Добромир Карамаринов е роден на 26 март 1958 година в Сливен. Завършва среното си образование в ММГ - Габрово, след това и треньорски профил във ВИФ “Георги Димитров”, специалност “Лека атлетика”, а втората му специалност е “Бокс”. От 1993 година е генерален секретар на федерацията по лека атлетика. 10 години по-късно става неин президент.
Председател на Асоциацията на балканските атлетически федерации.
Първи вицепрезидент на европейската федерация по лека атлетика. Женен.
Наскоро той отпразнува 60-годишния си юбилей, като на тържеството присъстваха президентът на световната атлетика Себастиан Коу и на европейската Свен-Арне Хансен. За юбилея той получи от министър Красен Кралев “Венец на победителя” - най-високото отличие на спортното министерство.
-Как започна всичко в леката атлетика?
- Малко случайно, малко нарочно. Спомням си, че отидох на стадиона в Габрово, когато бях на 10 години. Сега съм на 60. Значи вече половин век този спорт е част от мен. Няма, ден в който да не съм се занимавал с лека атлетика. Имаше ученически състезания и станах най-бърз на 60 метра и треньорът Рашо Томов ме покани да тренирам. След това станах препятственик.
- Помниш ли първия си медал?
- Разбира се. Като пионер. Беше едно състезание в Ямбол. Станах втори след Наско Сарафов. Момчето беше от Пловдив. Тогава дисциплината беше 80 метра с препятствия. И така започнах сериозно да тренирам. Станах шампион на 400 метра с препятствия, участвах в националния отбор, но на 21 години си дадох сметка, че е по-добре да спра и да се занимавам с нещо друго. Осъзнах, че няма да стана олимпийски шампион, и веднага след като завърших ВИФ, прекратих кариерата си. Наистина можех да постигна много повече, но просто нямаше да е това, което аз исках. И продължих кариерата си в леката атлетика.
- Имаше ли подкрепата на родителите?
- Татко изцяло ме подкрепяше. Той и мама бяха лекари. Мама винаги имаше резерви. Тя искаше да се занимавам с нещо сериозно. Според нея сериозно. Аз не съм завършил спортно училище. Бях в математическата, която беше доста елитна. Аз съм първият випуск, който завърши. Мама доста се изненада, че след като завърших, отидох във ВИФ. Надяваше се, че ще запиша най-малкото медицина.
Аз съм роден в Сливен и съм израснал в Габрово. По бащина линия родът ми е от Панагюрище. По майчина - от Сливен. И едните са участници в Априлското въстание, а другите - в четата на Хаджи Димитър И това е документирано.
- Трудно ли взе решението да спреш?
- Не, защото бе моето решение. Никой не ми се е месил или да ме е притискал. Можех да остана, но си дадох сметка, че може би ще ми попречи за следващата реализация. Можех да се състезавам до 30 години, защото бях един от добрите. Със сигурност щях да имам доста повече отличия, но бях в мир със себе си, че няма да достигна върха. А в житейската реализация това можеше да попречи. На 27 години вече отговарях за високото спортно майсторство в дружество “Янтра”. Дружество първа категория със 17 вида спорт. Бях най-младият в България. Без да съм член на БКП. Така и не станах.
- Имаше ли проблем с треньорите?
- Не. Поне по моите разбирания един състезател няма право да прави проблеми на треньорите си. Стараех се да изпълнявам всичко. Пък и попаднах на уникални наставници, които са ми дали много. В Габрово бях при Никола Вълчанов, в ЦСКА - при Христо Гергов, и в “Академик” при Иван Бозов. И Рашо Томов, който ме откри. От всички имам прекрасни впечатления, научил към доста от тях и до днес съм им благодарен.
- За да станеш ръководител, все пак трябваше да имаш някакви протекции. Кой те направи шеф?
- Едва ли съм имал протекции. Защото, както казах, така и не станах някакъв партиен функционер. На работа ме покани тогавашният председател на окръжния съвет на БСФС Емил Табаков. И през 1985 година станах председател на дружеството.
- Трудно ли ти беше?
- И трудно, и доста късмет имах. Най-вече, че само няколко месеца отговарях за футбола. Защото той винаги е бил феномен в България и трябва специално отношение. Не може всеки да управлява футболен отбор. И точно през 1985 година той се отдели от системата на БСФС и бе направен футболен съюз. Така, за щастие, само 3 месеца съм се занимавал с управление на футболния отбор.
Там трябваше да има други хора и за моя радост се отделиха. Направиха се клубовете. Иначе ми беше малко странно. Никога не ми е било присъщо да се занимаам с футбол. А той изисква толкова внимание, че не остава време за другите. Няма да забравя как още при отиването на работа пред вратата ме чакаше треньорът. И започваше с изскванията. А отборът беше в “Б” група. Имах си доста приключения с тях дори за краткото време, през което бяха под моето управление. Първите хора, които ме посрещаха пред стадиона, бяха футболните. И се започваше. За останалите спортове - ако остане време.
- Как се озова във федерацията по лека атлетика?
- Покани ме проф. Георги Кабуров, един невероятен човек и специалист. След това дойде Пламен Кръстев, с когото работим добре и до днес. Иво Христов и накрая Марио Тагарински. Тагарински беше човекът, който ме накара да се кандидатирам за президент. Буквално думите му бяха: Хайде, стига сме се излагали, няма по-подходящ от теб. Но един президент е толкова силен, колкото е екипът, с който разполага. А смея да кажа, че имаме доста сериозен екип. Като минем през вицепрезидентите Асен Христов и Руен Панчев, след това през управителния съвет и се стигне до хората, които работят в централата.
- Никога ли не си опитвал друг спорт?
- Може би любовта към леката атлетика дойде от първия ми треньор. Иначе харесвам много други спортове. Във ВИФ съм играл волейбол, имам мачове в отбора по ръгби Много харесвах баскетбола. Футбол сме играли всеки ден. По мое време спортистите бяхме поливалентни. Другата ми голяма слабост е боксът.
Заради това завърших бокс като втора специалност. Този спорт ме привлича и до днес. Гледам всички мачове на Кубрат Пулев, пък и тези на Антъни Джошуа.
- Сега като гледаш спорта в Габрово, не ти ли става мъчно?
- Понякога, да. Но остана хандбалът например. Всичко си дойде по своя естествен път. Габрово имаше всички спортове, но и другите ги имаха. Едно време искахме да покажем, че той е нещо повече, защото трябваше да преборим лошите, и да покажем, че е национален приоритет.
Но където сме икономически, там сме и в спорта. И това трябва да се разбере от всички. И това е нормалното му място. Разбира се, в спорта трябва да има амбиции и има. Но много от нещата едно време бяха нереални. Просто човек трябва да живее в реалността.
Никога не бих се наел да говоря неща, които не са ми присъщи. Аз мога да говоря и да нося пълна отговорност за леката атлетика. И то от национално до световно ниво. Не мога да говоря за спорта като цяло, защото ще звучи аматьорски. Защото има хора, които работят много добре и днес. Давам пример с министър Красен Кралев, без да звучи слагаческо. Той е човек, който живее в реалността и иска да направи най-доброто точно в тази реалност. Най-лесно и присъщо на българина е да говори отстрани. Аз например съм отстрани на българския спорт като цяло. Потопен съм от горе до долу в лека атлетика. И не съм компетентен за другите. Обичам да ги гледам, да им се радвам, но не и да ги оценявам.
- Вижда ли се краят на кризата в световната лека атлетика?
- Вижда се, защото пътят, по който се върви, е правилният. Защото когато президент бе Ламин Диак, се знаеше, че рано или късно цунамито ще дойде. И то дойде и ни отнесе. Една година наистина беше страшно. Това се вижда и от снимките. Сравнете тези на Себастиан Коу от 2015 година с тези от 2017 година. Разликата не е две, а 20 години. Толкова бързо се състари. Това, което се случи, беше наистина страшно. И от страна на обществено мнение, и от страна на спонсори. Но не може да се каже още кога ще свърши кризата. Знае се само началото. Краят на 2015 година. Ноември ни удари цунамито. Но съм сигурен, че сме на правилен път. Полека се променя физиономията на спорта. И съм убеден, че по него се излиза от кризата, а не води до пълното сгромолясване.
- Защо допуснахте тогава да се стигне до цунамито?
- Направи се, но стана по-късно, отколкото трябва. Да, наистина може да се каже, че всички сме виновни за това, което стана. Просто промяната трябваше да се случи 4 години по-рано. Тогава имахме същите кандидати. Защото в световната атлетика не може да се падне от небето. Но през 2011 година личното решение и на двамата - и на Себастиан Коу, и на Сергей Бубка, бе да изчакат 4 години. И това беше грешката. Спортът пострада точно заради лидера си. Но това бе тяхно лично решение и няма как да се промени. Ако бяхме действали 4 години по-рано, щяхме да спасим много неща. Не всичко, но повечето.
- Заплашени ли са традиционните спортове? Наскоро имаше едно изявление на директора на олимпийския телевизионен канал, че всичките, които са направени на английските ливади през XVIII век, ще изчезнат?
- Сигурно нещо се е объркал. Ако говорим за леката алетика, пък и това се отнася и за други спортове, те не са толкова млади, а са отпреди рождението на Христос. И са в основата на олимпийското движение. Целият живот се е базирал на олимпизма. И това е валидно и до днес. Защото спортът е това, което може да лиши човека от естественото му желание да воюва. Това се видя и тази година с ядрената криза с КНДР. Спортът е този, който събра на преговори двете Кореи. И САЩ. Естествено е за човека да иска да бъде победител, да се наложи. И тук спортът е еднозначно полезен в такива случаи. Защото учи на дисциплина, на възпитание, на взаимопомощ. Когато приехме Армения в балканската асоциация, представителят на Турция бе първият, който ги поздрави. Сърбинът чака косовеца да го упъти към Правец, за да дойде на рождения ни ден. При нас няма вражди, само спорове, и то конструктивни. Това нещо е моделът. Някои смятат, че думите “спортът обединява” са клише. А това е самата истина. И това е моделът, който трябва да се следва. Приемам думите на този човек като недоразумение.
- А кога ще изкореним недъзите на българската лека атлетика, както се казваше в една статия на Тодор Живков за футбола?
- Когато клубовете ни станат по-самостоятелни. Защото те правят спорта на места. Сега имаме хиперактиви, активни, но и доста пасивни. Това е панацеята за всеки спорт. Защото федерацията може да регулира, да помага, но няма ли ги тях, сме загубени. Те са там в основата. И трябва да придобият самочувствието, че са това. В централата, дори да се съберат най-големите специалисти, нищо не могат да направят, ако я няма основата. Това е. Изглежда просто, но всъщност е доста трудно.