За два дни акциите на публичните компании в Китай понижиха стойността си с 15%. Заедно с няколкото предишни срива към днешна дата индексите са горе-долу на нивата от края на 2014 г. Борсите в развитите икономики също последваха тренда, макар и с по-скромни спадове. Основните суровини поевтиняха с около 5% за пет дни, като петролът спадна с над 9%, земеделските суровини с 3,5%, а медта с 1,6%.
Почти всички коментатори посочват
бездействието
на китайската
държава
като причина за срива. Това, от своя страна, е противоречие в основата си – ако единственият начин акциите да запазят стойността си е наливане на държавни пари на пазара, то очевидно нещо не е в ред на този пазар. Когато цената на един актив се поддържа висока единствено от продължаващи нови покупки, мотивирани от очакване за бъдеща препродажба, това започва да прилича на “балон”. А често балоните се надуват с помощта на централните банки и/или правителствата – когато парите са изобилни, а лихвите ниски, инвеститорите насочват все повече ресурс към инвестиционни активи, цените растат, което създава очакване за бъдещ ръст и още по-големи печалби, което пък привлича още купувачи. И така нататък.
Каква е “реалната” стойност на китайските компании – т.е. колко трябва да е цената на акциите, ако гледаме само фундаменталните фактори зад китайската икономика? Последните години обаче виждаме няколко тенденции. Първо, износът започна да намалява значението си в създаването на добавена стойност в Китай, въпреки че страната запази привидно имиджа си на евтин производител на промишлени стоки. Увеличи се обаче значително вътрешното инвестиционно търсене. Инвестициите пък бяха насочени към строителство – както в инфраструктура, така и жилища и офиси. Все повече капитал и хора бяха насочвани в тези дейности. Не трябва да пропускаме, че държавата чрез банковата система насърчаваше до един момент този процес.
В последните години пък инвестиционните потоци се насочиха към покупки на акции на борсата – също подпомаган от държавата, като на няколко пъти частните инвеститори бяха “спасявани”. Тези развития все повече поставят под съмнение устойчивостта и здравината на китайската икономика – тази, която създава стоки и услуги, които са търсени от населението в страната и на глобалния пазар.
Ако китайският растеж се забави, това ще означава по-ниско потребление и най-вече - по-малко инвестиции. Инвестициите в Китай косвено
влияят на
глобалното
търсене на
суровини
(метали, енергия) и на машини и оборудване. Ако пък търсенето и цените на различни ресурси намалеят, то и инвестициите в нови добивни и преработвателни мощности също ще намалеят. Така ефектите ще са както пряко за тези, които продават енергоносители и базови метали, така и за производителите на съответното специализирано оборудване.
В България пряко
ще пострадат
износителите на
цветни метали
Но свиването на инвестиционното търсене ще окаже сериозен натиск на индустриалните производители от еврозоната (най-вече Германия), които са ключов клиент на голям брой доставчици в България. Именно тези сегменти на преработващата индустрия отбелязаха бум през последните години, като при задълбочаване на проблемите в Китай те ще са подложение на силен конкурентен натиск за повишаване на производителността.
Не трябва да пропускаме случващото се на американските пазари. Спадът там беше по-нисък, но пък отново видяхме бягство от долара към еврото (което спечели 5% от стойността си).
За Уолстрийт обаче са валидни голяма част от притесненията, които през последните седмици се изказват за китайската борса.
Стойността на акциите на американските компании се качваше устойчиво през последните 4 години, откакто Федералният резерв започна политиките си на количествени улеснения при нулеви лихви.
С други думи, едни
“лесни и евтини
пари”
намериха пътя си към инвестиционните активи – акции и облигации, без обаче компаниите да показват съответния ръст на продажби и печалби и без икономиката да отчита бърз растеж.
Това обаче едва ли може да продължи, ако централните банкери обърнат политиката и започнат да повишават лихвите. Изглежда, отново, както и преди кризата от 2008 г. и последвалите години, истинското състояние на икономиките е трудно определимо, но със сигурност е силно зависимо от решенията на централните банки и правителствата.