ВСЪЩНОСТ ние, българите, сме не просто франкофони, а направо исторически франкофони. Когато нашите предци подменяли потурите и фесовете, сред европейските одежди те предпочели именно “алафрангята”. Те били очаровани и от пламенните позиции на френския интелектуален елит в защита на българската кауза след Априлското въстание. Официален език на дипломацията на младата българска държава след 1878 г. станал френският.
Е, после малко сме и повоювали помежду си в годините на първия световен конфликт, ама такива работи се случват и в най-добрите семейства.
След втория обаче Франция като че ли е най-мека спрямо победените, включително и към България.
В годините на управлението на Живков и Дьо Гол започваме да правим и легендата “Булгаррено”. В страната се появиха елитни френски гимназии, дали много известни имена на родния научен и политически живот. Франция беше една от държавите, ако не и най-активната в отпускането на стипендии за перспективни български кадри от всички сфери на икономиката и образованието.
През януари 1989 г. тогавашните управници преглътнаха дори и прословутата закуска на президента Митеран с дванайсетте наши интелектуалци дисиденти. А в началото на 90-те години първият демократично избран президент д-р Желю Желев, светла му памет, институционализира официално българската франкофония, вкарвайки ни в международния съюз на държавите, членуващи в него.
И като че ли Никола Саркози символично върна жеста, помагайки с тогавашната си съпруга Сесилия за освобождаването на нашите медицински сестри в Либия...
После и ние постъпихме “франкофонски”, като върнахме на Франция командосите след историята в Коиловци
Е, не съвсем по здраво, но все пак по живо.
Припомням всички тези факти, за да аргументирам тезата си, че по принцип това, което се случва тези дни в Париж е логично и закономерно продължение на дълголетните и разнообразни отношения между България и Франция. Просто като че ли за известен период от време те бяха оставени на заден план. Причините, поне според мен, са най-вече две.
Първата е свързана с агресивната експанзия на САЩ в “новите територии” на Стария континент. Франция, която между другото има и съществен принос в създаването на тяхната държава, винаги е проявявала сдържаност спрямо американските претенции за хегемония първоначално в “западните”, а след 1989 г. и в европейските земи като цяло.
Да не забравяме например, че именно подобни претенции накараха Дьо Гол да извади Франция от военните структури на НАТО. И да тръгне на едно историческо сближаване с Федерална Германия.
Втората причина виждам в неистовата и безусловна готовност на “демократичните” български управници да се поставят в унизително колониално положение спрямо “новия голям брат”. И когато, особено в последно време, това надмина всякакви разумни граници, изглежда Франция реши да си “отвоюва” българската франкофония.
Всъщност какво по-логично от това да се започне с българското културно нашествие в Лувъра? Много елегантно послание - Франция си има Лувъра, България - безценни исторически богатства, а отвъд океана май разчитат предимно на Пентагона. Ами да съберем първите две в името на франкофонията, пък другите да се досещат.
Но има и още нещо - загрижеността на френския президент от опасността България да стане “жертва на конфликта в Украйна”. На мен това ми прозвуча като “франкофон франкофону думаше”, а още по-точно - “казвам ти дъще франкофонска,
сещай се снахо задокеанска” Очевидно е, че Франция дава заден по украинската криза и деликатно съветва към това и другите европейци. Добавете и подкрепата на Саркози (силна кандидатура за следващ президент на Франция), към Борисов, който “няма загуби, а само победи”, и картинката става още по-ясна.
Ето как едно прекрасно културно събитие може да се окаже заредено с любопитни политически последствия. Въпросът е дали нашите “пишман франкофони” ще успеят да ги схванат...