80-годишният днес Виктор Шарапов е последният съветски и първият руски посланик в България в периода на големите промени в двете страни - 1988-1992 г. Завършил е Московския институт по източни изследвания. Специалист е по Китай. Кариерата си започва като журналист. Първо е във военния в. "Красная звезда", а после в официоза "Правда". Бил е кореспондент в Китай в периода на силно влошените съветско-китайски отношения.

От 1971 до 1982 г. е в апарата на КГБ и личен помощник на шефа му Юрий Андропов. Там получава и чин генерал-майор. Когато Андропов оглавява КПСС и СССР след смъртта на Брежнев, той взема със себе си и своя помощник. Шарапов остава съветник на генералния секретар на ЦК на КПСС и при Черненко, и при Горбачов. През 1988 г. инициаторът на перестройката го праща посланик в София. През 1992 г. е отзован в Москва, като никой от ръководството на руското МВнР не се среща с него. Чак след 9 г., когато Шарапов става на 70 г., министерството му праща приветствие. В него се казва, че "работата му като посланик в България е позволила в преломен етап от историята с чест, твърдо и последователно да отстоява интересите на родината".

- Виктор Василиевич, по какъв повод сте в България?

- Поводите всъщност са два. Първият бе участието ни в честванията на 134-ата годишнина от освобождението на Плевен и разгрома на турските войски там. Радвам се, че имаше много хора и че това се чества на най-високо държавно ниво. След това пътувахме до Русе. А после отбелязахме в Пловдив заедно с местните дружества за дружба с Русия 70-ата годишнина от разгрома на германската армия край Москва. Отпразнувахме я пред паметника на Альоша. Нямаше много хора, но присъстващите пяха песента за Альоша.

- В Русия помнят ли още тази песен?

- Че как иначе? Тя и до днес предизвиква сълзи у нас.

- С какво се занимавате сега?

- Аз съм пенсионер. Но съм президент на Съюза на приятелите на България. Това е общоруска обществена организация, възникнала на мястото на Дружеството за българо-съветска дружба, оглавявано навремето от прочутия авиоконструктор акад. Андрей Туполев. Заедно със СССР и това дружество се разпадна, но имаше много ентусиасти, живели и работили в България, сред тях и аз, и решихме да създадем наново организацията. Да почнем отначало, без държавна подкрепа.

- Колко пъти сте идвали в България след края на посланическия ви мандат?

- Най-малко десет пъти.

- Намирате ли стари приятели?

- Да, дори на този прием. (Разговорът се води на коктейл в руското посолство - б. а.).Такива са половината от вашия генералитет, освен това много писатели, художници и т.н.

Срещнахме се сега и си спомнихме как сме работили заедно. Българска литература се издава у нас и до днес. Не знам сега къде другаде се издава вашата литература.

- Да се върнем на периода 1988-1992 г., когато бяхте посланик. Изненада ли ви начинът, но който се развиха промените в България?

- Да ви кажа честно, според мен никой не бе готов за това, което щеше да стане. Всички бяха участници само в началото. А след това процесът тръгна сам по себе си. Първото, за което говорихме с българското ръководство, включително с Тодор Живков, бе, че в СССР стават промени. Че тъй като връзките ни са много големи, в България те не бива да бъдат избегнати. Че промените в СССР ще засегнат всички социалистически страни.

- Кой е говорил за това? Вие лично или двамата с Живков?

- Най-вече аз. Тодор Живков казваше: "Да, ние разбираме тези процеси. Но има и много положителни неща, от които не трябва да се отказваме. А за промените трябва да се готвим." Въпреки това ми се струва, че под промени той разбираше някаква реконструкция, а не смяташе, че трябва да напусне ръководството. Но през есента на 1989 г. той вече разбра, защото при него дойдоха съратниците му от бригада "Чавдар". Пътувах до Москва и когато се върнах, те дойдоха при мен и му казаха: "Имахме разговор с Живков. Казахме му, че трябва да си отиде и да даде път на другите."

Срещнах се и с него. Пита ме какво става у нас. Отговорих му, че в СССР стават големи промени и че ще му е трудно да ги избегне. Че това е нещо обективно, защото тогава България бе член на СИВ, на Варшавския договор. Поради тесните си връзки със СССР тя не можеше да остане настрани от тези промени.

- Ще ви открием една тайна. Известна ни е една снимка от края на октомври или началото на ноември 1989 г. На нея сте вие, унгарският посланик Шандор Шимич и Андрей Луканов на лов. Какво обсъждахте на този лов?

- Мисля, че е било през някоя друга година.

- А има ли такава снимка?

- Да, има. Но е от друга година.

- А случайно ли там е и унгарският посланик предвид факта, че страната му беше сред първите, започнали сериозните промени?

- Той беше добър наш приятел. Нищо повече в конкретния случай.

- Какви бяха отношенията между Тодор Живков и Михаил Горбачов?

- Мисля, че личните им отношения не потръгнаха. Живков неведнъж казваше, че е доайен сред ръководителите на социалистическите страни. А Горбачов донякъде бе самолюбив и казваше, че именно той е доайенът. Разбирате, че това е психологически въпрос.

Горбачов в началото държеше линията на промяната към това социализмът да стане по-добър. Да стане това, което понякога наричат социализъм с човешко лице. А в този смисъл Живков малко изоставаше от Горбачов в разбирането за неизбежността на този процес. Друг, вътрешноруски, е въпросът какво стана по-нататък. Имам предвид, че Горбачов по същество предаде идеите, за които гласува и за които призоваваше в началото на перестройката. Първо казваше никой да не смята, че ще се откажем от социализма. А свърши с това, че каза в един турски университет как цял живот е мечтаел да срине Съветския съюз.

- Кога видяхте за последен път Тодор Живков?

- През ноември 1989 г.

- Какво си спомняте за пуча срещу Горбачов на 19 август 1991 г.?

- Трудно ни бе оттук, от София, да видим какво и защо се случва там, в Москва. Защото Политбюро се разпадна, Горбачов замина, скри се, за да не бъде в Москва. Нарастваха сепаратистките настроения. Тук ни бе трудно да го разберем и почувстваме. Никой не ни даваше подробна информация. Трябваше сами да изграждаме някаква своя политика. И когато от руското външно министерство дойде заповедта, че трябва да предадем на българското правителство такава и такава информация, ние го направихме.

- И каква беше информацията, която предадохте?

- Че у нас е създаден ГКЧП - Държавен комитет по извънредното положение. Но че това няма да доведе до дълбоки промени. Че това е временна мярка и че демократичните процеси няма да спрат.

- На кого я предадохте?

- На президента Желю Желев и премиера Димитър Попов.

- Как реагираха те?

- Изслушаха ни и ни благодариха за информацията.

- А каква информация предадохте след разгрома на пучистите?

- Никаква. Не получихме никакви указания. Просто тогава на никого в Москва не му бе до нас.

- А идвали ли са при вас български политици по време на пуча да изразяват подкрепа или да се изкажат против?

- Не.