
Колко коли, причинили ПТП, са отнети, колко от техните водачи са лишени от правоуправление, ама не за година-две, а доживотно, как се излежават присъдите, ако въобще се излежават, ей такива въпросчета имам, защото имам право да ги задавам. И право да ми бъде отговорено. Гордиевият възел на проблема със сухопътната война, в която хората мрат като мухи, се е затегнал около врата на всинца ни. Знам как се разплита гордиев възел. Не се разплита. Разсича се. 700 жертви годишно си заслужават това разрешение. Хайде да не забравяме, че сляпата Темида държи в едната си ръка прецизните везни на правосъдието, но в другата ѝ е мечът му. Давам ви решението. Процедурата по него е работа на законотворците. Спрете най-после войната по пътищата. И докато пиша всичко това, дано 999-имата извън скромната ми математическа сметка, не са станали вече 998. Дано!
Да, права е нобелистката Светлана Алексиевич, че “войната не е с лице на жена”, но правосъдният ни министър е.