Истинската любов е въпреки всичко. Тя се случва на масата, над чинията със спагетите, в събота сутрин, "когато все още леглата миришат на любов", ако се вслушаме във Филумена Мартурано от горчиво-сладката театрална пиеса "Любов по италиански" на Народния театър.
Както казва още героинята на Емануела Шкодрева, онази - ежедневната любов, от която всички имаме нужда, е истинската, далеч от някакви геройства. На която можеш да се опреш в труден момент. "По-скоро е и болка, и възторг. Тя е крачка към Бога", казва актрисата в главната роля.
Истинската любов дава енергията, която те възвисява, продължава Емануела Шкодрева и пожелава на всички Истинската Любов. "Да умеят да я разпознаят. Да извървят този път, който е на целостта, на близостта, на срещата със сродната душа".
Как така популярният филм с участието на София Лорен и Марчело Мастрояни "Брак по италиански" се превърна в "Любов по италиански" в откритата сцена на "Сълза и смях"? Тайната разкри драматургът Юрий Дачев:
- Стана много лесно. Еми Шкодрева го измисли и всички толкова го харесахме, че то веднага "залепна" за спектакъла. А и в пиесата на Едуардо де Филипо по-големият проблем е любовта, нищо, че става въпрос за брак, даже бракове. Въобще любовта винаги е по-големият проблем.
Малко са драматурзите, които говорят така открито за любовта, остаряването, страховете и надигналата се в понеделник сутрин надежда, че към нас търсят пътя си добри дни...
Защото как да преминеш по стъпалата на "събота, неделя, понеделник", ако използваме заглавието на една от известните му пиеси, ако ги няма чувствата, даващи цвят, насъщна лъжа и сила за това изкачване? А понеделниците ни не са безброй. Затова не си струва да ги профукваме в дрямка и умуване..., споделя Юрий Дачев.
- И все пак се случват ужасяващи семейни трагедии.
- Семейни трагедии винаги е имало. Много от днешните носят печата на социалната несигурност, но е пресилено да обясняваме всичко с нея.
Идиотска е сладостта, с която медиите разнищват тези трагедии, абсолютната липса на милост към чувствата на хората, които ги изживяват и близките им. Въобще ние всички се отучихме от мълчанието, което понякога е истинска проява на човечност.
Юрий Дачев не остава крайно песимистичен, когато го връщаме към темата за любовта. Според него и колегите му на любовта трябва да се обръща внимание винаги, а не само на наближаващия Свети Валентин:
- Нека не тъгуват тези, които на 14 февруари не са влюбени или са влюбени нещастно. Това е един ден, мен ако питате, малко досаден с балоните-сърца и данданията. Чакат ви други дни, само ваши, за любовни празници.
Любов е блясъкът в очите на публиката
Не е ли любовен празник типичната италианска история между Калин Сърменов - Милото и Емануела Шкодрева? Бившата проститутка Мартурано иска да изпита любимия си, с който живее повече от 25 години, но без брак, и се преструва, че е смъртно болна. На Милото му се налага да преосмисли какво е любовта, какво се случва с живота на един мъж на 50 години и да изрази цяла гама от полутонове и колебания.
За вината в тази театрална метаморфоза от "брак" в "любов" и другите вечни теми разговаряме с продуцентката от "Арт кейс" Валерия Пачева, с чията подкрепа се играе "Любов по италиански" в Народния театър.
- Вината е споделена. Въпросът е сложен и отговорът му вероятно трябва да се търси извън рамките на пиесата.
Много често след представление чувам хората да си говорят, че са се видели, отразени в образите на Филумена, Доменико, Флавия.
- Какви са отношенията в модерното общество?
- Изключително сложни. Средата се е променила. Модерното общество не търпи ограничения и не признава догми. Класическите форми - брак, семейство често се разглеждат като отживелица. Дали е така обаче? И кое е онова, което държи двама души заедно 25 години. Какво е любовта и има ли тя възраст? Това са част от въпросите, на които пиесата "Любов по италиански" се опитва да отговори.
- Кое е вдъхновяващото в случая?
- Гледала съм филма "Брак по италиански" с великолепните София Лорен и Марчело Мастрояни около двайсет пъти. Там има една сцена между тях двамата, в която тя му признава, че има трима сина. Тогава ми хрумна, че този брилянтен диалог, е изключително подходящ за театър. Тогава се разрових и така стигнах до пиесата на изключителния италиански драматург Едуардо де Филипо "Филумена Мартурано".
Пиесата е писана 1946 година в един изключително тежък период за Италия - първите години след края на Втората Световна война. Период на криза - икономическа, социална, но и морална. Време, което налага преосмисляне на старите модели и търсенето на нови. Време на прошка и на промяна. Затова си помислих, че тя може да бъде актуална и днес, заради нейната виталност, заради ценностите, които защитава отвъд „законите на бога и църквата".
Де Филипо обича своите герои - подкрепя ги и ги защитава. Оставя ги сами да намерят пътя си. Те не са черно-бели. Те са грешници като всички нас, затова са толкова истински. Той не говори за тоталната абсолютна любов, а за онази, която се случва всеки ден...
- Кой ти помага в реализацията?
- Представлението нямаше да се случи без подкрепата на Народния театър, който е съпродуцент. Разбира се, без професионализма на режисьора проф. Снежина Танковска, която намери модерна гледна точка към тази иначе класическа пиеса; без драматургичната версия на Юрий Дачев, който направи да звучат посланията от сцената с лекота и с изключително премерен финес на границата между комедията и драмата, оставайки верен до оригиналата идея на Едуардо де Филипо; без Марина Райчинова, която създаде сценографията и костюмите за спектакъла, пренасяйки италианската атмосфера на сцената на "Сълза и смях"; без специално написаната музика на Румен Цонев, която обгръща цялата зала и присъства със свой собствен характер напълно пълноценно; без визуалните решения на Красимир Терзиев; без вярата, себеотдаването и таланта на актьорския състав: Емануела Шкодрева, Калин Сърменов, Ванча Дойчева, Стоян Пепеланов, Христо Чешмеджиев и младите: Яна Бобева, Йордан Ръсин и Христо Ушев. Не на последно място, с подкрепата на няколко големи компании, които спомогнаха този проект да се случи. И разбира се, моят екип от приятели и съмишленици, които бяха и са до мен, споделяйки всичките трепети около проектите, върху които работим.
- Как се случва всичко от гледната точка на продуцента?
- С много стоицизъм. С много воля. С огромно желание. С отказ от егоизъм. Имал си една идея, споделил си я, събрал си екип от творци, които да я реализират и в даден момент трябва да приемеш, че твоята представа за нещата може и да бъде различна от тяхната.
- А кое е водещото?
- Авторската интерпретация е водеща в театъра и в изкуството като цяло. Егоцентризмът не е полезен съветник. Пътят на една идея до театралната сцена е много сложен и затова е важно всеки да бъде на мястото си в този процес.
Работата на продуцента е повече преди стъпването на сцената. Когато представлението оживее, то заживява свой самостоятелен живот. Тогава и задачите пред продуцента са различни. Представлението "диша", то е като живо същество и пулсира - то се променя. Всеки път пулсът му е различен. Не винаги публиката го усеща, но хората, които са вътре или наблюдават отстрани - го забелязват.
- Каква е силата на театъра?
- Да вдъхнеш живот на една илюзия и да имаш силата и куража да убедиш зрителите, че ти наистина страдаш или се радваш, или умираш, или живееш. Нямаш много време - два часа, в които или си истински на сцената и владееш публиката, или просто имитираш, че играеш.
Театърът е съпреживяване. Емпатия. Или чуваш овациите на залата и блясъка в очите на хората след представлението, или - не. Ако е първото - значи си се справил.
- Твоята роля, за да стигне постановката до сърцата на публиката.
- Да следвам посоката. Да следя пулса на публиката. Да търся начини "Любов по италиански" да бъде видяна и в други градове. Представлението носи изключително силен емоционален заряд и той си струва да бъде споделен.
За мен е най-важно зрителят да има избор. И все пак София не е България. Важно е повече от заглавията от столичния театрален афиш да стигат до зрителите в страната.
- Пробвала ли си да играеш на сцената?
- Аз съм от онова поколение деца, които обожаваха плочите с приказки. Помня ги наизуст и до днес. Те бяха част от моя свят и със сигурност са ми повлияли. Имам и театрални изяви - участвала съм в домашен театър - със сестра ми и братовчед ми организирахме представление за цялата фамилия - пиесата "Михал Мишкоед" от Сава Доброплодни. Бях на пет години и изпълних всички второстепенни роли. Страхотен спомен имам от тогава. Имахме декор, реквизит, завеса и най-важното, аплодисменти.
- Как съчетаваш лектора, преподавателя в теб с журналиста, с продуцента в теб, а може би и още нещо?
- Мисля, че те се допълват. Има синергия във всичко, което правя. Имам огромно любопитство и се опитвам да изследвам нещата, с които се занимавам от различни гледни точки. Пътят е важен, както е казал Конфуций.
- Освен за театър иде време и за 14 февруари.
- Организираме конкурс за студентско есе на тема „Любовта е театър" и „Любов в театъра". Получихме страхотни есета. Така че, ако любовта е театър, то бъдете искрени, достоверни и най-вече себе си във всички действия и всеки ден.