Историята на абитуриента Кристиян заприлича на приказка с щастлив край
В сълзите и емоциите, които се насъбраха около абитуриента със синия костюм Кристиан, се оглежда животът днес в България. Живот между мизерията и лукса, най-общо казано, между трагедията и радостта. Но също и между знанието и глупостта, между човещината и агресията, между дребната (или по-едра) далаверка и достойното съществуване.
Пет-десет минути - толкова е водоразделът в тази история с “изоставения” от своите съученици Кристиан. Може и да не е попитал всеки от тях ще го вземе ли в колата си. Може и те да не са разбрали в суматохата, че Кристиан е останал сам пред блока на класната... Въпроси с противоречиви отговори. А и те едва ли са толкова важни, колкото в момента всички се опитват да ги изкарат. И няма защо да се нападат взаимно - че едните били заслепени от лукса, а другите, тоест бедните, остават неразбрани, изоставени...
Ако Кристиан
беше отишъл с
метрото до бала,
никой нямаше да разбере. Пет-десет минути и съседката Весна нямаше да закара Кристиан до бала с колата си, нито България щеше да научи за него от емоционалното ѝ послание. И балът щеше да си мине като всеки друг абитуриентски бал. На който едни са с тоалети за хиляди левове, други са скрили невежеството или глупостта си зад кичозни прически и тоалети, екстравагантни джипове (каруци, файтони, каляски, камиони - по избор), трети са извадили всичко налично на показ, а то, оказва се, не е кой знае какво...
Няма смисъл да се влиза на калния и хлъзгав терен на абитуриентските балове, а и историята за Кристиан не е част от тази тема. Съвсем не.
Историята за Кристиан е историята за живота днес в България - такъв, какъвто мнозина не го одобряват. Защото има хиляди деца като Кристиан. Има десетки зрелостници, чиито костюми са за по сто-двеста лева. Има стотици деца, чиито родители ще вземат заем, за да платят таксите за кандидатстване в университета. А вузовете могат поне тук да отстъпят от своите бизнеспланове...
И в същото време има и десетки зрелостници, които се хвалят в социалните мрежи, че са подготвяли бала си цяла година, че гостите (200 и повече души) са били в най-скъпия ресторант в града, че госпожицата е сменила три тоалета, защото в многотията (което си е и чиста лакомия) не е могла да се спре на един...
Животът е такъв - цветен и различен,
за едни има, за
други - по-малко,
за трети -
въобще няма
Въпросът е обаче защо изведнъж България заплака за Кристиан? Само в сайта на “24 часа” за по-малко от десет часа тази история е прочетена от над 650 000 души. Да не би да се е появил някакъв “антизвезден” феномен, защото нито е мачът на Стоичков, нито е поредната операция на Анджелина Джоли, нито са похожденията на някоя доморасла тра-ла-ла певица. Не, това е едно най-обикновено българско момче от софийския квартал “Люлин”. Такива момчета и момичета има още десетки и стотици. И от чиято съдба сякаш никой не се интересува.
Да не би след толкова много драми, трагедии и ужаси уж закоравялото откъм човещина общество
да е усетило
жажда за
доброта,
за приказки с щастлив финал?
Психолозите могат да се намесят и да ни обяснят, че коравият български дух плаче само и единствено за децата си - когато са гладни и боси и когато няма пари да бъдат изучени. Ако това е така, пред България има два пътя. Или да се чуди за кое от своите бедни и пренебрегнати деца да плаче по-напред. Или да се хване и да помага на деца като Кристиан. Има с какво и има как. И въпросът не опира само до пари, а и до стратегии за бъдещето на държавата. Ако има кой да ги мисли, не само да плаче.