По принцип подкрепям идеята на президента Росен Плевнелиев да организира допитване до народонаселението за начините и формите на неговото гласоподаване.
Подкрепям я дори и поради простия факт, че ние се оказахме единствената държава, на която народът не беше питан иска или не членство в НАТО и ЕС (изключвам Кипър, но там причините са обясними).
Подкрепям я и поради това, че конституционно ние сме пряка демокрация, а не "изключително представителна" като например Великобритания, където политиците се сещат за нацията си веднъж на пет години, когато са изборите. Не, според основния ни закон ние сме много по-близо до Швейцария, където националните допитвания (референдумите) са средно шест годишно. За местните не говоря - вероятно няма седмица без такова...
Подкрепям и замисъла референдумът да се проведе в деня на местните избори. Ние, българите, по принцип обичаме с един масраф да минем поне през две работи - това ни е в националната традиция. Пък и по-евтинко, което също обичаме.
Спирам се обаче дотук с "подкрепите" си. Защото, ако ги предложи на допитване във вида, в който са формулирани, "трите въпроса" на президента могат да предизвикат много смесени чувства.
Да питаш в референдум "за" или "против" електронното гласуване, е все едно да питаш българина иска ли да открие отново топлата вода или колелото.
Ами светът отдавна ги е открил и сега гледа главно да ги доусъвършенства!
Спомням си далечната 1990 г., когато във Великото народно събрание обсъждахме първия закон за избиране на народни представители и местни органи на властта. Бях сериозно осмян, когато предложих гласуване и по пощата. И не искаха да чуят аргументите ми, че така се прави в Европа на емигрантите. И че ни предстои да станем част от нея. И че най-стабилният начин нашите емигранти да не скъсат връвта си с родината е да им измислим начин да участват в решаването на съдбините . А той е, като максимално ги улесним при гласуването. Понякога - заедно с роднините и близките, които са оставили тук. А понякога - и вместо тях!
"Пощата" вече също остаря. На нейно място дойде мейлът. Тогава за какъв дявол да питаме в референдума за "гласуване по електронен път", след като е очевидно, че на този етап това е най-смисленото и най-лесното решение?
Стигам до следващото си "смесено чувство" - формата на гласуване: задължително или пожелателно. Да, по света съжителстват и двете. Но преди повече от половин век италианците измислиха един междинен вариант.
Нека бъдем наясно - неучастието в гласуването също е вид гласуване. Доказаха го май и резултатите от изборната активност в последните парламентарни избори. На които 51% от българите заявиха, че "този филм вече сме го гледали и няма да ходим пак".
Другото е още по-страшно - завеждат те насила до урните (как - с полиция по домовете, с нови "доброволни отряди на трудещите се") и ти праскаш една голяма черта през цялата листа. Или пък я пускаш "цялата в бяло". И в двата случая - невалидна.
Та италианците измислиха нещо средно - "морална присъда за неучастие в изборите". Изразяваше се в това, че списъците с негласувалите висяха с месеци пред местните общини. И всеки, който протестираше за нещо си срещу кмета, първо го водеха да се види дали не е в списъка. И ако беше там, учтиво го молеха да се измете с претенциите си...
А съчетанието “мажоритарен елемент”? Хайде веднъж завинаги да се изясним. Валери Найденов е най-яростният привърженик на чистата мажоритарна система.
Зачитам неговите аргументи, някои от тях са убедителни, по други съм готов да споря. Аз пък съм на другия край – преференциална пропорционална избирателна система.
В нея сме по “модел” на демокрацията. Нищо, че и тук я окепазихме – оказа се, че и “преференциите” са стока, особено за циганите. Но това е много по-друга тема.
Какво означава обаче този “мажоритарен елемент”? Нали “и този филм” гледахме през 2009 година? И видяхме финалния му резултат – по-тъжен дори и от филма
“Дякон Левски”.
Така че – или чиста мажоритарна система, или преференциална пропорционална.
Та ако се върна към началото, наистина подкрепям идеята за “две в едно” – местни избори и референдум. Въпросът е така да се обмисли допитването, че да не излезе като соросоидно мероприятие. В “този филм” аз няма да участвам.