Публикуваме отново най-четените коментари и анализи за изминаващата седмица. Този е №1 с 132 728 четения.
Искат още чегъртане
В средата на май записах за “24 часа” интервю с известния юрист проф. Пламен Киров по повод вероятността машинното гласуване да бъде обявено за противоконституционно. Ако това се случи, коментира професорът, ще възникнат съмнения относно новоизбрания парламент, “всеки недоволен ще жали”.
Не се впуснахме тогава в дълбок анализ на подобна перспектива, но днес, макар и по съвсем различни причини, недоволните жалим.
Редно ли е например лидерът на “Да, България”, който
представлява
под 12,64
процента
от отишлите
до урните,
да определя дневния ред на държавата? При недописан План за възстановяване и като дамоклев меч висящи магистрални проблеми от сорта на Зелената сделка, ваксинацията, пенсиите, Христо Иванов вика от трибуната в първия делник на новото Народно събрание да почва спешна дискусия за отстраняването на Гешев. А Йордан Цонев от ДПС с изборен резултат 10,71 процента пита кога ще се обсъжда оставката на Лозан Панов.
Гномовете избиват комплекси, разбираемо е. Мъчат се с популистки теми да останат под прожекторите, но реалността е вече друга – нелепо е да правиш шоубизнес, когато телевизионно шоу е първата сила след вота.
Горната граница на артериалното налягане, с което проф. Асен Балтов е приет в “Пирогов”, е 240. Нима не е това
покъртителна
метафора за
безумния стрес и
пълния абсурд,
на който е подложена българската нация през последните месеци?
Искаш 240 народни избраници да продължат с чегъртането, докато истеричният служебен кабинет на президента Радев продължава да вилнее предизборно, все едно си е на село.
В навечерието на поредната пандемична вълна неистово настояваш разделението да продължава, да унижаваш именитите лекари, за да се сбъднат мечтите на един черноглед летец реваншист и да обереш гилзите от неговия триумф.
Седнали да се подиграват на арогантността, безсрамната войнстваща посредственост на хаджията Тошко Йорданов, а
самите те се
мъчат да изгреят
в неговата сянка
Що за парадокс!
Крайно време е политическата класа да проумее, че се сгромоляса на 11 юли, вече пет пари не струва в очите на своите поданици, няма героизъм в надмощието на победителя с двама депутати повече от победения, пирът се отменя.
Положението е по-тъжно и от 2001 г., когато царят дойде на власт с близо два милиона гласа, а поръчаното синьо шампанско в щаба на ОДС прашаса негръмнато. Сега спасението на давещите се е дело на самите давещи се.
Гледайки бляскавия спектакъл на Годишните музикални награди на БГ Радио с младите и старите звезди, размахът, творческият подем на талантите, надживял кризата и паденията, си спомням за поста на един застаряващ трол, претоплящ спомена за своето отдавна забравено депутатско величие. “Толкова ли не се намери звезда, музикант - проплака той през лятото на 2020-а - да напише една песен на протеста?”
Още тогава вопълът му прозвуча нелепо, като печален грохот от изпусната торба със стъклен амбалаж на зазоряване.
Какъв музикант да се намери, човече? Цветът на българската творческа интелигенция не взе участие в протестите на Радев, Божков, Христо и Мая, отказа да нахлузи тоя съдран хастар и да марширува под знамената на деградацията.
Само един озлобен незнайно от какво носител на номинация за оскар изпрати писмо до протестиращите как да чупят витрини и да нападат жандармерията в гръб и толкоз. Мракобесието и задкулисието още са си там, където бяха, а мятащите яйца заемат 47 места в парламента. Дори социализмът си отива, позорно наведен в опит да подхване шлейфа на Слави Трифонов или поне да му поноси жезъла.
Правителство, казват, ще има, иначе държавата ще колабира. Всъщност
от месеци
държавата е на
командно дишане
с лош хороскоп Гешев и Лозан Панов са бял кахър на фона на решението, което едва скалъпеният парламент предстои да вземе.
Носи се упорита мълва, че победителите не могат да склонят читави хора за кабинета, дори за парламентарни секретари не им се навиват. Защото от началото на заразата насам политиката не е престиж, а падение.