ДЪЩЕРЯ ми веднъж ми разказа защо не е имало шанс да стане наркоман. Психоложката на училището довела на среща с всички седмокласници един наистина пропаднал наркоман –
с опадали зъби, сбръчкан, с треперещи ръце
А е бил само на 25 години. Децата толкова се впечатлили, че на никого от випуска не му е известно някой от тях да е станал наркоман. Колкото и лекции да ти четат, за каквито и вреди да ти разказват и поучават, реалният сблъсък с жив човек, пострадал от наркоманията, има много по-убедително въздействие. Иначе ти се струва, че те поучават, децата си разказват колко е приятно да опиташ наркотик, чувстват се големи, ако са употребили наркотик. Срещу това ефективно противостои преди всичко реалният досег с живота. Защото по принцип няма как да сложиш до детето си някой да го следи 24 часа.
Колко хора карат пияни? Почти нямам познати, които да не са го правили. А колко ефективно би било да заведат учениците в затвора и да видят как живеят там хората, които са пили и като резултат са убили хора и са били осъдени. Някой ще каже – това може да нарани крехката детска психика. Отговорът е прост – животът трябва да се види такъв, какъвто е. Защото иначе детето няма да има реална представа за последствията от действията си. Което може да му донесе неприятности за цял живот. Освен това има достатъчно добри психолози, които могат
да подготвят децата за една такава среща в затвора
За съжаление, има и една паралелна реалност – може да си пил, да си нарушил правилата за движение и да си убил и да не влезеш в затвора, а може да не си пил – и да влезеш при същите последици за доста години. Някой трябва с конкретни примери да разкаже на децата и за тази реалност.
Когато няма възможност за среща с живи хора, документалните филми са друго мощно средство за въздействие. Нека учениците да видят какви могат да са медицинските последици от каране пиян или каране с превишена скорост – обездвижени хора, осакатени, в кома. Това е много по-мощен фактор, отколкото да се говорят нравоучителни истории, които в повечето случаи са скучни за учениците, защото те не ги свързват непосредствено и осезателно с действителността.
Петнадесетгодишните ни ученици не могат да се справят с реални житейски ситуации. България е последна в Европа по решаване на практически задачи. Това сочат резултатите от авторитетното международно изследване в областта на средното образование PISA (Програма за международно оценяване на учениците).
Как например един ученик се насочва към професията си? Оказва се, че много често децата следват неосъществените мечти на родителите си. Например да станат лекари или адвокати или програмисти или бизнесмени. Но всъщност учениците в повечето случаи
нямат никаква представа за професиите,
които искат да имат. Добрите американски училища правят редовни срещи с родителите, които да представят професиите си, да заведат децата там, където работят, да покажат реалните трудности и проблеми на професията. Как ще разбере едно дете, че не може стане хирург, ако ръката му започва да трепери след едно кафе? Дали знаят примерно, че един лекар специализант в добра болница в САЩ
работи по 12-15 часа на ден?
И дали знаят, че 4-5 години като специализант вземаш примерно 5 хил. долара в Ню Йорк, което за този град е нищо – само наемът ти е 2 500 долара, а преди това трябва да си платиш и данъците… Как да разбере едно дете, че ако не е със стабилна психика много трудно ще стане адвокат, защото там много често нещата не зависят от него, а и често е принуден да защитава неправилна теза. Не можеш да станеш добър програмист, ако от малък не си вманиачен по компютъра си и не програмираш. Не можеш да имаш успешен бизнес, ако не си амбициозен и волеви. Чудесно звучи идеята една жена да стане пилот, но дали е готова да жертва семейния си живот за сметка на професията?
За съжаление, българската образователна система не изисква учениците над 15 г. да работят или да стажуват по 1 месец през лятото. Това би бил един изключително полезен контакт с реалния живот. Родителите също трябва да разберат важността за децата им на такава една стъпка.
Учениците трябва да знаят и какви да не стават, ако искат да работят това, за което са учили. Има много привлекателни за учене специалности, които не ти осигуряват добра професия в дадения момент в България, а и по света. Например можеш да учиш египтология, ако има кой да те издържа. Завършилите социология са много повече от тези, които работят реално като социолози.
Юристите вече също превишават
допустимия брой Да завършиш бизнес администрация като първа специалност не ти дава голямо предимство в живота. За да разберат децата това, би следвало да се срещнат с хора, които са завършили едно, а работят съвсем друго. И тези хора да им разкажат къде са допуснали евентуална грешка. Как иначе ще се поучиш от грешките на другите.
Много българи отиват да работят в чужбина и много от децата от малки си поставят тази цел. Да, но голяма част от българите там се чувстват социално изолирани и не могат да се адаптират към местните хора и нрави. Естествено, има и успели, които пасват отлично на чуждоземската действителност. Но как учениците да разберат това? Ами като се срещат с хора, които работят в чужбина и които биха им казали честно как стоят нещата. А има такива хора сред родителите – просто трябва някой да ги потърси.
Държавата ни и по-точно образователната ни система нехаят за реалностите в живота. На държавата въобще не й дреме, че има пренасищане с определени специалисти и че няма нужда да финансира университетите за тези специалности. Седемдесет и пет процента от завършващите медицина отиват да специализират или работят в чужбина. Казано с други думи, най-бедната държава в ЕС си позволява безнаказано да финансира богатите държави поради това, че на бюрократите и политиците не им дреме какво става в реалния живот. Затова и на политиците им трябва сблъсък с живота. Например, вместо да сме единствената държава в ЕС, където има специално отделение за тях в Правителствена болница, да бъдат задължени
да делят стая с някой миришещ наш сънародник
в една обикновена държавна болница. Иначе как ще се оправи този батак в здравеопазването ни. Кой политик ходи на равна нога с обикновените хора? Естествено, че това няма да стане, докато хората не го осъзнаят и поискат.
Политиците ни също трябва да бъдат накарани да се доближат до реалния живот на обикновените хора