- Как така след чалгата и Лили Иванова “Възгледите на един учител за народното творчество” пълни зала 1 на НДК?
- Камен Донев: Говорим за авторски моноспектакъл, който се занимава с много човешки неща. Правя го възможно най-честно. Когато това е съчетано с комизъм и драматизъм на моменти и когато има честно отношение към публиката, се получава крайният резултат - докоснати са сърцата на хората. А те това искат. Цял живот - независимо дали влизат в магазина, ражда им се дете, влюбват се илиотиват на театър. Няма значение, важното е сърцето му да се радва. Това е причината, а не че сме направили нещо изключително.
- Камене, съзнаваш ли колко си талантлив? С колко труд го отглеждаш този талант?
- Не, абсурд. Няма да говорим за това. Адски ми е неудобно. Отдавам таланта си на повече труд Един добър скачач или гребец, ако не тренира много, няма да успее. В нашата професия има много, много практика. Тя определно е решаваща. Може да си талантлив по природа, да ти е дадено от Бог, но ако ти самият не се бориш със себе си и не израстваш, няма да стане. Трябва сам да си поставяш предизвикателства. Имам познати, които са много талантливи актьори. Животът им минава в разпределени роли, за които ги канят. Аз не искам да се правя на нещо повече, но съм си избрал сам да поставям пред себе си предизвикателствата.
- Как се събрахте двамата?
- К. Д.:С шефа на Пловдивския театър Емил Бонев се шегувахме дали не може спектакълът да се изиграе в зала 1 на НДК. Тогава Емо ми каза, че има човек за това. Миро организира чудесна рекламна кампания и така тръгна.
- М. Б.:Хванах се с този проект, защото Камен съчетава огромен талант и професионализъм. Има много сериозни изисквания към себе си.
- Има ли значение за успеха на шоуто фактът, че зад гърба му има продуцент, което е нов подход у нас?
М. Б.: Голямата сила на моноспектакъла е, че в него няма празен момент. Няма случаен човек на сцената. Организацията наистина е доста сложна, но пък екипът е от такива професионалисти, че нещата ги правехме с лекота. В българската култура има огромна ниша за подобни спектакли, театърът може да пълни и голяма сцена, но много малко хора могат да издържат на натоварването. Голяма част от актьорите предпочитат срещу сигурна заплата да си играят измислените ролички.
- Спектакълът е явление поради още една причина - това е първата сатира без политика. Омръзна ли му на българина да пародират Бойко Борисов?
- К. Д.: Веднага имам отговор, задаваш изключително хубав въпрос. Моят преподавател проф. Азарян казваше така: “Едно от най-лошите неща в професията е т.нар. пародия”. Няма такъв жанр. Има гротеска, сатира, комедия, абсурдна комедия, комедия на ситуацията. Но когато пародираш някого, оставаш на повърхността, в елементарното. Резултатът от осмиването на политиците ни е леко разхилване на публиката.
- Камене, истински житейски ситуации ли те провокират да пишеш?
- Не съм пишещ човек с кабинет, бюро и компютър. В мечтите ми винаги е имало кабинет с хубава маса. Но аз пиша на ръка, на коляно, по салфетки. Преди да излезе окончателен текст, го редактират поне 5 пъти.
- Такъв ли е българинът, като в твоя спектакъл - смачкан, многознайко, който всъщност нищо не знае?
- К. Д.: Не, опазил ме Господ. Защо мислиш така? Българинът е, меко казано, неопределим. Аз не му правя портрет. Изтъквам някои негови конкретни черти. Като актьор най-много ме занимава да хващам отделни, очевадни черти, които не мога да ги премълча.
Българинът има страхотно чувство за хумор, но има и много хора с ниско възпитание и лошо образование. Същевременно има много хора, чийто външен вид лъже и ти не можеш да предположиш, че този човек има две висши образования. Аз обичам България и хората, които са в нея, но съм непримирим към определен тип поведение.
- Ти откъде захранваш душата си с радостта, за която говориш в спектакъла?
- К. Д.: Най-вече от книгите, музиката и изкуството. Това ми е вдъхновението и, слава Богу, че мога да си ги позволявам. Честно казано, никога не съм се замислял колко струва една книга или диск с музика. Животът ми така се стече, че постоянно обикалям Европа. Теди Москов ми показа много неща от Италия. Радва ме всичко, което е плод на човешкия труд и дух.
- В едно интервю казваш най-отговорно, че можеш да донесеш “Оскар” на България, стига да се появи хубав сценарий за филм. Какво пречи да се появи интересен сценарий?
К. Д.: Не е проблемът само в историята и сценария. Никога не съм се замислял колко струва една книга или диск с музика.
Една нормална човешка история може да бъде описана лесно, повярвай ми. Въпросът е кой и как ще я заснеме. Когато режисьорът поставя себе си на преден план и иска да направи впечатление със своя маниеризъм и авангардизъм, нищо не става. Никой не ходи да му гледа филма. Той се задоволява с това да казва, че обикаля по фестивали. Голям праз, че обикаляш по фестивали, след като хората не ти харесват филма. Съжалявам, но е така. Какво става в един хубав американски филм? Каквото и в един хубав полски например. Но американецът знае как да го заснеме и да го монтира, как да го пласира. Най-вече знае, че няма право да шикалкави и да лъже, защото вкарва в него 100 млн. долара и ако не изкара 200 млн., няма да заснеме втори филм. А тук снимат с чужди, филмите не стават, но те пак им дават. Взема държавни пари и си прави арткино. Ами продай си апартамента и си снимай.
Нима, ако аз се проваля, ще ми простят? Всички ще наскачат
Искам чрез медиите да апелирам и за гражданска позиция. Нека хората да не реагират само на политически и социални проблеми, а по-смело да казват отношението си, когато са разочаровани от някакъв вид изкуство. Да не отварям дума пък за телевизиите. Срамота! Какво е това предаване на Митко Цонев? Някой харесва ли го? Колко струва то на данъкоплатците? И не е само то.
М. Б.: Проблемът е, че няма бизнес. Театралната зала и празна да седи, се изхранва от държавата. Никой не се интересува колко хора влизат и излизат, както и много малко хора се опитват да правят качествен продукт. Ако е частен театър, веднага се вижда разликата. Просто защото, ако не върви, ще фалира. Доброто изкуство е възможно, ако има добър бизнес. Иначе се прави за комплексарщината на някой творец.
- Тук веднага ще скочат много творци с аргумента, че бизнесът комерсиализира изкуството?
К. Д: Веднага ще им кажа да ходят някъде да се завият през глава. Използвайки думата “комерсиализира”, те омаловажат много сериозен труд.
Може би Найджъл Кенеди, като свири на стадион, е комерсиален?
- М.Б.: Това биха го казали хора, които не могат да напълнят и една трета от зала 1. Камен 15 г. се е готвил, за да напълни залата, не е стоял по гримьорни и кафенете.
- К.Д.:Живеем в свободно време. Всеки има възможност да вземе една химикалка, да напише нещо и да го изиграе. Нямам нищо против никого, но да не чувам, че съм комерсиален и халтураджия. Като си толкова отворен, излез и го направи. Не понасям празното плещене. Предпочитам да работя.
- Често казваш, че много искаш да снимаш кино? Няма ли да направите филм?
- М.Б.: Мислим за филм. Ще стане много хубав проект.
К. Д.: Потекста на “Възгледите на един учител” съм написал много динамичен сценарий, разигран със скокове във времето. Ще е амалгама от игрално и документално кино и анимация. Ще има много масовки, танцьори.
- Трудно ли ти беше да намериш баланса между иронията и риска да обидиш публиката. Защото ти засягаш много недостатъци и комплекси на българина.
К. Д.: Признавам, че наистина е трудно да намериш мярката докъде да кажеш нещата. Аз по принцип не съм човек, който обижда. Казвам нещата преувеличени, за да се поправят. Адресирам ги и към себе си. Цялата ми лекция за народното творчество е затова. Българинът има чувство за хумор и самоирония и затова реагира адекватно и с разбиране.
- Свидетели разкриха, че си успял да направиш нещо много трудно онази вечер в НДК - разсмял си шефа на парламента Георги Пирински.
К. Д.:Не искам да говоря за политици. Но смехът си е загадка - прави те истински жив.
- Ти на какво се смееш?
К. Д.:На какво ли не? Понякога се смея, както си седя сам вкъщи. Мога да се смея дори на някоя моя мисъл.
М. Б.: Камен много бяга от сервилността и номенклатурата. Много хора правят изкуство с единствената цел да впечатлят хора на определени позиции. Най-хубавото на това представление е, че народът се смее.
- В какво днешният българинът да намери причина за смях?
К. Д.: За смеха и радостта няма никакво значение каква е политическата ситуация. Хората и на война имат нужда да се смеят. Човек цял живот живее с надеждата и упованието да е радостен.
- Като гледаш какво се случва, има ли надежда?
К. Д.: Няма надежда само когато някой казва, че няма надежда. Това са пълни глупости. Хората с мрачните прогнози са вредни и не трябва да бъдат слушани. Всичко е въпрос на воля.
- Чувала съм за теб да казват, че си особен чешит, че си малко темерут. Какво не харесваш у себе си?
К. Д.: Харесвам това, което правя със себе си, но има много неща, върху които искам да работя. И го правя.
М. Б.:Когато си силно концентриран върху работата си, нямаш време за дребно общуване и лицемерие, за лигавщината на хората, които наричаме звезди. Когато не влизаш в този ритъм на живот, останалите започват да те наричат особен, темерут. Защото се явяваш външно тяло на един аморфен организъм.
- Камене, умишлено ли страниш от т.нар. светски елит?
К. Д.: Дори не желая да се докосвам до него. Първо, не виждам да е светски, а още по-малко да е елит. Аз съм изключително зает човек, за да си позволя да си губя времето, като между наздравици приказвам празни приказки с измислени хора, които ги дават по телевизията. Проф. Азарян ги нарича прочути нищожества. Непрекъснато си дават някакви награди - най-красив, най-добре облечен, най-дебел, най-прост...Мен това, меко казано, ме погнусява.
- Бихте ли се дали за добрите пари, които плащат на избори?
К. Д.:Категорично не. Има една важна дума - морал. Не бих го направил, защото изкуството няма нищо общо с политиката.
- Няма ли шанс чрез изкуството да се облагороди политиката? Или стига, че депутати идват на театър от време на време?
К. Д.: Ще кажа един факт. На пръсти се броят случаите, в които депутат е дошъл на театър. Виждал съм Румен Петков по-често, Соломон Паси ходи и още най-много 2-3-ма.
М. Б.: Те идват на премиерата, за да ги видят.
К. Д.:По-лошо. Не ги е срам, защото им пращат покана, а те не идват на премиерата. Но дори не предупреждават. Добре, не ни уважаваш труда, но поне кажи бе, Мунчо, за да може някой друг да влезе. Спомням си министър Петър Димитров като едно изключение. Веднъж дойде да гледа спектакъла в Пловдив. После купи на цялото ведомство билети. Дали някой друг го е правил?
Не съм глупак, за да отсичам, че нямаме добри политици. Но към депутатите конкретно съм с огромни резерви. За мен те са предатели. Ходят и се кланят на паметниците на Левски и Ботев, слагат цветя. Бих ги попитал какво наследиха от техните качества. Къде им е смелостта, срещу кого се опълчиха, кого спряха? Къде са? В мерцедесите ли?
- Гласуваш ли?
К. Д.: Винаги. Въпреки разочарованието. Ако не гласуваш, значи не те вълнува в какъв свят живееш.
Когато режисьорът поставя себе си на преден план, нищо не става