Защо самообявили се за елит бъркат и за неговата реч, и за тази на американския президент
До 20 януари 2017 година, когато встъпи в длъжност, Доналд Тръмп не беше заемал никаква изборна длъжност – нито конгресмен, нито сенатор, нито пък губернатор на щат, а е работил само и единствено в частния бизнес.
До 19 януари същата година, когато положи клетва, Румен Радев също не е бил на изборни, а на назначаеми длъжности, но в държавния апарат.
Но когато всеки един от тях произнесе иногурационното си слово, се чу, че първият е “непобедим господар на думите”, “един съвременен Цицерон”, който “кара всички да го слушат със зяпнали уста”. А вторият – “скучен” и едва ли не “ретранслатор на чужди мисли”.
На кого са тези констатации обаче? На наши сънародници, самообявили се (или самонабедили се) за “политически елит” (а някои дори за “патриоти”), само защото неотдавна са стъпили на жълтите павета. Второ, те май
вкупом са
слънчасали
от прожекторите
на сутрешните
блокове,
в които се чувстваха абонирани да раздават истините от последна инстанция.
Те поеха дъх и в един глас ревнаха, че новият президент “нямал опит”, за разлика, естествено, от тях...
А иначе речта на Тръмп беше една, макар и наистина много добра, но откровена демагогия, насочена към онези американци, които гласуваха за него и от чиято подкрепа той все още остро се нуждае.
Да, в замяна тази на Радев определено не блестеше с ефектни попадения.
Имал съм възможност
да участвам
в подготовката
на речите
на двама демократични президенти. Познавам технологията и сега отново не ме напусна чувството, че пак всеки един от “авторите” като че ли се е стремял на всяка цена да лансира тъкмо тезите от своя ресор. В резултат се получава нещо като тюрлюгювеч от всевъзможни проблеми.
А иначе на новия президент му предстои еманципация. Даже цели три, а в перспектива – и четири.
Първо - от своеобразния матриархат. Искрено се надявам, че ще бъде еманципация, а не конфронтация.
Времето на следващата еманципация за Румен Радев ще дойде след предсрочните парламентарни избори, който и да ги спечели. И каквото и правителство да се състави.
Основанията ми за подобен оптимизъм са свързани с две предстоящи сериозни ситуации, в които, убеден съм,
новият президент
ще се чувства
в свои води
Първата е свързана с националната сигурност в най-широкия смисъл на това понятие – от реорганизацията на въоръжените сили до бежанската криза.
Ако започна с второто, който си мисли, че тя ни е отминала, жестоко се заблуждава. Колкото и да ругаем студа и снега, май в момента пак можем да възкликнем
“Господ е
българин!”, доколкото те рязко охладиха (и в буквалния смисъл) мераците на бежанците.
Но идва пролет, а с нея най-вероятно и нова емигрантска вълна. И тук един върховен главнокомандващ, но и професионален военен, има всичките добри възможности да покаже на какво е способен.
И второто, но не и по важност, да се възползва от момента за
модернизация
на армията
с убедителни за обществото аргументи. Особено ако България не се сдобива повече с оперетни военни министри, мислещи само за собствения си келепир...
А другото е предстоящото председателство на България на ЕС. Вярвам, че успехът в тази посока ще разсее всички съмнения в “тайна проруска” ориентация на новия държавен глава.
С две думи, шансовете са на негова страна. И нека му пожелаем не само 100 дни спокойствие, но и дългосрочни успехи.