Със социалния антрополог ХАРАЛАН АЛЕКСАНДРОВ разговаря Мила Гешакова
- "Трябваше да бъдем по-предпазливи", написа главният редактор на "Шарли ебдо" в първия му брой след атентата, много медии по света не публикуваха скандалните карикатури, ограничения имаше и в изявите на държавни глави на похода на мира в Париж. Нова цензура ли е това, г-н Александров?
- Не мисля, че е цензура, по-скоро световните лидери са станали по-предпазливи, което е абсолютно нормална реакция след шока от показния разстрел. Последното, от което се нуждаем в този момент, е радикализация и ескалация на насилието.
- Какъв знак виждате в тази предпазливост?
- Мисля, че е начало на един по-дълъг процес на осъзнаване на ограниченията на либерализма и по-точно на политиката на мултикултурализъм, която се опитва да съвмести пълноценната интеграция с културната идентичност.
Този модел за
съжителство бе
най-изисканото
предложение
на либералната демокрация към хора от различни култури и в него бяха инвестирани много надежди и ресурси. Оказа се обаче, че постоянно възникват нови полета на несъвместимост, които трудно могат да бъдат удържани и управлявани. Отслабването на натиска за асимилация и либералното уважение към културното различие очевидно не води до универсално възприемане на ценностите на либерализма.
- Световноизвестният режисьор Люк Бесон риторично попита защо струващият 250 евро "Калашников" беше предпочетен пред струващата 3 евро химикалка?
- Люк Бесон каза, че го боли за неговите мюсюлмански братя. Това е много почтена и загрижена позиция, защото в момента те са най-уязвими и застрашени. Докато трагедията консолидира западните общества около ценностите на секуларната демокрация, мюсюлманските общности в Европа и в света са изправени пред ужасното предизвикателство да опазят своята религия и култура от политическа злоупотреба, която е на път да тласне света към религиозна радикализация и да превърне мюсюлманите в изкупителна жертва. Впрочем точно това целят вдъхновителите на атентатите, които налагат една примитивна и осакатена интерпретация на исляма, обслужваща техните политически амбиции. По-важният въпрос обаче е
защо тази
перверзия се
оказва толкова
привлекателна
за млади хора, израсли в европейските метрополии; защо граждани на високо развити общества се възползват от техните материални постижения, но отказват да се свържат с цивилизационните им постижения - правата, свободите и отговорностите на модерния човек. Това е индикация за дълбоко социално отчуждение, за тежка културна изолация и фрустрация, която засега се проявява като индивидуална психопатология. Нека сме наясно - разстрелът на журналисти е чиста проба психопатен акт, представен като религиозно възмездие и обслужващ политически интереси. Може да стане наистина страшно, ако бъде допуснато индивидуалната психопатология да прерасне в групова.
- "Колко крехка трябва да е вярата на един мюсюлманин, щом той се чувства застрашен от глупава карикатура в сатиричен седмичник", възкликна в дните след атентата в статия словенският философ Славой Жижек. Съвместими ли са страхът и свободата на словото след такава екзекуция?
- Когато идентичността на човек е изградена върху сляпо следване на религиозна доктрина, тя е особено крехка в либерална среда и се налага да бъде агресивно утвърждавана. Обратно, хората, които са социализирани с либерални ценности, развиват устойчива идентичност и лесно понасят присмеха. Например
французите умеят
да се подиграват
на другите и на
самите себе си,
понякога доста злобно. Това е част от дълга традиция - емблематичните фигури на Френското просвещение са си разменяли хапливи пасквили, някои от които се изучават като образци на висока словесност. Антиклерикализмът, т.е. отхвърлянето на църковния авторитет и осмиването на религиозното тесногръдие, също е част от просвещенската традиция и може да бъде разбрано в контекста на борбата с образователния и духовен монопол на Йезуитския орден, наложен в католическа Европа в епохата на Контрареформацията. Неслучайно френската революция е радикално антиклерикална. "Шарли ебдо" са част от тази традиция и няма съмнение, че във френски контекст техните скандални и провокативни карикатури са пример за свободата на словото. Но вече няма съмнение, че за част от френските мюсюлмани този контекст остава чужд и неразбираем - за тях радикални жестове на свободомислие като карикатурите на "Шарли" имат напълно различен смисъл, те ги преживяват като враждебен акт, като непростимо посегателство върху устоите на техния свят. Става ясно, че въпреки информационната революция или може би тъкмо поради нея, хора, живеещи в един град, обитават различни ментални светове. Това е тревожно откритие.
- Заплашва ли ислямът да абсорбира християнството в Европа?
- В никакъв случай. Обяснението на случващото се
през извечната
борба между
кръста и
полумесеца е
опростенческо, макар и доста примамливо. Наистина в исторически план превес взима ту Изтокът, ту Западът - първо персите нахлуват в Гърция, после Александър покорява Азия, следва конфликтът между Рим и Картаген, между Византия и Сасанидска Персия, после арабите нахлуват в Европа, след това кръстоносците в Ориента, после наред са османците и накрая европейските колонизатори. Конфликтът в момента обаче е по-скоро идеологически, отколкото етнически и религиозен - между секуларния либерализъм и теократичния фундаментализъм. Голямо е изкушението да го обясним през теорията на Хънтингтън - като сблъсък на цивилизациите - но при такива едри конструкции се губят важни детайли.
- Можем ли да говорим за провал на либерализма?
- Това, което се проваля, е, от една страна, либералната утопия - наивното допускане, че е дошъл краят на историята и скоро всички ще заживеят мирно и щастливо в условия на демокрация и глобален капитализъм. На второ място, има пробив и в социалните структури, които удържат разрушителността и агресията. Уязвимостта на либерализма е в слепотата му за онези аспекти на човешката природа, които не се вписват в идеализирания модел на автономния, модерен, самоуправляващ се човек. Способността за поемане и носене на отговорност за себе си и за обществото далеч не е универсална човешка характеристика, а късно и крехко постижение на западната либерална цивилизация.
Все по-голяма част от
съвременните
хора се чувстват
смазани
от отговорността, която им стоварва този ускорен, отчуждаващ, свръхсъревнователен начин на живот. Те копнеят да прехвърлят непоносимата отговорност върху някакъв надежден авторитет, какъвто все по-трудно оцелява под обстрела на либералната критика, крайна форма на която са злополучните карикатури на “Шарли”. Културата на турбокапитализма е безмилостна към онези, които се провалят да носят отговорност, и ги наказва с допълнителната отговорност и вина за провала им. Така ежедневно произвежда жертви, които в безизходицата си търсят алтернатива в тоталитарни идеологии и доктрини. За семпли, отчуждени и отчаяни хора войнстващият ислям предлага прост изход, като обяснява провала, посочва виновника, оправдава омразата към успелите и героизира агресията към различните. Нелекуваната социопатия се превръща в религиозна добродетел.
- Застрашена ли е България от радикален ислям?
- В това отношение България е привилегирована като наследник на най-развитата територия на последната и най-либерална ислямска империя – Османската. В резултат на вековно съжителство и взамопроникване между културите е възникнал своеобразен културален имунитет към радикализма, който надживява епохата на национализмите и до ден днешен присъства като невидима удържаща рамка в отношенията между общностите. Имигрантските общности в европейските мегаполиси често са по-затворени и отчуждени, отколкото малцинствата в България, които тук се чувстват у дома си. При нас културната дистанция между хората от различни общности е значително по-малка, отколкото например между потомците на имигранти от Африка и образованите французи от висшите класи. Звучи прадоксално, но в много отношения ние сме по-хомогенно и интегрирано общество от западноевропейските. При това българите, за разлика от французите, не страдат от супермасизъм – непоклатима и често арогантна убеденост в превъзходството на собствената им култура. Всичко това ни прави доста устойчиви към радикализация, но не трябва да ни успокоява прекомерно.
- Какво трябва да направим, за да се предпазим?
- Необходимо е да преоценим и укрепим собственото си културно наследство, включително от епохата на Османската империя. Оказва се, че тя е създала много по-дълбока мултикултурна традиция, отколкото Западът. Тази традиция се оказва толкова устойчива, че издържа на национализмите и етнически прочиствания на XX в., които имат помитаща сила из цяла Европа. Въпреки лошото име на Балканите, хората тук винаги са изпитвали уважение и добронамерено любопитство към вярата и обичаите на своите съседи от други общности. Това е безценен културен капитал, който трябва да бъде изучаван и развиван. Добре е да си дадем сметка какво имаме и какво можем да загубим.